Телевизия 2002:
между две двойки и две нули
Днес, 8 януари 2003, сряда, два часа от следобеда на 3SAT бяха отделени за "Феномена Караян", от четири ARTE представи фестивала "Циркът на утрешния ден", а час по-късно 5-eme излъчи "Великите природни чудеса на света", документален на BBC. Случайното чудо на четирите часа чисто тв-щастие ме споходи покрай Караян, анонсиран предварително.
Чистият трепет не изключва и някои по-хладни наблюдения. Например, че дори културният канал на трите германоговорящи нации поставя авторското завещание на Караян между 1 и 3 централно европейско време и въпреки че рекламата за него глътна доста пиково време, феноменът си остана далеч от prime time-а. Що се отнася до цирка на бъдещето, и за мен, и за публиката той се оказа атрактивен, когато гравитираше към модерен танц, и безинтересен, когато теглеше към спорта. Но при цялото си съвършенство, и циркът, и танцът, и дори Берлинските филхармоници не могат да се опрат на безразличната непостижност на природните образувания, които стават наше достояние пак благодарение на обезпечена материално и технически човешка инициатива.
Какъв е смисълът на тази интродукция? Телевизията отстъпва от културата и изкуството във всички направления, дори когато става дума за специализирани тв-институции като 3SAT, ARTE, Leonardo, 1Festival, BRa, 5-eme. От друга страна, изкуството под прикрити и преобразени форми си възвръща територии и престиж в интердисциплинарни и синкретични сфери, в които доскоро е било немислимо или нежелано: не само в цирка и шоуто, но и в полетата на модата, киното, масовата култура, популярното изкуство и образователните медии. От трета, новите медии не само включват изкуството, за да го обезвластят, но и го подменят с удоволствено зрелище, нелишено от естетически странични ефекти. Съвременната телевизия като да е в плен на Кантов синдром, след като компенсира лошия си вкус за красивото с фаворизиране на възвишеното на природата и на природата на възвишеното, всичко това за сметка на изкуството и тясното разбиране за култура. Все пак по-добре каньони и каскади, отколкото Кондьо и клоунада.

Преди година по покана на в. "Култура" обгледах отминалата телевизионна година. Сега, приел отново поканата, поне в началото си помислих, че нямам какво особено да прибавя; че годината не е донесла на ефирните телевизии достатъчно, че да се пише за тях. Повечето от обсъжданите тогава предавания са още на екран и изглеждат все така, ако не и по-зле. Ето защо, вместо написаното тук, със сходен успех можете да прочетете обзора от 1 февруари 2002 в site-a на "Култура". В качеството си на дебют, оня текст беше написан с кеф и хъс, създаващи страничния ефект на съзидателност и оптимизъм - все нагласи, които вече не изпитвам.
Несъмнено това не е обещаващо начало за годишен обзор. Читателят на "Култура" вече се е досетил, че то е жестово и перформира усещането за застой в националните телевизии. За една медиа по-угнетяваща от негативната може да бъде само старата оценка.
Това усещане за безпроменност изглежда още по-странно предвид кадровите промени, които се състояха в БНТ, а комай и в Нова. Реално погледнато, и двете телевизии опитаха да се развиват, само че усилията им неминуемо ги връщаха в избраното русло на собствените им приоритети и роли. Всъщност и двете се колебаеха между това да се променят или да останат същите. В последна сметка, след всички търсения и инициативи, си останаха същите. Което май и целяха, тъй че сигурно следва и да са доволни.
Всъщност най-силното усещане за промяна през годината дойде от това, че бТВ спря да се променя. Противно на логиката, симптомите и прогнозата ми, тази телевизия използва годината за съзнателен отказ от развитие: сериалите са си старите или все едно, че са; същото се отнася до водещи, предавания, новини... Като погледна назад, и виждам все същата лъскава и самодоволна, глуха и монологична бТВ репортерка, която така и не вдяна какво исках да й кажа, като й забелязах, че уж съчувственият й разказ за роми от Добричко, прехранващи се чрез изравяне на току взривяващи се бомби, представлява бездушно самолюбуване през естетиката на потреса и грозотата. Формулата светът да се напасва към рекламната естетика, ключова за бТВ, взима най-баснословни размери именно в онези зони, в които телевизията си представя себе си като ангажирана и сериозна, докато не спира да се схваща по Ани Илков като "висока, красива и в бял костюм". Вярно, не минава съвсем без промени, щом делът на сериалите-комикси е на път съвсем да изтласка онези от класата на "Али Макбийл". От друга страна, поне Иво Инджев все по-често е в десетката. Въпреки това през "Шоуто на Слави", "Сблъсък", "Сладко отмъщение", "Искрено и лично", "Споко" и още запазени марки бТВ оставя впечатлението за самодоволна стагнация. Ако при БНТ безпроменността е логичен ефект на сенилна калпавост или нафталинна наркоза, в случая с бТВ тя е ефект на самооблащението, че програмната схема е "уцелена на шест", както се изразяват в "Споко". Тези неща се измерват в пари, тъй че сигурно грешката е вярна, но ако това е успешната формула за частна национална телевизия, то дали при толкоз липси и дефекти по съвета на Хармс "ние за нея повече да не говорим": тя и без туй не отбира от "Култура".
Тъй че в сравнение с бТВ, Канал-ът и Нова се меняха като във "Видове", нищо че често със съответния уродлив ефект. Не съм дотам суетен да си въобразявам, че промените имат общо с някогашната ми критика. Факт е обаче, че Каналът показа мерак да не изглежда дотам увит в стари дантели и с вид на отровен със стрихнин - гледка, която покрай възстановеното "Студио Х" ни сполита всеки петък; нищо, че от италианските, американски и канадски бози човек е по-близо до хранително натравяне. Впрочем това му е и номерът на Канала: да се променя, като се подмладява, т.е. да се връща носталгично към проверената си младост, било чрез Студиото, било чрез завърнатата "Всяка неделя".
Все пак има логика в това първата национална телевизия да се държи като матрона с минало. Налице е обаче и обратната стратегия за обнова и тя се изразява в стягането на новините, в изтикването на коментарните политически предавания. Каналът рискува да търси битка с бТВ на нейна територия - тази на популисткото плиткоумно забавление, все едно дали залогът е политиката, културата или обществото. Такъв е случаят с "Вижте кой", което оправдава древната поговорка, че "със стари публицистки дом на новата публичност не става". Всъщност ако Евгения Атанасова и Ирина Недева бяха с разменени роли, предаването несъмнено щеше да струва повече. Г-жа Атанасова се държи като човек, който не си е на мястото, и това е единствената й вярна преценка. Иначе въпросите й са предвидими и плитки, което не пречи авторката им да се оплита в подплашеното им простодушие. Заставката на "Вижте кой", в която по силата на нечия черно-бяла екстраваганца фиксиращо ни око се оказва увенчано с по свински бели мигли, може да се разчете като печално точна автоинтерпретация: добри намерения, осеяли пътя по-скоро към дамската тоалетна, отколкото към ада; слава богу, наистина, макар че по свидетелства на експерта по клозетите Георги Господинов дупката тъй или иначе води към геената, явно предусетена в изпепеляващото оранжево, прихлупило предаването.
Но пък изглежда, че и ново вино в стари мехове не стои, след като мътната шира, дето трябваше да се опре на Слави, експлодира по-оглушително дори от рекламната артилерийска подготовка с оня шампанизиран плейбой, дето не беше схванал, че едно ток шоу включва разговор. А що да речем за "Каналето" и неговия водещ Камен Воденичаров, чиято почти природна опетланост, уж пародираща телевизионен водещ, всъщност оголва похвата на личната му посредственост, още по-натрапчива в компанията на далеч по-надарените му колеги; имам предвид онези в студиото, тъй като сценаристите му отколе драпат за уволнение, след като предаването предлага единствено монотонната гълчава и кълчещата се дебелащина на пародиращи имитатори. Несъмнено най-срамното старо-ново попълнение в Канала е Влади Въргала с неговия "Шаш", чиято извикваща гадене негледаемост се постига и по естетическа, и по етическа линия: предаването е откровено приподновена пропаганда на героя на едно време, чиято страница уж бяхме обърнали - мутрата и ламтящите да се вживеят в ролята й отрепки.
Текстът ми отпреди година завършваше с думите: "Иначе нивото на "Всяка неделя" още дълго ще ни се вестява като спомен от бъдещето". В стила на Св. Терезия, забелязала, че повече сълзи са пролети заради сбъднати, отколкото заради несбъднати молитви, и за да може иронията да бъде пълна, споменът се съживи, или по-точно - вампиряса. В порив по обнова Каналът прегърна реториката на възкресението: "Всяка неделя" под девиза "Другите да се променят". Началото беше в стилистиката на Фурнаджиевото "Страшно е, майко, и весело". Кошмарните гледки на пиянския национал-бабаитлък на Боян Радев или на плямпащия палячо на пружината на руския национал-месианизъм Владимир Жириновски според занижените норми дори на българското медийно приличие предполагаха предаването тутакси да спре, както би се случило с всяко друго и за четвърт от тези провали. Вместо това предаването укрепна и доби физиономия благодарение на ехидния гном Игор Марковски, заел от ментора си паузи, в които да откънтява кухотата му; на ошашавеният Тодор Колев; или на Георги Мамалев в опит да яхне чеховски пегас; да не говорим за Мартин Карбовски, който не крие нетърпеливата си нетърпимост към двегодишно социално сираче, докато го пита: "Коя е майка ти? Имаш ли въобще някакво понятие коя е тя?". Но и без другите, метаморфозата на Кеворкян прави неделята си неузнаваема. Казвам "метаморфоза" и асоциацията с Кафка е основателна. Журналистът, който за мен някога е въплъщавал смелост и гражданска отговорност, сега ми се явява преобразен в злобно джудже, бранещо от призраците на чуждеещи се рицари на промяната заспалата Снежанка на чудноватия си национал-нарцисизъм. В кухия му култ към монументи и живи мощи от периода на късния национал-социалистически палеолит се чете само една (били-)пилигримска откаченост от времето. ТВ-медиадарбата се е свела до стръвта на чакала, а от хитростта да повдига ръста на своите гости, за да отрази като своя част от висотата им, не е останало нищо. Вместо това чуваме, невярвайки на ушите си, едно навито, надвило над съмнения и на масрафа си механично човече със семпъл репертоар от шепа конспирации и трикове за омаскаряване.
Разбира се, всеки се води от някаква идеология и тази на Кеворк Кеворкян може би има някакъв разум в себе си. В ситуация на пълно обезверяване и загуба на всякакви ценностни и поведенчески ориентири, в която пръкнали се отникъде бюрократи и апаратчици със стратегически хоризонт до следващата седмица или среща на някой връх някъде по света, са обяздили държавната кранта и я карат към някоя кланица или сцена с намерение преди това да я доиздоят под прабългарски претекст; във време, в което масите все по-съгласувано се съгласяват с ролята си на безгласни букви, неспособни на безалкохолна радост, неотложният дневен ред на елитите изисква изнамирането на някакви механизми на социална кохезия. Припадъците по националната традиция на Кеворкян като да са отклик на такава нужда. Но желанието му да вдигне за нов живот унижените и оскърбените от промяната герои на труда и соцстроителството е не просто анахронично: то е подвеждащо, доколкото вместо да ренационализира техния кредит и авторитет, Кеворк Кеворкян ги приватизира или по-точно - реституира за целите на личната си аура, заложник на избутаното си, ояло се или каталясало поколение. Това, което наблюдаваме от месеци, е как някогашният еженеделен клан бива свикван обратно под конската опашка на националната митоокаяност, за да се оплаче на своя патрициански патер и армейски поп. Кеворкян уж недоволства, че експериментът на прехода се е продънил в бездната на бездуховността и безскрупулното разграбване, на социалното лицемерие и арогантност. Дотук добре. Но нали собствените му бизнес инициативи въплъщават греховността на прехода! Дори и да приемем, че "Сигнал+" е само компромисно капиталистическо копеле, изхранващо законното отроче "Всяка неделя", г-н Кеворкян пак си остава в шизо-капан: гуруто на "Всяка неделя" толкова парадира с мисията си на културен месия, че би следвало да подхвърли на приоритетно поругание собствената си радио-пародия. Защото "Сигнал+" е причинил повече злини на културата на прехода, отколкото цялото фантасмагорично еничерство, платено от Запада, което замеря с мастилници самотния Патмос на националното благочестие; нищо, че г-жа Робева - дали наивно, дали перфидно - го припозна като естествен радетел на арменската култура.
Но такова противопоставяне е повърхностно. Посланията на "Всяка неделя" и на "Сигнал+" всъщност имат обща основа, споделяна впрочем и от шоуто на Слави, увенчано от сценично изнесения "Vox Populi", от "Цялото кралско войнство" и от още куп предавания. А тя се свежда до това, че ние, българите, сме супер отвсякъде, но откакто се помним (а се помним избирателно), все зле ни управляват, все едно че като станат големци, сънародниците ни сменят и поданство, и вяра, и всичко. Въобще голяма работа сме; и онази работа ни е голяма, само дето главата ни е все вмирисана, та не си гледаме работата. "Пази боже сляпо да прогледа", казва народът и Алеко, Кеворк и Слави му пригласят, все едно, че тях поговорка не ги лови. Тази утеха държи най-различни групи в състоянието на инертна маса, докато това, че управляващи и обслужващи властта са по условие виновни, всъщност действа като индулгенция за разпищолване на стигматизираните: "И тъй, и тъй ще ни набедят, ами поне да не е нафиле". И взаимните метани между г-н Слави и г-н Кеворк почиват колкото на споделената им плитка проектопрограма да превърнат националната ни квази-изключителност в шир-потреба, толкова и на всеизвестната приклекналост на народните трибуни пред копанята на разни икономически бащици и техните башибозуци.
За "Шоуто на Слави" нямам какво особено да прибавя: и той като сатенките си в оскъдно съблекло сменя преди всичко гардероба, а иначе оскъдната му култура и детински представи за общество и политика лъщят все тъй в съгласие с модно-мъжествената му привързаност към бръснатите глави. В съгласие с едноименната организация са и представите му за малцинства, жени, раси, съседни ни етноси и страни в Северна Африка. Подобно на Нешка Робева, горда, че българи не са пускали напалм и атомни бомби и случайно останала в неведение за някои родни безчинства на териториите на съседите ни, и Слави се помества в уравнението, че националната ни принадлежност е доказателство за невинност, тъй че да се чуди човек защо въобще в родината ни вирее институцията на затворите; нищо, че голяма част от съдебната система явно споделя вярата на Слави, че всяка смърт е естествена. Формулата на Слави е семпла: гостът е готин, но някой му е крив; после кривият става гост, т.е. готин, за когото се изкопава друг за кьопав, и така ad infinitum. Рекордно срамен ми се стори българинът на годината с представителката на МВФ за България: родолюбецът, който в стил телевизия "7 дни" току се изпуска как точно ни оправят онези с борда, сега, окрилен от клакьорите си, повтаряше в несвяст: "Ама научете ги българските политици, г-жо Сорса, научете ги какво да правят, че да се оправим!", или нещо в подобен дупедавски десен. Според непредставителната извадка на моя род, наблюдава се 100% съвпадане между любителите на сапунени опери и Славевите почитатели. Допускам, че г-н Кеворкян би разказал по-зле арменски виц, но той не се и опитва там, където Слави се опитва да формулира въпроси и да води разговор. Под оголените зъбки на мракобесната си мерчица г-н Кеворкян все още си остава експерт на разпита, тъй че нищо неподозиращи люде да се оказват вода в мелницата на персоналните му разправи. На неговия фон г-н Трифонов изглежда като Душко Добродушко, преял със сладката печена тиква на народната любов.

И тъй, да вървим по реда на жанрове и предавания. Тази година сюжетът на противопоставяне между БНТ и бТВ няма много смисъл, доколкото между тях се наблюдаваше по-скоро конвергенция. Освен това събитието на годината е, че Нова телевизия се намери и излезе като равностоен противник, нелишен от предимства. В резултат, колкото и различни да са, трите телевизии по-скоро се движат към общосподелена визия за програмна схема. Да не говорим, че старото противопоставяне вече не ми е интересно.
Новинарските емисии на трите телевизии по-скоро търсят различие. бТВ все още изглежда най-лъскаво и най-малко провинциално, но все по-рядко това може да се сбърка с изисканост или стил. БНТ предлага най-немаркираните като посредник новини; техните водещи и репортери остават най-незабележими, което си е постижение, доколкото създава впечатлението за неутралност, безпристрастност и обективност, каквато, разбира се, нямат. бТВ си остава телевизията на самолюбуването и все по-опасно пропада в развенчаната Маклуънова илюзия, че медиата е посланието. Нейните говорители, репортери и инвентивни оператори не спират да се самоизтъкват, скривайки по този начин новината и факта. Тази нездрава амбиция доминира в гордостта на медиата - "бТВ Репортерите", в които прекалили с филми а-ла "Телевизионна мрежа" хубавици се виждат наметнати със слава на фона на безразлично им човешко нещастие. Венец на самозадоволството телевизията постигна с новогодишния си филм "В ефир 2", както и с мейкинга му, заел цяло предаване за култура "Иначе", с главен герой и в двете самата бТВ. Автотелизмът й е вероятно оправдана медийна политика за една частна телевизия на забавлението в ситуацията на масов скепсис. Ала за телевизия, която се прави на национална, подобно препълване на екранната клетка със собствената мастна капка, подобно свеждане на света до повод за себепоказване не е здравословно и не обещава дълъг живот. Със съзнателното си себескриване зад събития и мнения БНТ показва хитрост и сръчност, все по-дефицитни в един свят на свръхприватизираност, включително и на медиите. Всъщност, ако не вървим към глобален тоталитаризъм в резултат на световната революция на задокеанската демокрация, изнесена върху крилете на изтребители и спускана отгоре под формата на ред бомби, ред хуманитарна помощ, ще успеят онези медии, които се научат да прикриват икономико-стратегическата предначертаност на своята идеология и политика.
бТВ се държи тъй, сякаш скоро всички демократични маски ще паднат, заменени от универсален естезис, чийто анестезиен ефект набавя безчувственост по време на операцията по отстраняването на хипостазите на всяка свобода и мнение отвъд частното добруване и интерес. БНТ, напротив, се държи по-класично, доколкото сякаш вярва, че най-добрата манипулация е онази, при която ръцете не влизат в кадър; нищо, че в "Актуално" и конците, и мотивите на кукловодите са еднакво прозрачни. В този контекст Нова се опитва да играе между кесаря и бога, тъй че новините й с усилен привкус на жълта сензационност се самопостигат в поразхвърляните хубавици, чийто антициклон разсейва (от) прогнозата за все по-сбърканата след обезсиления договор от Киото циклонална активност.
Генералната линия на Канала за журналистическа ненамеса обаче има принос за неуспеха на "Вижте кой". Безличната безучастност на водещите не съдейства за дискусионния характер на едно коментарно-политическо токшоу. Всъщност, като сложим в сметката и "Актуално", и "Панорама", и останалите коментарни предавания, можем да се досетим, че отказът от коментар и критическа рефлексия съставлява самият вятър на промяната в Националната телевизия, все едно че последната е дипломатическа мисия или някаква постколониална организация, надзиравана и от Европейския съюз, и от Американкия конгрес. Информационно-коментарната политика на БНТ въплъщава класическата хитрост на Хаджи Смион и Бай Ганю да се избягва на всяка цена взимането на страна; нещо, което, трябва да признаем, изглежда по-скоро като достойнство в контекста на Бушовия девиз "който не е с нас, е против нас". За съжаление, тази безпринципност, представяща се за обективност, все пак подпира позиции, които не са в опозиция и във вътрешен, и в глобален план - факт, който я прибира към казионността.
"В десетката" на Иво Инджев и "Сеизмограф" на Светла Петрова на свой ред бележат точки в полза на бТВ. Интериорите и на двете - ретро-буржоазният на първото и футуристично-школският на второто - ми се струват сбъркани, обособеността на г-жа Петрова спрямо гостите й все тъй възпроизвежда модела на "Екип 4", а матине-домакинът потвърждава универсалната неспособност на телевизионния ни труженик да общува с интелектуалци отвъд политиката. Въпреки това предаванията разполагат с нерв, адекватност и бързина на реакцията на водещите. Иво Инджев далеч повиши дяла си на участие като компетентност, независимост, дързост и интелектуална равностойност. Калкулираната ирония с двойно дъно на Светла Петрова току връща на земята склонните към самозабрава носители на разни имунитети.
На този фон "26" на Светлозар Бахчеванов е несръчна пропаганда на едно не-европейско и анти-руско НАТО, почиваща на "простичкия факт, че Европа и Русия са на светлинни години назад". Всъщност най-приемливите информационно-коментарни предавания на Канал 1 май ще се окажат "Законът и ние", чиято репортерка си разбира от работата, и "Открито" на Валя Ахчиева, която добре дозира разследваща журналистика, социален сантиментализъм и квази-реална телевизия.
Отговорът, който Нова дава на "В десетката" - "На четири очи", ни оставя със смесени чувства. Освен към топ-политици, Цветанка Ризова не крие слабостта си и към хората на духа, някои от които, подобно на проф. Никола Георгиев, не остават на равнището на въпросите й и се отплащат с невероятно културно-политическо токшоу. И при нея е налице общият недъг на тв-журналистиката ни, която лесно влиза в клишето на социално-политическия патос, но въобще не смогва да излезе от него, когато срещу нея се окаже по-сложно или другояче скроен човек. Тъй че няма какво толкова да се чудим защо културата е изтласкана от полето на телевизията, след като и уж изкушените Цветанка Ризова, Бойко Василев, Иво Инджев и Евгения Атанасова не се оправят. Дори представена чрез класни творци и дейци, през клишираните въпроси и стеснения хоризонт на водещите тя изтънява и оглупява; дотам, че на моменти изглежда, сякаш журналистическата несръчност е калкулирана от някого някъде тъй, че смислените имена на българската академия и култура да се сдобият с контекстуална неадекватност, политическа наивност и моралистична анахроничност: толкова хаотични и противоречиви изглеждат понякога те, че стройната плоскост на политици и експерти да изглежда като предимство.

Като стана дума за култура и изкуство, да се прехвърлим на предаванията за тях. Не съм попадал на "Време за култура" на Нова телевизия. "Иначе" изцяло се вписва в тенденцията на самопосочващ се технически излишък, който идва да скрие семплите идеи и рекламните, наместо критически, отзиви. Зад усложнения, ускорен и нефункционален монтаж, зад износената Zoro-заставка, зад черно-бялото в удебелена черна рамка, "Иначе" няма нищо за казване, поради което и фаворизира език и интерпретативно ниво, които прилягат по-скоро за "Споко".
"Суматоха" комай също се е отказало от предмета си, културата и изкуството, но зад претенциозния колаж-монтаж от телевизионни техники с разместване на фокуси и симулирано едрозърнесто остаряване на лента в кафеникави оттенъци тук има по-строга концепция. Чрез деконтекстуализиращо и изместващо ре-инсцениране на интервюта и арт-сюжети предаването успява хем да се освободи от водещ и интерпретация, хем от своя страна успява да излъчи послание из-от ничията земя между изкуството, журналистиката, телевизионната похватност и играта между повторение и мълчание. Друг е въпросът дали университетът и академията на МВР са наистина последни прибежища на изкуството и културата, каквото впечатление рискува да остави с иначе похвалната си неформалност предаването: вярата на генерал-майор Калчо Таушанов, че мястото на културата е да възражда доброто, не е дотам обогатяващо ни откровение.
Като цяло не може да се каже, че годината е задълбочила изтласкването на културата. По-скоро телевизиите са съхранили оскъдното й присъствие, ако не са го разширили. В същото време културата е рефункционализирана с оглед на една акция по ритуална отврат от настоящето и култово съхраняване на едно наследство, превърнато в паметник и музей. А този умъртвяващ възглед върху културата е по-лош дори от пълната й забрава, тъй като води до вече коментираните националистически автоматизми. Все пак не бива да пропуснем загубата през годината на единственото класно културно предаване - "24 квадрата" на Люба Кулезич. Опитите за подмяната му с друго кино-предаване са жалки и в страха им от влияние, и в примитивизираната им имитативност, какъвто е случаят с "Латерна Магика" и "В кадър".

Измежду развлекателните предавания, музикалните изглеждат незабележимо приемливи. Очаквах повече от "Кречетало" по Канал 1 поради радио-качествата на водещия му Васил Върбанов, но телевизията видимо го сковава. "Българският Топ 100" разполага със странна двойка водещи с диалектни дефекти и случайно излъчване, но тя не се обажда често, тъй че предаването зависи от баланса на показваните клипове. Отделен проблем е качеството на българския поп и като музика, и като клипове. Постсоц-попът порази най-после и нас: прилична техника и инструментали, предвидими аранжименти и озадачаващо случайни вокали. Скуката и монотонността на няколко нимфетни кукли на конци са превърнати в поп-стил на времето. В компанията на всичките там Попкорн, Лора, Мастило, Мария Илиева, София, Антибиотика, Сантра, Графа, ПИФ, Д2 и пр., Авеню изглеждат като еднооки стотници, подпрени на надеждни клип-тояжки. На този фон Део продължава да изглежда като бяла извънземна врана. Вярно, че чарът на инвентивността и непредвидимостта се износва най-бързо, но той умело намали и стабилизира темпото, тъй че "Джубокс"-ът му изглежда зареден и смазан поне за година напред. "Мрежата", независимо от доста пълния с ентусиазъм Георги Крумов, предлага лоша визуализация на сайтовете при коментар, който компенсира липсата на остроумие с насилено веселяшка енергичност.
Момичето на "Споко" с надигнатата брадичка несъмнено има тв-излъчване за няколко предавания, така че и глупавата идея да маха с ръце като рападжийка, докато плете уж спонтанни плиткоумия, подобно на колкото източения си, толкова и несносен партньор, не може да заглуши едрите кванти на неевтиния й сексапил. Интериорът е сред най-успешните на бТВ, нищо че е буквалистично наративен: пейки, боядисани гуми, топки, кошове, графити, псевдоучилищни стълбички, облекла с номера и т.н. Езикът на водещите е натегнато жаргонен, но техните гости и без друго ги надминават в напъна да говорят според стандартите на цветисто младежко арго с всичките там мръсни думички на повдигащ се на пръсти нисък ръст. Наталия в "Море от любов" успешно съчетава наметнала целомъдрие матрона с изрусена селска сватовница. Вярно, че при толкоз просната на тезгяха на предаването й искреност, тя няма много пространство за маневриране. Все пак поне мъничко чувство за хумор (наместо единия от пръстите фон дьо тен), което да мотивира окачената усмивка, би прибавило поне още две минути гледаемост; нещо, което не бива да се пренебрегва, след като би удвоило времето на максимална поносимост на предаването. Все пак следва да признаем, че "Искрено и лично" постави определена летва за женски нон-феминистки предавания, която качва нивото и на "Огледала", и на "Море от любов": тяхната представа за жената е безкомпромисно патриархална, а любовта към мелодраматичното клише - неизтребима. Но те знаят какво правят и за кого.
Напротив, новите предавания на Канал 1 - "Елит" и "Цялото кралско войнство", са не само откровено пошли зад кухо ухилените си текст и визия. Те са и сбъркани като съотношение между замисъл, участници и публика.
"Войнството" лесно изпада в интелигентско самолюбуване от типа "супер сме и като българи, и като творци, щото (и докато) сме си у дома и по чехли". Тази атмосфера предполага действителен интимитет, някаква импровизирана празнична семейственост на маса. Вместо това водещата, която води класацията ми за претенциозна неадекватност, не спира да се бута в разговора с цел да го дисциплинира с "умни" въпроси в името на будния гражданин и зрител. На финала нейната гестаповска аура търси излаз в рязането на дрехите на гостите: какъв шармантен шамар върху смръщената мутра на еснафщината и бедността, няма що, още малко и ще се разнесе мирото из-от едни небезизвестни крака. А ако нивото на участниците фиксира хоризонта на творческата ни интелигенция, бих се съгласил, че упованията ми в гражданската мобилизация са утопични там, където национал-идентистките надежди, които възлагат на нея Кеворкян и Слави Трифонов, не са. Все пак се надявам гостите да са заложник на лош сценарий и непренебрежимо натрапчива водеща.

"Елит" е тв-магазин, колебаещ се между формулите на "Блясък" и "Хай клуб". Всяка съвременна телевизия има подобно предаване, макар че едва ли някоя е изпаднала в озарението да назове предаване за шоу бизнеса и светската клюка "Елит". На брюнетката Надя не й се налага да се превъплъщава в ролята на балканска Барби, при което и теми, и рубрики са си на мястото. Това обаче не може да се каже за Витомир Саръиванов и Греди Асса, поставени в неблагодарните роли на нечии двойници: първият - на единствения актьорски провал във "Властелинът на пръстена", вторият - на важен наистина испански режисьор. Все пак и в двата случая не е ясно защо точно те да бъдат двойниците, но за предаването критерият е жълтата му представа за слава. Жалко за Витомир и Греди. "Каналето" все повече възпроизвежда собственото си откровение и се превръща в менте на собствената си марка - не че тя някога е заслужавала запазване. Толкова срамно лошо и дивашки дебелашко е напоследък, толкова изглежда да изпълнява политически поръчки (а ако прави това, което направи с Едвин Сугарев, само за удоволствие и от глупост, толкова по-зле), че в сравнение с него НЛО изглежда като въплъщение на достойнството, таланта и отговорността. Вярно, че и неговите сценаристи също страдат от универсалната тв-недостатъчност да не могат да изпълнят на еднакво високо ниво отреденото им време. Въпреки това от техния скръбен хумор на нищетата струи онази екзистенциална дълбочина и пустота, която далечно напомня отритнатия гений на този вид програми, Теди Москов, и неговите незабравими улични шедьоври, за чието отсъствие от ефира БНТ би следвало да не спира да се вайка, ако й бяха останали сили да мисли за качеството покрай бройката и печалбата.
При всичките ми опити да забравя за "Сблъсък", техните водещи довеждат медиите до наситен разтвор на безпардонната си вездесъщост. Замисълът на предаването е откритие, което обещава жанрово регламентирана разкрепостеност на участниците в сблъсъка на мнения и позиции. С това хубавото свършва и започва грозната действителност. В опит да провокира крехките кълнове на политическата коректност, предаването провокира социални и политически проблеми, вместо да подложи на обсъждане вече наличния несмет. То например се опита да настрои студентите от столицата и от провинцията едни срещу други. В друг случай дамите, които трябваше да опровергават тезата, че красавиците са глупави, така и не успяха да се възползват от безпомощността на своите опоненти-мъже и на практика я потвърдиха. В следващия, в който тема беше мъжката свинщина, жените взеха частичен реванш, но какво от това: безумието на тезите свежда предаването до интерперсонална разправа далеч от аргументирания сблъсък на смислени позиции, а водещите и така се задъхват интелектуално пред псевдо-проблемността на темите си.
Не разбирам от тв-маркетинг, но подозирам, че завръщането на авансцената на Нова е в някаква връзка с превръщането й в телевизия на игрите. Изглежда пост-Къци ерата започна с играта "Стани богат", станала хит, защото е достатъчно проста, че да въвлече всякакви прослойки и групи. Аз, впрочем, бих се изкушил и да участвам, ако не намирах водещия Ники Кънчев за задълбочаващо се недоразумение. Играта изисква ведър, предразполагащ, интелигентен човек с ерудиция, която не датира от часовете на заучаване на отговорите преди началото на играта. Вместо това разполагаме с водещ, чиято малоценност и неувереност поради непокрит ценз води до спечено и мрачно високомерие, което в комбинация с фамилиарниченето, чувството за неуместност и страха от личен провал, създават натегнатата атмосфера на тази иначе световна игра. Единственият позитивен ефект от това му държание е, че зрителят неминуемо съчувства на познаващия, дори ако това е Станишев или Божков, а той е от другите. Впрочем подобна е ситуацията и с Аспарух Минчев и "Столът". Но със снизходителната арогантност, с която ту потупва по рамото участниците, ту ги хока като превъртял пъдар, той изглежда твърде преднамерен или налуден, за да се взема насериозно. Тъй че, въпреки физиогномичната и поведенческа близост с Ники Кънчев, той изглежда в час.
За други игри не мога да се изкажа (добре де, след паническото сърф-бягство от "Семейни войни" имах чувството, че съм надникнал във фамилен панер за пране, но там хората май наистина се забавляват), тъй като никога не мога да изтрая началните им условия и незаразителната екзалтация на водещите им, които оставят впечатление, че при тях има пари, късмет и треска, но не и игра.
Напоследък забелязваме ориентация към една от запазените територии на комерсиалните телевизии - програмите за културен туризъм и пътешествия сред природата. "Атлас 2002" продължава с достойнство една десетилетна традиция на БНТ, като плахо я обновява. Ала този тип програми претърпя по света такъв бум напоследък, че с актуалния си бюджет и операторски възможности програмата остава неконкурентоспособна, нищо че текстът й е по-качествен от този на "Глобусът" на бТВ. "Другата България" си остава с хитрата си концепция, ту скучно, ту дразнещо осъществена: трябват по-специални таланти, за да мотивираш българи в чужбина да излязат от клишето на носталгията, чиято неискреност не успяват да скрият, а когато ги нямаш, като Георги Тошев, ефектът е неприятната смесица от срам, враждебност и досада.
Сутрешните шоута са отделна опера и заслужават специално внимание, за което тук нямам време, още повече, че съм имал възможност да споделя наблюденията си със създателите им. Ясно е, че те си разпределят ролите малко по Аристотел: бТВ се държи като трагедия, в смисъл, че героите й са по-добри от нас, т.е. нагласени, накичени и на котурни като за снимка в откровено бутафорна обстановка; БНТ представя героите на нашето време, включително говорители и репортери, насред неподправената мизерия на гражданската ни драма; Нова с разпищоления Милен Цветков, разбира се, залага на комедията, в която героите, дето следва да ни събудят, като ни нахълтват в сутрешния ефир, безусловно са по-зле от нас, което може би е добър kickstart. Но и Каналът, и хората на Мърдок са в процес на сутрешни промени, тъй че горните впечатления имат характера на свидетелство за миналото.
Съботно-неделното сутрешно шоу на Нова постепенно се изчиства и напипва, най-вече благодарение на очарователния баланс между начетеност и наивност у Искра Ангелова и тийнейджърска напористост у партньора й. Що се отнася до шоуто на Гала, тя май е на път да направи мини-революция в българския тв-ефир като пионерка на реалната телевизия, за която е въпрос на чест и стил да бъде тъпа.

В този контекст чуждите образователни серии (като отличния "Палитри") или пък сериите за жива и нежива природа, или за география и история (впрочем нашият "Пътеводител на историческия стопаджия" е стъписващо добър), за изкуство (предимно балет в малките часове), та всички тези предавания, филми и сфери се чувстват като неуместни бели врани или черни лебеди сред грозни патета без приказно бъдеще. Дързостта на бТВ да покаже балета "Жизел" не стигна дотам да си спести разхвърлянето му из неделите. И все пак има симптоми, че ефирните ни канали си възвръщат зрението и фокуса върху по-културно и образователно ориентирани тв-продукти. Все пак би било глупаво да си фантазираме, че етапът на първоначално натрупване в тях е приключил и те са решили да инвестират в пош-качество и шик-разнообразие за сметка на пошлата долница, която вече от години тътрят през живота ни.
----
Знам какво биха си помислили повечето интелигентни хора и читатели на "Култура": "След като ти е известно, че телевизията е предназначена за средностатистически идиоти и малоумници, няма какво да й се сърдиш, че е тъпа; като го правиш, се дискредитираш или като тв-познавач, или като носталгично-утопичен кретен, с чийто вкус нито една телевизия не бива да се съобразява, ако иска да бъде гледана. Ето, ние сме умни и образовани хора и не гледаме телевизия, и децата ни не гледат телевизия, и половинките ни, само майките ни гледат сапунени опери, но това е добре, защото те ги пречистват."
Такава реакция би била основателна, още повече че по сателита човек може да се натъкне на къде по-лоши и пошли телевизии, измежду които италианските май остават ненадминати. Ако съм сгъстил боите, то е поради евтиния парфюм на самодоволство и недосегаемост, което разнасят около себе си ефирните ни телевизии. При липса на критически коректив такава суета е обяснима, но превръщането й в трайна немара към потенциалната критика вече буди тревога. Защото в повечето случаи предаванията изглеждат наясно с бездарието и посредствеността си - на тях просто не им пука.
Моят критичен патос обаче е продиктуван и от по-обхватен мотив. Ако имаме какво да дадем на западния свят покрай евентуалното ни присъединяване, то е някакъв възглед за смислено съществуване, завъртяно около празничното преживяване: около празника, разговора и неинституционализираната веселба. Българинът държи на свободното си време, може би дори прекалено, но през последното десетилетие развлеченията му стават все по-еднообразни и нискокачествени. А това не е без значение, защото актуалната структура на свободното време на българина до голяма степен обяснява и определя икономико-социалния провал на прехода ни. С този проблем се занимавам другаде. Тук ще се огранича до това, че лошата телевизия скрива хоризонта от по-фини, по-полезни и по-разнообразни забавления.
Една модерна телевизия би следвало да бъде преди всичко наръчник за удоволствията и чудесата на света, за насладите и красотите, които биха съпътствали живота ни, ако той не отминаваше покрай тях. В идеалния си вариант телевизията трябва да ни мотивира да не пропускаме чудото и радостта на съществуването върху несметно пъстро място като земята. Перфектната телевизия е перманентно суисидална, доколкото е неуморна инструкция за ползването на света отвъд нея самата. При все това тя остава в рамките на свободното време: по правило тя няма отношение към професионалния живот на човека, тъй като е неспособна да бъде достатъчно компетентна и задълбочена. Смисълът на телевизията е да се отваря като ветрило от възможности и перспективи за (въобразяване на) смислено съществувание отвъд професията и прехраната. Телевизията не може да ни направи по-умни и по-просветени, но може да ни насочи към източници, които да способстват за индивидуалното ни усъвършенстване. При тази криза и пасивност на въображението по отношение на свободното време телевизията, вместо да изразходва това време, следва да внушава идеи за осмислянето му встрани от нея.
Такова нещо, разбира се, българските телевизии не правят, а откакто са предимно частни, т.е. са заложници на рекламата, и телевизиите по света не могат да го правят. За да разберем същността на един феномен обаче, следва да имаме идея за утопичния хоризонт, който той никога не достига.

Що се отнася до спецификата на прехода, разполагаме с телевизия в шизоиден ступор. От една страна, тя въплъщава все по-укрепващата у елитите убеденост, че хората са тъпи и вдетинени и че най-важно е да им се сменят достатъчно често памперсите на авторитет и доверие при поддържане на нисък и безвъпросен ценностен и смислов хоризонт. Като правят това, медиите все по-определено се държат като приватизирани, което противоречи на името им. По същата логика и в противовес на познатото клише, те не са никаква четвърта власт, а инструмент, оръдие, маша, пачавра на власти, инстанции и интереси извън тях и вътре в тях. Тъй или иначе, откакто приватизираността им стана видима, стана очевидно и това, че всичко се решава и случва извън тях. Никога елитите у нас не са били по-малко демократични и толкова отбранително консервативни; а това ще рече, че никога медиите не са били толкова шизоидни и сбъркани във функцията и предназначението си. Защото медиите не могат да бъдат изцяло приватизирани. Не толкова защото хората, които ги правят, не могат да бъдат изцяло и завинаги купени, а по-скоро защото медиите са длъжни да набавят някакво ниво на социална кохезия, някаква демократична видимост, а значи и да извикват известно доверие в структурите на публичността. Ето защо по изключително структурни причини медиите са принудени да произвеждат послания и смисли, които противоречат и дори разобличават собствените им притежатели или приватизатори, доколкото медийното присвояване е непрестанен процес.
В резултат, телевизиите не знаят на чия страна са, не знаят дали представляват елитите или масите, дали са власт или маша, дали въплъщават демократични или автократични ценности и програми. Популистките им повърхности не бива да ни заблуждават: идеологията на угаждане и преекспониране на долницата рядко е самоцелна и включва стратегически задачи, като затъпяване и натурализиране на масите, програмиране на консумативни нагласи, предразположеност към бягство във виртуално и симулативно съществуване и пр. От друга страна, консумативната виртуализация превръща масите в симулативен, чисто естетически клиент на рекламата, което подкопава консуматорската философия в самата й сърцевина. Тъй че телевизията следва да стимулира и към инициатива, инвентивност, творчество, продуктивност, успех, печалба и пр. пазарни ценности. Капиталистическият манифест на нашата телевизия обаче си остава сведен до симулативното потребление на един виртуален естетизъм. В това отношение тя е продължение на самоубийствената политика на прехода с други средства.
Така е, защото телевизията по-лесно от останалите медии се изкушава да се преживява от страната на елитите, докато през медиумната си специфика завежда най-масоидалната долница на публиката. Това създава особено раздвоение на съзнанието у тв журналисти и деятели, които ту се мятат в прегръдките на елитите, ту на масите, вживявайки се в ролята на двоен троянски кон. Показателно нестабилно в това отношение е актуалното състояние на Кеворк Кеворкян, който, веднъж забравил, че бидейки благородство на модерността, интелигентността задължава, вече не знае в какво вярва и на кой бог се кланя. Опитът му да унижи за пред родната публика людете, които стоят зад първия успешен клонинг, се превърна в такова фиаско не само защото те го превъзхождаха и интелектуално, и като хора с мисия, цел и вяра, но и защото той самият е изпаднал в обскурантисткия негативизъм на всеподозрителен невежа, отбранително притиснал гръб в нивото на своята некомпетентност. "Клиенти или пациенти са тези, дето ги кремирате", шегува се по своему Карбовски, "За нас те са покойници", поставя го на мястото му директорът на софийския крематориум. Този епизод може да се прочете като анекдот за начина, по който раелитите отклониха кеворкалните потоци от ропот.

Не ми се ще обаче този текст да остава в руслото на едно интелигентско черногледство и негативизъм и на дребно, и ангро. Трябва да се примирим: нашите поп-изпълнители никога няма да бъдат като Майкъл Джексън, нито моделите ни - като Наоми Кемпбъл, нито пък клиповете ни - като съвместния на Джексън и Кемпбъл. Същото се отнася и за книгите ни, за техните библиографии или бележки под линия, за постановките ни и за оркестрите ни. Няма причини това да не се отнася за телевизиите ни. Вярно е, че парите ни не са техните и никога няма да бъдат. Вярно е, че нямаме времето, спокойната увереност и вътрешната хармония да бъдем талантливи, умни и красиви по непродажен и безкомпромисен (или по-точно скриващ продажността и конформизма) начин. Нямаме време и средства да не правим халтура и да се научим да не я правим. В този смисъл от телевизиите ни не бива да се очакват чудеса, а по-скоро постепенни подобрения. Тогава, при все че цялостната оценка все още е твърде ниска, относителната на базата на миналата година като цяло върви нагоре.
Лошото е, че телевизиите напоследък не излъчват точно бедност, а по-скоро претрупаната евтиния на безразборно пилеещ баровец, както и преднамерената евтиния на улична гювендия-аджамия. И в двата случая евтинията е по-скоро търсен ефект, предназначен за една отгледана или въобразена като низова публика. Всъщност развойните процеси между къснокомунистическия елитаризъм и раннокапиталистическата долнопробност отвориха зев, незаета междина, която постмодернът другаде отдавна е усвоил като територия за своята креативност. Тъй че, вместо търсената евтиния, точно запълването на тази междина си струва да търсят ефирните телевизии с национално покритие. И след като няма държавна политика за съхраняване на талантите на нацията, добре щеше да бъде да се намери телевизия, която да се сети, че Теди Москов е национално богатство, което следва да бъде задържано тук на всяка цена, вместо да се изливат пари в големите усти на всякак повратливото бездарие, а крадците на нацията да се представят като каймака на обществото. На този етап българските телевизии просто следва да имат пред очите си хоризонта на тв-сериали, които те самите излъчват - "Али Макбийл" и "Чикаго Хоуп". Те не са носители на художествено или духовно откровение, но в тях има човечност, интелигентност, радост от живота при съзнание за многообразието и сложността на съществуването, които ги правят по-смислени от огромната част от съвременните холивудски игрални продукции. Според мен това е смисленият телевизионен хоризонт: медиата да може да надвива едно или друго изкуство, докато го ползва, съхранява и уважава.
Но качеството на ефирните ни телевизии не е само вътрешен проблем, а намира оправдание в състоянието на световните медии след 11 септември и особено днес, в навечерието на войната срещу Ирак. Още помним как Симеон беше отронил, че Ню Йорк ни е далеч. Днес и българските, и световните телевизии се опитват да си внушат, че Ирак ни е далеч и въобще каква ни е на нас Хекуба, та да се тръшкаме и вайкаме. Това вече месеци създава особен привкус на цинична индиферентност у телевизионната медиа, най-после осъзнала и смирила се със своята нищожност. Покрай публичното поведение на една администрация всичко става възможно, а безсрамието и безгрижието спрямо журналистически добродетели, като логика, обосновка, доказателственост, чувство за справедливост, за съразмерност на реакцията и т.н., изглеждат като реторически фльонги от доброто старо време. Коя медиа може да настоява за съдебно преследване на индивиди и групи, разграбили България, след като световният ред изглежда толерира беззаконието и безнаказаността на силата. На какво да учим децата си, след като те всекидневно са подложени на телевизионни емисии, от които се разбира само, че двунационална военна машина ще се разправи с един народ заради неподходящия му избор на държавен глава. Усещането, което оставят приватизираните медии, е за непричомност и въвлеченост едновременно: ако днес е Ирак, то шансът утре да не сме ние е в пълното и сляпо колабориране. Тъй че животът с глава в пясъка на "Пустинна буря", който водят телевизиите днес, символизира решителната ни засмуканост от приближаващата буря на историята.
Параноята като съпротива срещу индиферентността все по-често ме захвърля в недоумение и почуда как е възможно човек да продължава да прави само онова, което му е работа: да рисува, да е доктор, чистач или бизнесмен. Това въртене в кръг с капаци на очите в личната градинка ми се струва цинично както спрямо един беззащитен народ, но и по отношение на собствената ни участ в един сменен световен ред. И тъй като вече сме колаборационистки въвлечени, единственият изход е обединението. Но едно "обединение срещу" няма смисъл и оправдание. Единственият смисъл е в обединението в името на въздействие върху инстанцията на властта и силата. Иманентната обратна страна на повсеместната борба срещу тероризма следва да бъде обединението за промяна на глобалната стратегическа доктрина на единствената свръхсила. Тъй че слепотата, на която с известна гузност се отдават елитите ни и която преекспонират през пределната медиа на зрението, телевизията, следва да бъде отстранена. Днес всеки публичен жест следва да има отношение към глобалния избор на хората: между смирението с наложения ред и изнамирането на форми на въздействие върху глобалната стратегическа визия. Това не е антиамериканизъм, напротив, това е привързаност към утопичния хоризонт на Америка - към Америка като утопичен хоризонт. И ако е съпротива, това не е съпротива на противопоставянето, а на все по обхватното нон-колабориране и търсене на средства за въздействие върху инстанциите на терора във всички посоки.
От тази перспектива отговорността на телевизията става изключителна. С всеки свой жест и послание тя, съзнателно или не, се включва в нещо, което няма как да наречем другояче, освен война: война, в която един военно-икономико-политически елит ще наложи себе си както върху чуждите, тъй и върху собствената си цивилизация, или пък този елит ще бъде променен, накаран да се откаже, възвърнат към автентичните приоритети на цивилизацията, която го е направила възможен. Въпросът е дали човечеството е готово да рискува с още един тоталитаризъм, или ще възпре неговите агенти от самоубийствената им програма.
Това предполага впрягане на целия духовен и материален капацитет на нацията, и то не само в името на вътрешното й оцеляване, но и в името на едно духовно възмогване през ангажираност с въпросите на войната и мира в глобален план. Давам си сметка, че това звучи смешно утопично за една разнебитена страна със срутени кумири и стъмнени хоризонти. Но възмогването на една нация рядко минава единствено през идеята за материалното й благополучие. То вече не може да мине през митовете нито за национална изключителност, нито за национална незначителност.
Интересът на нацията изисква нейния интелигентен глобален ангажимент. А телевизията е единствената медия, която може да се превърне във виртуален плацдарм, в пространство на сблъсък на мнения и противопоставяне на визии, които ще демонстрират не само нашата предрешена въвлеченост, но и нашата ангажираност със съдбата на света. Сателитните френски и немски канали не спират да провеждат дебати и дискусии върху основанията за война и възможните последствия от нея. Да сте гледали нещо такова в нашия ефир?
Военновременният режим има своите изисквания и те са свързани най-вече с преминаването от живот в материалната и виртуалната консумация към живот в идейните и ценностните мотивации. От перспективата на телевизията това означава смяна на хоризонта на целеположеност. Ако хората в тази страна престанат да се оплакват от несъответствието между труд и заплащане, ако превърнат най-напредналия свят в хоризонт и мяра на продукта, който могат да предложат, а също така превърнат най-изостаналия свят в хоризонт и мяра за своята заплатеност, тогава може би ще осъзнаят, че в момента те са свръхзаплатени за един продукт, който не разполага нито с пазар, нито с трайна самоценност.
Разбира се, идват ни наум веднага милионите около всичките там Бритни, Барби, рап-бараби и пр. ефекти на скрития монополистичен тотализъм на пазара. Но пазарът никога не е докрай тоталитарен, доколкото захранва дейности и продукции, които нямат общо с идиотизма на съвременната поп-индустрия. В това да се прави нещо смислено и качествено при безумството на пазара има две утехи: едната е в самото удовлетворение да работиш на нивото на собствения си максимум; другата е да произвеждаш контрапункт, пасивна съпротива и активна инстанция на промяна спрямо тотализма на пазара. Ако казвам неласкави неща за повечето от програмите на българските телевизии, то е поради готовността им да се впишат във и подчинят на т.нар. закони на пазара и да го използват като индулгенция през всеядността на публиката за ниското си качество.
Всяко едно производство в сферата на медийното масово потребление представлява съотношение между пазар, цена, качество, социо-културен ефект и стратегическа възвръщаемост във времето. В България има еднакво търсене на национализъм и есенциализирано самопоругание, на западна поп-култура и на български масов продукт. На този пазар отдавна вече и националният мит, и поп-култът са в еднаква степен стоки. Нужен е друг ценностен ориентир, за да може и националното достойнство, и респектът към западното многообразие да добият смисъл и целеположеност, вкус и наслада отвъд чистата консумация. Това няма как да стане без някакъв хоризонт във вътрешната мяра на телевизионната професия, на журналистическото можене, на изкуството в смисъла на изкусност отвъд парите, продажбите и успеха. Живеенето по законите на красотата може и да е глупост, но творенето с оглед на имагинерния хоризонт на съвършенството е задължително условие, за да се освободим от арогантността на самооправдаващата се евтиния, заливаща ни от българските телевизии.
До скоро наричах това "синдром на българските модели": девойки, които през всяка своя фибра и жест излъчват биографията на платени момичета, дори ако личната им е далеч по-невинна. Те постепенно се отърсват от синдрома. Остава и телевизиите ни да го осъзнаят като проблем, за да могат да се освободят от него.

И тъй, телевизията ни е изправена пред избор. Едната възможност е тя да се научи да си върши работата с неутрална добросъвестност без грижа за съдбата на света; всъщност точно тази мистика на професионализацията, затворена зад плосък морален ригоризъм, се оказва заразително оправдание. Другата възможност е прегръщането на една консервативна позиция по задоволяване нуждите на масите при грижа за себе си и собствената градинка от страна на един низш елит на повикване. Третата позиция представлява усилие за въздействие и промяна, т.е. за включване в някаква политически ангажирана медийна роля с цел да се повиши чуваемостта за приближаващия тътен на историята. Е, нашата телевизия се колебае между първата и втората, но все още няма нищо общо с третата перспектива: зад реториката на по-малкото зло и конкретните задачи за конкретния момент тя оставя глобалните визии на империите. Какво ново тогава след излизането ни от руския блок? Прага, Копенхаген и следващите спирки по идиотската ни "пътна карта" към една Европа, която също се движи, ще държат обществото ни в плена на мижава провинциалност и начасничавост, отклоняващи ни от въпроси, като например накъде отива светът и дали това ни харесва. Телевизията има шанс за изкупление, след като мисията по глобалното затъпяване на човечеството за негово добро явно не доведе до друго, освен до терористичния бунт на безалтернативността.
Живеем във време на ценностна безизходица, арогантност и тежък морален ступор. В последна сметка телевизиите ни изглеждат зле не толкова защото са слаби от професионална гледна точка, а поради безразличието и немотата им пред лицето на войната за бъдещето на цивилизациите. Човек днес може да чуе по-категорична съпротива срещу стратегическата доктрина на американската администрация в Съвета на Европа, отколкото в което и да е предаване на която и да е българска телевизия. А нека не забравяме, че лошите ни исторически избори обикновено са резултат на лишеното от ценностни мотивации заставане на страната на привидно по-силния, който ни обещава бърза и лесна награда.

Димитър Камбуров


Д-р Димитър Камбуров е преподавател по теория на литературата във Факултет "Славянски филологии" на СУ "Св. Климент Охридски" и по "Култура и медия" в Департамент "Нова българистика" на Нов български университет. Автор на множество статии в специализирания научен и културен печат. Предстои да излязат неговите книги "Явори и клони" в Издателство "Фигура" и "Българска лирическа класика" в Издателство "Просвета".
В началото на миналата година в. "Култура" публикува подробен обзор на културните програми в ефирните телевизии. В него Димитър Камбуров за първи път у нас предложи задълбочен анализ на техните предавания. Тази година подновихме поканата си към него. Нашият автор обаче този път е решил да включи в текста си и публицистиката, затова наблюденията му неимоверно набъбнаха. Давайки си сметка за значимостта на предложените разсъждения, ние ще ги публикуваме в два последователни броя. Тук предлагаме първата част.
К