За самозабравилото се невежество
Наистина буди недоумение публикуването на тази статия (вж. писмото на читателя Стоян Танев в бр. 5 от 31 януари 2003). Не става дума за поредното разбунване на духовете, което съпровожда политическите и социологическите анализи на проф. Дайнов. Темата, по която той е написал своето емоционално есе, поразява с невежеството и цинизма си. Той смята, че новото хилядолетие е преломен момент и всички предишни съкровища на човешката култура (романи и религии) са за боклука, защото няма какво да ни кажат. Подобни мисли съвсем не са нови. Но проф. Дайнов предлага "изход" от това положение - една "теология на достойнството". Тук ще се опитам да покажа, че Дайнов не само не предлага нищо ново; по-лошо, начинът, по който предлага неща, залегнали по начало в християнството, суфизма, будизма, хиндуизма, е грубиянски и показва пълно непознаване на религиите.

Аз съм един от тези, "дето (според проф.Дайнов) подскачат с епруветки, микроскопи и телескопи". Следвайки една линия от Нютон до Айнщаин, такива като мен се мъчат да надникнат в Божията лаборатория и да разберат как стават нещата в материалния свят. Така че на въпроса на Дайнов "who the fuck are you", аз мога да кажа, че не съм направил "гигантската грешка - грехът на възгордяването", която се прави, според възмутения професор, когато всичко във Вселената иска да се разбере. Аз смирено смятам, че има неща, недостъпни за науката, но това не оставя подскачащите с епруветки без работа. Резултатите ни карат да немеем пред величието на Природата.
За проф. Дайнов важи аксиомата: "Бог, разбира се, има." И спорът по това би бил непродуктивен. След това професорът ни засипва с постулати. Вселената не била материя, а мисъл, защото материята е вълни, а мисълта - също(?). И така мислел всеки физик. Е, аз съм физик и виждам в подобни твърдения натурфилософска галиматия.
Вселената била и свобода - тя идвала от квантите и неутрините (авторът явно има пред вид принципа за неопределност на Хайзенберг), а ако се замислел физикът, Вселената била и любов. С това, че Вселената е мисъл, идеалистически настроената част от физиците ще се съгласи - това, че нещата стават по закони, че Вселената се управлява от числа, още Питагор го е усетил и не случайно Евангелието на апостол Йоан започва с "В началото бе словото", а Айнщайн се прекланя пред математическия гений на Твореца. Колкото до квантовата свобода, тя е свойство само на микросвета. Заобикалящият ни макросвят се подчинява на по-детерминистични закони и в него за свобода не може да се говори, говори се за случайност. Стигаме до любовта. Явно трябва да я приемем заедно с Дайновия постулат - "Създателят ни е дал мисъл, свобода и любов". "Има Създател, Крепител, първо-причинител". Дотук добре, казва проф. Дайнов. Но дотук въобще не е добре. За да се стигне дотук, трябва вяра, достатъчно силна, за да надмогне съмненията. Защото светът, в който живеем, не е идеален. И Иван Карамазов на Достоевски не приема един Бог, който опуска смъртта на едно дете. Така че, за да се издигне лозунгът за съществуването на Бога, се изисква не само сериозен размисъл, но и смирение и откровение. Смирението и откровението обикновено съпътстват страданията, а един задоволен и смятащ се за щастлив човек рядко се занимава с такива неща.
По-нататък в изложението си проф. Дайнов ни повежда по храмовете и джамиите на световните религии. Това той прави по един хунвейбински начин, обиден за вярващия християнин, евреин или мюсюлманин. Той вижда опити за снобско превъзходство(?) в православния храм. Мирише му на кръв в ранно-католическия храм, чувства се нищожество, после вижда само блудстващи кюрета, протестантски обори, в които войници пеят маршове и ядат кръвта и плътта на Бога си. И никъде не усеща свободата и любовта. Проф. Дайнов не влиза в храма, за да търси вяра, надежда и любов. А хората, коленичили в тези храмове, виждат съвсем различни неща от него. Пеят химни, а не маршове, молят се пред икони, или пред картини и статуи от велики ренесансови художници, слушат органовите хорали на Бах. Той (проф. Дайнов) влиза като случаен пришелец в тези храмове. Затова му е съвършено чужд смисълът на тайнството на светото причастие. От това, което пише, се вижда, че ако въобще е чел Новия Завет, то го е чел повърхностно и по диагонал. Останал е глух за посланията на великите религии. Всичко, което предлага, като любов към Другия (оказва се накрая, че Другият е Тя), е залегнало в тези религии и философии още от времето на "аксиалната" ера (според Карл Ясперс). Това е хилядолетието преди Новата ера и след нея, когато проповядват Буда, Конфуций, Сократ, Иисус. Разговарял ли е професорът с истински вярващи мюсюлмани, за да усети как те възприемат поезията на Корана? Нима тези, макар и на пръв поглед различни вери, имат само наивни следовници? Проф. Дайнов не ги обвинява в наивност, а в невъзможност да постигнат Бога. Затова пък той го е познал и ни разказва какво е прозрял. Дайнов обявява, че само Той (Създателят) знае за мисълта, свободата и любовта. А ние, съществата, "бледи, слаби, страхливи подобия, само доляваме сенките му" и се занимаваме със... сектанство, без да признаваме съществуването на Другия. Рисувайки карикатура на религиите и вярващите, Дайнов създава сламено чучело, което, естествено, трябва да бъде изгорено. За него тези религии са тоталитарни, старозаветни, подтискащи, а не освобождаващи. Това е много остаряло гледище за Бог, като за Big Brother, който ни следи и ни наказва за греховете ни. Това е Йехова с десетте му заповеди. Това е религията (догмата) на Великия Инквизитор от притчата на Достоевски. Но в никакъв случай не е Христос. Не е и това, в което, в частност, истинските християни вярват. Когато обвиняваш противника си, е редно да го познаваш добре, а не да си го измисляш и да се сражаваш с несъществуващи вятърни мелници.
Спирайки се на божествения произход на морала (като основно съображение в полза на религията), Дайнов ни съобщава, че вече е посочил по-убедителни доказателства(?) за съществуването на Бога. Ако постулатът: "Бог, разбира се има" е доказателство за Дайнов, едва ли друг неизкушен читател би го приел за такова. Най-вече няма да се съгласи с проф. Дайнов Имануел Кант, който е написал "Критика на чистия разум" именно за да докаже един път завинаги, че не може да има разумни доказателства за съществуването на Бога. Това, че морал е налаган "от горе", за да се урегулира обществото, за да се узакони властта на вожда или царя, е политическо приложение на религиите, известно от незапомнени времена. За да може да се обуздаят инстинктите на хората, правилата на поведение се обявяват за дошли от Бога и с това стават общозадължителни.
Когато Кант гради "практическия разум", той формализира християнската етика в знаменития си "категоричен императив ("постъпвай така, че максимата на твоята воля да може винаги да важи същевремено като принцип на едно всеобщо законодателство", т.е. златното правило; постъпвай така, както искаш да постъпват с теб). За Кант моралното доказателство за съществуване на Бога е постулат на практическия разум. Вярно е, че той се стреми да стигне до този императив, изхождайки от критикувания от Дайнов индивидуалистичен просвещенски стремеж към автономност (свобода). Човек е разумно и свободно същество. Но човек ще следва този императив по своя свободен избор. Не защото му е наложен от външна трансцендентна сила. Или от власт, жреци, свещени книги. В нас е заложено усещането за добро и зло. Вярващите смятат, че е от Бога. Останалите - че моралът е инструмент на социалната еволюцията, съществуващ "вън и независимо от съзнанието". Еволюционните психолози твърдят, че естественият подбор е довел до възникване на "реципрочен алтруизъм" още в ятата на прилепите, които си споделят информация за намерена плячка. Моралът е залегнал, според тях, в нашите гени. Но това е морал, чиято цел не е самото добро или самият човек. Подобен еволюционен морал, изработен от естествения подбор, трябва да храни интересите на продължаване на рода, интересите на групата. Кантовото определение е съвършено различно и неподдаващо се на "еволюционно" обяснение. То "покрива" поведения, като съчувствието на будиста или саможертвата на християнина, насочени към непознат странник. Добри сме не защото ни е изгодно. Правим го като свободно избиращи хора и без да ограничаваме свободата на другия. Другият е за нас цел, никога - средство. Тези Кантови разсъждения са актуални и днес. И не представляват фаталната първа грешка на Просвещението, както е според проф. Дайнов.
Дайнов представя един хипертрофиран индивидуализъм. Той не е разбрал или не знае, че практическият разум на Кант не е "усмирителна риза, за да не се избием помежду си". Християнският морал не ни е наложен от Него. Да се твърди това, значи да се обърне християнското послание наопаки. А за Дайнов именно такъв наложен морал говори против Бога на досегашните религии.
Втората грешка на индивидуализма в Просвещението, според Дайнов, е, че Азът е в центъра. Други няма. Това пак ще е валидно само за една част от просвещенските мислители. Или по-късно това ще е индивидуалистичната грешка на Ницше. Но тази грешка съвсем не може да бъде приписана на просвещенец като Кант, например. Безумие е да се твърди, че Другият не фигурира в програмата на Просвещението. Цветан Тодоров прави великолепния анализ на тази програма ("Несъвършена градина"). Веднъж обявил се за свободен, човек е изправен пред избора как да използува тази свобода. Отговорите, както ги класифицира Цветан Тодоров, са четири: консерватизъм (напр. Паскал), сциентизъм (напр. материалистите-енциклопедисти като Дидро, Хелвеций), индивидуализъм (напр. маркиз де Сад с предтеча Епикур) и хуманизъм (напр. Русо, Монтескьо, Монтен, Констант). В този анализ Тодоров стига до критика на индивидуализма, която на места е близка до критиката на Дайнов. Но остават още три решения. Сциентизмът, априори отхвърлящ идеята за Бог, не ни занимава в момента, защото ние разглеждаме въпроса за нуждата (според Дайнов) от нова теология. Остават консерватизмът (дълбоко религиозен, индивидуален) и хуманизмът, който може да бъде в религиозен и нерелигиозен вариант.
Изборът на Цветан Тодоров - Градината, макар и несъвършена, е градина на хуманизма, разглеждан като свободен и светски (без отношение към религия) начин за общуване с Другия. На фона на този анализ филипиките на Дайнов срещу един властвуващ морал без зачитане на Другия, без споделяне с Другия, не са нито оригинални, нито оставящи ни без избор. Проф. Дайнов обаче не е смутен от подобни мисли, и гради пред нас свой "нов" вариант, върху обявената от него "табула раза" на Новото хилядолетие, отваряйки ни очите към Другия сред развалините(?) на големите религии.
За да разберем какво да правим, Дайнов ни дава съвети: "не приемаме философии, теологии или религии, основани на унижението, на отсъствието на Другия, а разработваме теология, основана на достойството и споделеността на битието с Другия". С лекота може да се покаже, че тези критерии са вградени в християнската доктрина, явно неизвестна за професора. Християните видяха в унижението на Разпнатия и в тайнството на Възкресението едно спасително послание - залог за една по-висша цел на Творението, която минава през любовта към Ближния и към Небесния Отец. Можем да попитаме: "Ближният и Другият не са ли синоними, г-н Дайнов?"
Само Ницше, Маркс и Фройд виждат в христианския морал унизителна робска илюзия или неизживени бащински комплекси. Проф. Дайнов от своя страна вижда насилие и липса на загриженост за Другия, изобщо - една "страховита теология"(?). Солипсист ли е модерният Аз? Грешка е да се обобщава в този дух. Някои от книгите на К.С.Люис са преведени на български ("Отвъд човека", "Проблемът Болка") и ще са много полезно не-солипсистко четиво за проф. Дайнов. В тях той ще намери всичко, което предлага като нова теология. "Азът-Заедно" с достойнството и любовта си по нищо не се отличава от истинското християнство, но силно се отличава от карикатурата му, която живее в разбиранията на професора. Ако прелистим "Аз-Ти" на Мартин Бубер, на много страници ще намерим цялата философия на "Аз-Заедно" на Дайнов. Да не говорим за Упанишадите или осморния път на Буда. Или за Емануел Левинас.
Краят на есето на проф. Дайнов е още по-неубедителен и противоречив от предходната му част. На въпроса "Къде е Бог? Има ли го?" Дайнов накратко пак постулира - "Тук си е и Го има... Той е Онзи, който ти предлага да станеш част от Него, свързвайки се с Другия..." Когато се строи нова теология, е редно да се уточни ние пантеизъм ли градим, или трансцендентност. От коя страна на Света е Бога. "Той" и "Азът-заедно" едно ли са, или едното е продукт на другото? Строго погледнато, теологията, предлагана от Дайнов, не уточнява тези неща. Ето какво пише той: "Азът-заедно е Нему изоморфен", "изграден по Негов образ и подобие" (Адам и Ева?- бел моя). "Азът-заедно всъщност няма нужда от Него - и не би го измислил, ако той не съществуваше." Това са все логически противоречиви тези.
За да стигнем до апогея във финала на Дайновото есе, където всичко се обръща с главата надолу: "Създателят, Крепителят, Първопричинителят не е Той. Той е тя".
Ха сега де?! Тук трябва да попитаме:" Коя е "Тя", проф. Дайнов? Ако за нея Шуберт е написал "Аве Мария", ние я познаваме. Или това е някоя друга? В такъв случай трябва да ни обясните повече за нейните качества и произход. Каква Америка откривате, проф. Дайнов, с вашата "нова теология на достойнството"? Ето част от липсващия (според вас) софтуер на християнската религия.
Първо Послание на апостол Павел до Коринтяните, гл. 13: "... 2. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям - щом любов нямам, нищо не съм. 3. И да раздам всичкия си имот, да предам тялото си на изгаряне - щом любов нямам, нищо ме не ползува.
4. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли..."
Този "софтуер" не е загубил актуалността си в решаване на проблемите на нашето земно общуване. За някои той е отживяло консервативно решение. Но ако ще градите нова теология, редно е да имате търпението да прегледате културното наследство, а не да го зачерквате прибързано. Миналите векове имат какво да ни кажат. Новото хилядолетие може да търси нов език, на който да разкаже хубавите приказки, които са въодушевявали плеяда от гиганти на перото, звука, багрите, формите. Търсейки нови форми, ние трябва да градим върху традицията, а не да обявяваме всичко за развалини и да провеждаме нашата нова хунвейбинска културна революция, базирана на нищо повече, освен на нашето самозабравило се невежество.
Цветан Тодоров завършва книгата си с хуманистичен призив - в несъвършената градина на човечеството ние имаме избора на своята воля да живеем истинно, с любов и със зачитане на всеки Друг. Това е самоцелта на нашето съществуване. Не ни трябват нови "теологии"; трябва ни само внимателен преглед на сътвореното преди нас.

Константин Чипев


Константин Чипев е физик и молекулярен биолог. От 14 години живее и работи в САЩ.
По повод "Към една теология на достойнството" на проф. Евгений Дайнов ("Култура", бр.4 от 24 януари 2003)