Съновидения

Мечталото звучи като началото, като леталото... А летенето не е летене без мечти. Банално, сантиментално ще се стори на мнозина, но "Мечталото" на Бойко Богданов не се страхува от това, че понякога човек мечтае за банални неща, защото кое е ново под слънцето на мечтата за близост? Под това слънце всеки лети за пръв път и това как мечтае, как говори за мечтите си, е самият човек - неговият полет на крилете на желанието над своя град, из своя свят... Защо да не кажем: "кажи ми за какво мечтаеш, за да ти кажа какъв си"?
Един мъж, ненавиждайки изморените си, мизерни вечери, докато жена му мие чиниите, си мечтае да я види красива, изпяваща щастливо своята любов. Една двойка се разделя под дъжда, докато друга, също под дъжда, разбира се, е забравила всичко. Момчето се опитва да ги докосне, но като стена дъждът го "отхвърля". Една голяма книжна лодка преминава през сцената, плувайки към избраната; бялата завеса се превръща в лодка, над която една двойка пее за своята любов...Звучи сантиментално, но е красиво и лирично, защото сантименталността живее в представлението чрез знаковостта и сетивното присъствие на "високия" свят на операта. И не само това. Операта е превърната в действащо лице. Тя "разказва" поезията на мечтата за близост. И няма нищо чудно, че до нея са монтирани "епизоди", които напомнят "Титаник", на чийто нос Тя насочва театрално стрелата на своята любов към потъващия някъде в тъгата на раздялата любим.
Не зная дали в мечтите на мнозина от зрителите любимите пеят от високата оперна сцена. Може би са повече в стила на MTV или на българските кавъри на постсоцпоп-а. Но на сцената тъкмо театралността на операта е в състояние да изкаже чувството, без да го хвърля в семпли "отражения на живота". Изобщо, театърът и у нас все по-често ще се сеща, че измежду всички изкуства операта не само е била, но все още е изкуството, чиито възможности може да използва дори без да има амбицията на Gesamtkunstwerk. С "Мечталото" Бойко Богданов е тръгнал след тази своя стара мечта - много по-обещаваща и интересна в поетическия си диапазон и театрални възможности от народо-психологическите или балкански "разрези"...
Спектакълът е наслагване на фрагменти, търсене на изказ на света на живеещия тук и сега чрез различни жанрове. Но най-ценното му качество е неговото въображение, разхвърлящо "картини", разпъващо сцената и търсещо своя изказ там, където думите не стигат. Впрочем, колкото по-малко е говореното (например на клоуна-водещ) в него, толкова по-добре, защото и така представлението разчита най-вече на музиката, визията и актьорите.
Спектакълът прилича много повече на съновидение, в което се появява от време на време и "леталото" на мечтите. Ето една от тях, може би най-прекрасната сцена в спектакъла: Върволица от мъже, излизайки за работа, минават покрай жена, която пере, хвърлят бялата риза в легена, тя пере, те излизат, тя пере... Ризите сякаш нямат край, мъжете нямат край, прането и простирането нямат край, самотата й, докато танцува в мечтите си с изпраната бяла риза - също...
В тези съновидения има мизерия, мечти за любов, много, много самота, спомени за старомодната, но цялостна любов на дядовците, панели и арии, безнадеждна вакханалия, изсвирена от циганския оркестър "Карандила"... И въпреки разточителността на представлението, само едно от безспорните му качества е неговата (театрална) чувствителност; внимателното, състрадателно вглеждане в света на днешния човек, опитът да го "изпее" и покаже на театралната сцена. Може би не е много весел този свят, но е красив и истински.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

Мечталото - ДТ "Сълза и смях". Режисура, текст и музика Бойко Богданов. Сценография Петя Стойкова. Аранжимент и запис на симфоничната музика Данко Йорданов. Аранжимент и запис на духовата музика Ангел Тичалиев и цигански оркестър "Карандила". Сопранови партии Цветелина Малджанска. Тенорови партии Бойко Цветанов. Участват Мария Сапунджиева, Невена Бозукова, Вяра Табакова, Анета Янкова, Добриела Попова, Нели Монеджикова, Димитър Иванов, Михаил Милчев, Пламен Добрев, Стефан Щерев.