Между игровия разкош
и деконцентрацията


Миналия четвъртък зала "България" отново бе препълнена. В първия си концерт от абонаментния цикъл "Гостуващи диригенти и солисти" Софийската филхармония предложи две най-популярни творби от Чайковски - Първия клавирен концерт и Четвъртата симфония. Дали програмата бе точката на привличане на меломаните или съчетанието между диригента Васил Казанджиев и пианиста Александър Райчев-син, може само да се гадае. Във всеки случай факт е, че и днес реинтерпретациите на свещената класика продължават да са сякаш единственият сигурен залог в играта на изпълнителите с публиката. А в първия клавирен концерт играта бе доминиращият подход на много талантливия 27-годишен пианист спрямо една от най-свирените и най-трудни творби в литературата. И в предишни свои изяви Александър Райчев-син е правел силно впечатление с неординерния си възглед по отношение на музикалната материя. Тук той е прочел текста предимно като възможност за ефектен изблик на своето въображение. Ако трябва с две думи да определя изпълнението му - то бе под знака на невъзможното на пръв поглед съчетание между емоционалната дистанцираност, някакъв тип игра на поглед отстрани, с "непозволения разкош" на силно индивидуализираното "ад либитум" фразиране, което сякаш върна интерпретацията му в зората на виртуозната практика. В диалога си с оркестъра той имаше великолепни находки със свежо, остроумно звуково репликиране.
Действително в определени моменти неговата "подвижност" бе абсолютно необходима - особено когато се получаваха осезаеми разлики между неговите темпа и тези на оркестъра - повече в началото на концерта. Втората част бе хармонично, красиво изведена - семпло, мелодически равна, с едно вътрешно спокойствие, което в третата отново отстъпи на играта, на нейните превъплъщения. А водещата идея за съчетанието между изконно романтичното в изказа и обективно-игровото в тълкуването все още се нуждае от известно избистряне. Понякога тя влизаше в противоречие с младежкото изкушение да се покаже леснина и пъргавина малко повече от необходимото - и без него всеки един тон в музицирането му дава ясна представа за многообразните технически ресурси на този така интересен музикант.
Тъкмо те се оказаха в недостиг в Четвъртата симфония на Чайковски, където липсата на артикулация в дървените духови (единственото щастливо изключение бе обоят на Ясен Енчев, който се познава винаги) и на интонация в медните подложи на изпитание и диригента, и оркестъра. Казанджиев вложи целия си опит и музикален капацитет, за да изгради формата и да пресъздаде с вкус и естетика този музикален текст, който е подвеждал много големи музиканти към излишна сантименталност. Може би затова той предприе по-различна игра с темпата, която би се получила, ако можеше да разчита на по-рефлективна реакция от оркестъра, който нямаше най-добрата си вечер по отношение на концентрацията. Публиката изпрати изпълнението с френетични овации, което за изпълнителя обикновено е най-същественият, да не кажа единственият аргумент в спора с критиката.

Екатерина Дочева







Крешендо
декрешендо