Война в повече от един смисъл
Днес целият свят говори за предстоящата война с Ирак. Дори гибелта на седмината астронавти - събитие, можещо да постави много въпроси около развитието на науката - не можа да измести темата Ирак. Не че по нея има особено неясни неща, мотивите за вмешателство са ясни - неразпространяване на оръжия за масово поразяване, петрол, икономика, влияние... Очакват се подробностите - кога, как.
Иска ми се накратко да погледнем тази тема от гледната точка на Промяната. Нищо, че нещата и тук са ясни. Взирайки се в различните западни позиции по Ирак, можем да видим как в тях е отчетливо различим мотивът "нежелание за промяна". Можем да видим как афишираното желание за промяна има една единствена цел - да запази статуквото.
Последното важи най-вече за САЩ и техните безрезервни поддържници - намесвайки се в бъдещата бъркотия, те афишират желанието си този свят да бъде променен, да бъде по-сигурен, благата да бъдат по-изобилни. За тях промяната е усилването на сегашното. Промяна, за да не се промени нищо.
Франция и Германия, въпреки афишираните различия (в които след общото писмо на Осемте някои успяват да видят вече разширяващи се пукнатини в ЕС), въпреки създаващото се убеждение, че се страхуват от промяна, на практика също искат утвърждаване на статуквото - през ООН. Със същите цели.
Целият Западен свят - до последния човек - се страхува от промяна на начина си на живот. И в този смисъл се готви да води отбранителна война.
Добре известни са заплахите пред съвременната ни цивилизация - екология и изтощаване на ресурсите; икономика, крепяща се на юнашко доверие; мегаполисна култура, в която човекът е пометен от медийните вихри; наука, често късаща връзката с човешките си основания.
Всяка една от тези заплахи (или всички заедно, кой знае?) може да бъде отстранена само с истинска Промяна. Която неминуемо ще преобърне битието ни, а и обществата ни. И за такава промяна си струва да се мисли, да се работи, струва си даже да се води война, нападателна война.
Структурата на обществата ни обаче не позволява да се взимат радикални решения, засягащи свикването и удобствата на отделния гласоподавател.
Така, само когато (и ако) някоя от изброените заплахи се разрасне заплашително и започне да застрашава живота на гласоподавателя, когато всъщност той бъде поставен в отбранителна позиция, само тогава той може да бъде мобилизиран, да изостави удобства и начин на живот.
Нашата циливизация е осъдена като че ли да не може да реагира овреме на големите предизвикателства - още преди трийсет години беше ясно очертана заплахата от разпространението на ядреното оръжие. Трябваше тя да нарасне в истинската си заплашителна реалност, за да се замисли Америка.
Но дали го прави по най-добрия начин?

Христо Буцев