Разширяването на НАТО
и българският случай
В България липсата на критическо осмисляне и адекватна опозиция на световните икономически и политически процеси не е от вчера. Преди няколко години, в разгара на военната кампания на НАТО в Косово, тогавашният президент Петър Стоянов обвини в кощунствени действия малобройна група анархисти, които си бяха позволили да протестират срещу бомбардировките. Думите му са знаменателни и трябва да се приемат в буквалния смисъл. Ако за Стоянов критиката на НАТО граничеше с кощунство, ако тя навлизаше в дискурса на религията, за да заеме позиция по един изключително политически въпрос, в това няма нищо случайно. В определен смисъл, реакцията на бившия български президент демонстрираше по категоричен начин символния статут на НАТО и това, което той представлява. Да се говори против НАТО действително беше равнозначно на това да се злослови срещу Бог в храм за поклонение. Това означаваше да се оскверни свещеното, да се размие фундаменталната граница между сакралното и профанното.
Бихме могли да кажем, че неотдавнашните непосредствени реакции по повод на приемането на България в НАТО, наред с няколко други страни, принуди постсоциалистическата политика на Балканите да покаже истинското си лице, да свали картите си на масата. Освен всичко останало, тя ясно показа, че за България XX век наистина е свършил, че вече сме в ерата на "реалната политика" и че място за утопични импулси няма: цялата левица единодушно гласува за приемането на България в пакта и дори опита да си припише заслугата за това. Със символичния си жест на одобрение на парламентарната резолюция, българските политици дадоха ясна заявка, че знаят за какво става въпрос; както беше казал преди време същият този президент Стоянов, "фабриката за илюзии вече е затворена". Но заедно с това, по парадоксален начин излезе наяве и един, на пръв поглед, противоположен феномен. Цинизмът на нео-либералното, дясно-центристко мислене разкриваше едно дълбоко скрито (но не и незначително) ядро от убеждение и вяра. Цинизмът на българските политици не изчерпваше картината; по същността си той беше религиозен цинизъм.
Нека погледнем по-отблизко двете страни на този тип реално политическо мислене - циничната му позиция и възвишено-нематериалната закваска в основата й. Що се отнася до първата, то непосредствените реакции на поканата на България в НАТО я илюстрират по неподражаем начин. По време на формалното гласуване на българския парламент огромното мнозинство депутати с радост и гордост гласува "за". Единственото изключение бяха двама въздържали се и един самотен глас "против" (на член на комунистическата партия). Неговата широко коментирана обосновка беше следната: България трябва да пази неутралитет в един глобализиращ се свят на риск и терор, тя трябва да стои настрана от световните конфликти. Имаше нещо парадоксално и дори симптоматично в това, че именно един т. нар. комунист не само гласуваше против приемането ни в пакта, но и даваше подобно обяснение на своето решение. От него станаха ясни поне две неща: първо, че сред политическите среди едва ли е възможно критичното мислене, най-малко защото т. нар. техен прагматизъм често не е толкова прагматичен, колкото се представя. И второ, че в България комунисти вече няма (а дали и въобще е имало?). Намираме се на светлинни години от "вечната революция" на Троцки. Или, както твърди словенският теоретик Славой Жижек, лансирането на "третия път" на съвременната социална демокрация показва само, че втори път, път отвъд глобалния капитализъм на нашето време, вече не съществува.
Вероятно най-интересна и значителна сред всеобщия меланж от реакции обаче беше една не съвсем явна и едва ли напълно съзнателна. Поредица от социологически проучвания сред обществото демонстрираха известно несъответствие между политическите и експертни мнения по въпроса за приема и тези на "обикновените хора". Противно на всички очаквания, именно масовите българи бяха запазили поне минимум дистанция насред всеобщия възторг на своите представители. Ако част от българските избиратели имаха определени резерви по отношение на НАТО, то беше, защото разбираха, че приемът в световната организация си има определена цена; и че именно те ще трябва да я платят: не за първи път "редовите българи" се оказваха по-далновидни от своите политици. Но все пак мисля, че за голям брой и от тях тези рационализации се съпровождаха от една несъзнателна реакция, която вероятно е дори по-важна. Мисля, че може да я определим така: под прикритието на всички рационални аргументи за ползите и вредите от присъединяването ни към НАТО прозираше едно изначално, първично чувство на радост, на чиста наслада. Тоест, отговорът предхождаше въпросите: преди да се попитаме какви са рисковете и последствията от това изключително важно политическо решение, неизменно крачеше поздравът: "Ура, вече сме в НАТО. Най-сетне!".
Тази реакция, на която, пребивавайки извън България, станах свидетел при всичките си спорадични срещи с българи и румънци (Румъния беше поканена в същата вълна), ми се струва много по-значителна, защото при нея става въпрос не за това какво е НАТО и какви са неговите функции. Истинският залог в случая не е НАТО, а това, което НАТО символизира, което НАТО представлява, или, казано другояче, това, което в НАТО е повече от самото НАТО.
Очевидно е, че на чисто "прагматично" политическо равнище устремът ни към пакта е най-малкото съмнителен: България днес не е заплашвана от никого във военно отношение (независимо от всички идеологически препратки към "Балканското буре с барут"), нито пък т. нар. западни инвеститори биха се чувствали по-уютно, само защото вече сме членове на алианса. Така, както е ясно, че е необходимо подновяването на военния парк на страната, заедно със съответното увеличаване на военния бюджет и неизбежното намаляване на бюджета за социални нужди. Ако нито подобрен икономически климат, нито военно-политически мотиви обясняват несъзнателната и не съвсем рационална радост от решението на пакта, то къде би трябвало да ги търсим? Мисля, че отговорът на този въпрос засяга колективната "психическа икономика" на средния българин днес. Ако всички ние се радвахме на този прием, ако се поздравявахме и потупвахме окуражително по рамото дори преди да започнем да си задаваме определени разумни въпроси, то това се дължеше на една значителна психическа инвестиция и изместването, което тя реализираше.
Приемът ни в НАТО на това равнище би трябвало да се разбира като прием или първа крачка към символното ни (а не просто икономическо или политическо) приемане в Европа и това, което мнозина наричат европейска цивилизация. Присъединяването ни към НАТО така се отъждествяваше с одобрението от страна на Големия Европейски Друг, с неговото "Алелуия"; то означаваше признание, че и ние сме част от Европа - нека не забравяме неотдавнашните дебати по въпроса дали България е европейска страна, където не ставаше въпрос само за география... Разкъсвани между социалистическото си минало и "ориенталските" си забежки, българите най-сетне получаваха признанието, че и те са европейци, тоест хора "от първа категория", че и те принадлежат на света на Цивилизацията и Културата. Расисткият елемент в тази реакция е повече от очевиден. Приемането в НАТО на несъзнателно равнище се тълкуваше по следния начин: "добре дошли в клуба на белите хора!".
В тази светлина реакцията на външния министър Соломон Паси по повод на скандала с Терем (фирмата, продавала оборудване с двойни цели, което потенциално би могло да стигне до Ирак) далеч не е случайна. Всички помним как, афектиран от този "огромен" политически гаф, Паси загуби самообладание и каза приблизително следното, което мнозина прибързаха да извинят с емоционалното му състояние: "Аз не искам български войници да бъдат убивани с български оръжия!". Едва впоследствие стана ясно, че частите, продавани от българската фирма, едва ли биха свършили работа при оборудване на военни установки, така, както и ни беше обяснено, че Паси всъщност е имал предвид американски, а не български военнослужещи1. Но отново бихме могли да се запитаме дали най-добрият прочит на тази фраза не се крие в буквалното й възприемане, дали грешката на езика на външния министър всъщност не беше толкова грешка, колкото изглежда. Тя най-напред явно демонстрира цинизма на реалната политика днес: няма проблем в това да умират войници, стига да не е с българско оръжие и по възможност да не са българи. Но не по-малко важно е изместването, за което думите на Паси свидетелстваха: ако той говореше за български войници, а имаше предвид американски, дали това не се дължеше на факта, че този стар приятел на Евроатлантическата идея може би не прави разлика между едните и другите? Размиването на границата между служителите на армията тук и отвъд океана по парадоксален начин свидетелства за размиването на границите между българския и американския военно-политически интерес, или по-скоро до несъзнателното приравняване на първия с последния: това, което е добро за Америка, е добро и за нас! И именно тук се проявява последната характеристика на политическия цинизъм, чийто главен проблем е, че... не е достатъчно циничен. Ако, приравнявайки българските и американските войници, Паси все пак ги разграничи от всички други, това се дължеше на факта, че за него те наистина са "по-специални". Убиването може и да е неизбежно в една война, но все пак убиването на "нашите момчета" е много по-лошо.
И най-големият циник вярва в нещо, има своя фетиш и своята Библия, чието накърняване атакува директно психическата му цялост и неизбежно се тълкува като кощунствено. Джордж Буш също плачеше, когато в САЩ докарваха труповете на мъртви американски командоси от войната в Афганистан. И тези сълзи не бяха просто крокодилски: той наистина страдаше, защото залогът беше възвишеното тяло на вярата му насред циничните му геополитически замисли.
В книгата си "Анти-Едип", която вече отдавна трябваше да е преведена на български език, френските теоретици Дельоз и Гуатари твърдят, че цинизмът никога не се явява в чист вид, че винаги е придружен от определена закваска на религиозност, на вяра. Нека само си спомним мелодраматичната музика, която придружава най-сюблимните (и кървави) моменти в типичните военни филми на Холивуд - тук именно сцените на насилие губят агресивната си окраска и почти се превръщат в акт на свещенодействие. С други думи, тук става въпрос за допълване на известната критика на Ницше на моралните и религиозните ценности: така, както той разкрива неморалните корени на морала и перверзната воля за власт зад религиозното смирение (циничната основа на религиозно-моралистичното мислене), така е и необходимо да обърнем внимание на неразделния противоположен феномен - на квази-религиозната основа на самото цинично мислене. Затова и употребихме фразата религиозен цинизъм по-горе, тоест начин на мислене и действие, който е несводим до чисто "практични" и егоистични частни интереси, но който се идентифицира и с над-частен, над-индивидуален интерес, този на едно въображаемо колективно тяло. Именно тази зловеща комбинация на религиозност и цинизъм, на практически егоизъм и "непрактична" вяра обединяват горните фрагментарни примери с неизбежните в такива случаи подправки на нарцистична самоидентификация и расистки изключвания. Ако Стоянов и Паси (но и колко много други) изпадат в истерия в ситуации, когато са възможни и друг тип реакции, това се дължи най-вече на факта, че политиката не е само въпрос на прагматика, на цинични решения с оглед на частни нужди, а и на твърдо зърно вяра, без която и най-закоравелият циник не би могъл да оцелее. Ако изпитваме и излъчваме поток непосредствена радост от това, че сме приети в НАТО, то се дължи преди всичко на собствената ни колективна невротичност, която се нуждае от одобрението на външен (цивилизован) стандарт, от признанието на по-висша инстанция: "и ние сме хора..."; и която заедно с това почива на принципа на сегрегацията и разделението: "но сме хора, защото сме европейци, а не ..." И ако в България днес почти не съществува колективна опозиция на възраждащия се световен неоимпериализъм, то се дължи не на последно място на факта, че все още вярваме в хармонията на сферите, в органичната цялост на западния свят, към който сякаш вече почти принадлежим. И на този етап е много трудно да си представим какво тук би могло да се противопостави на тази нарцистична деполитизация, на расистката псевдо-толерантност към другия и на всеобщия религиозен цинизъм като колективно обществено-политическо явление.
Ако българите си търсят нов (бял) Господар, то изглежда сякаш са го намерили, или поне така мислят. Но този господар едва ли е толкова доброжелателен, колкото се представя. Добрият баща много лесно се превръща в лош; някои го наричат свръх-его. Въпросът е: можем ли да живеем без Баща?

Николай Кърков


Николай Кърков е студент по философия в Нюйоркския държавен университет в Бингхемтън.








































































































































































































1 Тук е редно да се отбележи, че това есе беше писано преди последните развития около ситуацията в Ирак и реакцията на българската страна, все още полуприкрита и непотвърдена официално, с набирането на доброволци от Карловската дивизия. Това обаче едва ли променя много в горната интерпретация. Можем да тълкуваме думите на Паси по един от следните начини: той или е знаел още от самото начало за възможността за набиране на български доброволци, при което грешката на езика очертава контурите на едно вече обозримо бъдеще; или не е допускал такава по време на неподготвеното си изказване, което говори много за идентификацията на българския държавен интерес с този на американския; или и двете в смесена форма. Във всички случаи обаче предложената по-горе теза не губи нищо от своята валидност, така както религиозният цинизъм на българските политици запазва и двата си основополагащи компонента.