Малката Европа:
защо е нужна децентрализация?
Говорейки за "утрешната Европа", преди около трийсет години Дьони дьо Ружмон възкликна: "Когато гледаме Европа от достатъчно голямо разстояние, ясно се вижда какво представлява тя! От гледната точка на - да кажем - Съединените щати ние всички сме европейци. [...] Погледнем ли я обаче отблизо, Европа изчезва! Също като историята с биолога, който искал да изучава с микроскопа си слон - така и не можал да открие "единството" на разглеждания обект". По-нататък Ружмон заключи: "Трябва да изградим Европа на базата на регионите [...] политиката на Европейския съюз трябва да бъде насочена към изличаване на границите и свободна игра на различията" (D. de Rougemont, Lettre Ouverte aux Europeens, ed. Albin Michel, 1970).
Дали това "изличаване на националните граници", тази "федерализация" и съответно регионализация ще направи Европа по-видима при поглед отблизо? Нека се опитаме да развием тази теза и да видим дали децентрализационните мерки в страните от Централна и Източна Европа биха довели до по-добра политика на културно сътрудничество и ангажирано участие в общия европейски проект.
Наследници на една изключително централизирана система, скоро след 1990 г. посткомунистическите страни откриха възможността чрез структурни промени да насърчават автономните процеси на вземане на решения на регионално и местно ниво. Изправени пред икономическите и социални кризи на прехода, проблемите на националната идентичност и несигурността на централно ниво, местните и регионалните власти в Източна Европа бавно, но сигурно проумяха колко е важно да се преодолее принципът на централизация и да се инвестира в икономически или културни единици, способни да окажат влияние на местно равнище. Регионите и градовете станаха "привлекателните места", тъй като можеха да отговорят по-бързо на променящите се механизми и да вземат значително участие в утвърждаването на истинските цели на общността.
"Местните общности трябва да запазят идентичността си и да се развиват на основата на своите исторически корени въпреки икономическите и културните зависимости на мястото", пише Манюел Кастел (La societe en reseau, 1996). Това е тясно свързано с необходимостта от развиването на "нова централност" (чрез регионални или междурегионални агенции, наблюдатели, местни организации и т.н.), която би могла да осигури прилагането на стратегически централни мерки, тъй като те "създават пространства на взаимодействие, чрез които често прекалено бюрократизираните наднационални институции могат да споделят сферите си на влияние с децентрализирани организации" (E. Delgado, Roots and Visibility, Varna, 1998).
Но дори нуждата от тази местна автономия да изглежда очевидна, инерционният подход "отгоре надолу" продължава да се прилага още няколко години. Стратегиите на министерско ниво в страните от Централна и Източна Европа не стигат отвъд структурното преобразуване на самите министерства, някакво половинчато делегиране на правомощия на местните децентрализирани агенции или предлагане на често остарели проектозакони по този въпрос.

Европа и регионите

Полша си осигури известна степен на местна автономия и културна компетентност много рано, през март 1990, чрез "Закона за териториалното управление". Този закон делегира правомощията и отговорността за местната културна политика на 2500 общности в страната, разбира се, свързани с централната власт, но разчитащи на местни финансови ресурси. По-късно полското правителство трябваше да преразгледа този закон поради несъразмерността на средствата в различните общности и да "помогне" на местните бюджети да посрещнат основните разходи за театри, музеи и библиотеки.
Румъния, втората по големина страна в региона, от 1996 г. досега успя само да формулира някои ясни закони за регионалните и местни власти. Приетите мерки много приличаха на полските. Скоро обаче възникнаха проблеми, тъй като не беше проведена никаква подготовка за новите мерки в сътрудничество с местното управление: "Резултатът от такъв подход може да се разглежда като "капан", в който падна децентрализацията на институциите и културните дейности в Румъния [...] Какво ще стане с най-потърпевшите от прехода културни институции: местните културни центрове, училищата по изкуствата, центровете за развитие на популярното или аматьорско творчество [...] и най-вече, каква е отговорността на местните власти, които изведнъж поемат управлението на културни институции, от които не се интересуват?", изтъква експертът от парламентарната комисия по културата Виргил Нитулеску (PfC workshop dossier- The legislation for culture in Romania, Sinaia, 2000).
През 2002 година публикуването на "Стратегия за окръг Тимис" с подкрепата и насърчението на "Политики за култура", координирана от високоактивен местен експерт и основана на френския и холандския опит, успя да привлече вниманието на нацията към нуждата от съгласувана методология за успешното прилагане на регионални културни стратегии.
В това отношение България е по-прагматична. Градове със силна локална идентичност като Пловдив използваха възможността да развият местна стратегия и да разпространят резултатите на национално ниво (PfC Action Project, 2001). От друга страна българската централна културна политика определя децентрализацията като приоритет. Например със силите на Евро-българския център, създаден в резултат от програмата "ФАР" на Европейския съюз (прилагана от Британския съвет и българското Министерство на културата) и пилотния проект на Съвета на Европа "Културни политики и културно разнообразие" (инициатива за културно предприемачество и ефикасното използване на около 3500-те читалища), инициативата "Културно разнообразие и културно предприемачество" имаше за цел да подчертае разнородните ценности в българското общество и да поощри, да подпомогне развитието на местното и регионалното предприемачество.
В Хърватия местната стратегия за културните политики беше напълно преобразувана след 2000 г. след съзнателна инициатива на хърватското Министерство на културата, което възложи съставянето на "децентрализирана" културна стратегия и на плана за нейното приложение на група хърватски учени. Първите резултати от изпълнението на този план в двадесет и двата хърватски окръга са все още твърде пресни, за да бъдат анализирани. Затова пък консултациите с местни експерти и агенции по време на няколкото организирани в рамката на програмата MOSAIC на Съвета за Европа семинари показват достатъчно воля за насърчаване на местните инициативи като ключ към установяването на вътрешни и международни партньорства.

Стремежът към локалното

Както потвърждава изследването "Компетенции и практики в европейската местна и регионална културна политика" (изготвено през 2000 г. от Конгреса на местното и регионално управление в Европа), Централна и Югоизточна Европа се справят по-добре с трудните и смятани за основни проблеми със запазването на културното наследство и с проектите за сътрудничество между страни и региони на местно равнище. Освен това, докато по-малките страни като Сърбия, Хърватия, Унгария, Словения и Чехия се справят с липсата на местни финансови ресурси чрез силна приватизационна политика, в по-големите държави като Румъния и Полша промяната в свързаното с наследената от комунистическия период тежка културна инфраструктура законодателство остава основният инструмент за промяна. Наличните механизми са все още твърде тромави, за да стимулират ефикасна приватизация. Най-негативната непосредствена последица за тези две страни е фактът, че на местно/регионално ниво преобладават традиционните и консервативни форми на изкуството за сметка на артистичното новаторство, докато по-малките региони през последното десетилетие развиха "нови" творчески групи и разбраха колко е важно да възстановят международните си връзки на базата на модерното изкуство като начин да възвърнат мястото си в международния ценностен обмен. Ако Полша или Румъния прилагаха по-успешно местната автономия, това би довело до по-локално развитие на изкуствата, а оттам чрез междурегионален обмен до по-бърза еволюция към съвременните форми на изкуството.
Красноречиви примери са градове като Тимишоара, която поддържа обмен със сръбски и унгарски общности, или като Вроцлав във Полша, където съвременните форми се развиват в контакт със съседните чешки и немски общности.
Но "стремежът" към децентрализация на културата е не само начин за по-добро управление на вече съществуващия потенциал на дадено културно пространство, но и една от основните стратегически теми в европейската културна политика, както показва последното изявление на Ика Хайсканен от името на Съвета на Европа (Ноември 2001, "Децентрализацията: Насоки в европейската културна политика"). "Все още има нужда от насоки и ръководство отгоре", твърди авторът. "Но ние всички загубихме вяра в способността на правителствата да "задвижат" промените чрез йерархични стратегии. Основните предизвикателства пред управляващите са, от една страна, преосмислянето на централните насоки, а от друга - чувствителността към местните нужди". Планирането на промените и решаването на основния проблем с точния баланс между децентрализация и централизиран контрол са нещата, които при правилна политика ще дадат на страните от Централна и Югоизточна Европа възможност да излязат от продължителното кризисно управление - от логиката на "необходимия за оцеляване минимум" в художественото и културното развитие. "Добрата местна и регионална политика гарантира и по-голяма правителствена отговорност към културата", се казва в гореспоменатото изявление. Ние бихме добавили, че тя гарантира и прехода на правителствената политика от централизиран тип ръководство към по-съвременна управленска логика, базирана на доверието, работата в мрежа и партньорството с третия сектор.

Региони и териториална памет

"Идеята за разширяването на Европейския съюз към Централна и Източна Европа предизвикваше голям ентусиазъм на Запад тогава, когато беше невъзможно, но се превърна в труден и проблематичен въпрос, когато се оказа осъществимо", коментира американският учен Тони Джуд в книгата си "Европа на илюзиите". От една страна, трябва да се разрешат въпросите, възникнали от нерешените следвоенни или посткомунистически проблеми. Дали в Силезия, граничен регион между Германия и Полша, където населението иска да бъде признато като "силезийско" малцинство като в повечето европейски и полски региони, дали в Судетите (в Чехия), където след Втората световна война "декретите Бенеш" постановяваха масово отстраняване и понякога изтребване на унгарското и немско население, дали в районите на Тимишоара и Сибиу в Румъния, чиито немски жители се изселиха почти напълно по време на тоталитарния режим на Чаушеску, или територията на бивша Югославия, където Косово, Босна и Херцеговина и Черна гора дават достатъчно поводи за напрежение по границите. Такова напрежение съществуваше и между Словения и Хърватия, а също и по времето, когато Молдова се бореше за независимостта си и за своите румънски корени. Паметта на териториите, приютили общностите и тяхното минало, се оказва спойка, по-силна от административните граници, които разделят националните държави в дадения регион.
От друга страна, напоследък в Западна Европа възникват нови явления като емиграционната политика за малцинствата, възраждането на националистическите движения, страх за съществуването на социалната държава при предстоящото разширяване, намиране на ефективни инструменти за изглаждане на присъединителния процес, за разчупване и отваряне на националните граници. Европейският речник, включващ както технократските изисквания за хармонизация, така и понятия като "трайно развитие", "културно разнообразие", "културни права", "културно управление" и "културна екология", трябва да бъде изпитан на местно и регионално ниво, преди да влезе в дневния ред на междуправителствените организации. Особено в Централна и Източна Европа, където социалната съгласуваност все още е слаба, а следите от културните символи на идеологията още не са изтрити. Що се отнася до Централна и Югоизточна Европа, все още е важно да се изгради позитивен образ на тези територии, което зависи от междурегионалното сътрудничество, както правилно отбелязва Раймонд Вебер в ключовата си реч: "Балканите със своята автентичност, с променящата се идентичност на общностите си, с традициите си и с необяснимата си уникалност в европейската история имат потенциала да станат онази "лаборатория на бъдещето", за която говореше бившият генерален директор на ЮНЕСКО Федерико Майор".
Всички ние естествено знаем, че съществува "Европа на думите" и "Европа на делата". Регионите и по-голямата автономия на културата на местно и регионално ниво могат да помогнат за тяхното сближаване.

Корина Сутеу
президент на Асоциация "ECUMEST", Дижон/Букурещ