Кому е съвременно съвременното изкуство?
"Шедьоври на съвременното изкуство" - ни повече, ни по-малко - е наречена изложбата в СГХГ, представяща картини и скулптури от колекцията на Боян Радев.
Да бъдат наречени представените творби "шедьоври", ми изглежда рано, но да бъдат наречени "съвременни", ми се струва късно. Защото представят една конкретно разбрана съвременност - тази на 80-те години, и го правят добре. Изложбата представя работи на Атанас Яранов, Генко Генков, Светлин Русев и много други представителни именно за този период творци. Но ако не бъркам, днешната съвременност е тази на XXI век. Разминаването е от някакви си две десетилетия (наистина в изложбата има творби от 90-те години, но това съвсем не променя стилистиката им). Подобно разминаване никак не би било драматично, ако се случваше около XVI век. Само че днес за някакви си две десетилетия светът става съвсем различен, а да не говорим за съвременното изкуство...
Любопитното в случая не е самата изложба, а това, че успя да привлече общественото внимание. Обговарянето на изложбата и разговарянето с колекционера всъщност се превръща в нещо много повече от представянето на едно културно събитие. Превръща се във вторично легитимиране на елитите от 80-те години. Ако си припомним още няколко събития, например връщането на "Всяка неделя", изложбата на българско изкуство от 80-те в Галерията за чуждестранно изкуство, представянето на "Два свята" на Нешка Робева на "Европалия", то тогава вече описваме една поредица, която е свидетелство именно за вторично легитимиране на 80-те. И то не се случва в празното пространство, а на фона на обществени нагласи, които си припомнят с носталгия този период. Нека, обаче, не мислим това като носталгия по социализма; това е много повече носталгия по България... Именно затова тя не се изразява през връщането на политически елити, а през връщането на художествено-творческата интелигенция, която често идва от областта на спорта.
Всъщност носталгията е носталгия по признанието. Просто през 80-те България изглежда добре на самата себе си (неслучайно се връщат визуални феномени - ако нещо от "Всяка неделя" се връща, то не е съдържанието на предаването, а шапката му). Националната идеология е завършена и материализирана вече в градове-музеи, фолклорни ансамбли, тракийски гробници и т.н. Едновременно с това има мощна подкрепа на съвременното тогава изкуство и големи инвестиции в култура. А спортните успехи разнасят славата на България по света. Българското пространство изглежда обединено около общи културни ценности, обединено около гордостта от собствената си история (естествено, има хора, които съвсем не са част от това общо пространство, но те пък почти нямат публичност). България живее с дискурса за собствената си национална значимост.
Именно това изчезва след 89-та година - защото се оказва, че признанието, с усещането за което България е живяла, е ефект на нарцистичното й вторачване в самата нея. А основното, което се случва днес, е отварянето на България, необходимостта постоянно да се вижда през нечии чужди очи. В тях тя изглежда бедна, непозната, догонваща. И точно това отваряне към света като че ли се оказва непоносимо, нещо, с което не успяваме да се справим.
Възможностите да решим проблема са най-общо две. Първата и по-трудна е да се синхронизират времената. Тя предполага нещата в България да се мислят от гледна точка на един голям културен контекст, в който тя е положена. Втората и по-лесна е България да се затвори в собствената си котловинност.
Любопитното е, че всъщност избрахме третия път - този на шизофренното разпадане на родното пространство. Едните елити формулират съвременния проект на България като част от света, а другите - като уникална котловина, затворена в себе си. Първите са легитимни навън, вторите са легитимни тук. Има творци като Недко Солаков, които се мислят като българските творци по света. И други, които са символи на българските творци в България. Първите продават навън, вторите продават в рамките на родното пространство.
Подобно шизофренно разпадане е свидетелство за криза в полето на символния капитал. Ако описваме едно социално пространство по Бурдийо, то символният капитал е именно онзи, който метафорично успява да удържи обществото цяло. Социалното пространство е диференцирано според структурата на капиталите, които хората имат. Но има символни капитали (независимо икономически или културни), които се признават в обществото като цяло. Обикновено зад легитимирането на тези капитали като символни стои някаква институция (в случая на Франция - това е държавата). Именно наличието на символен капитал гарантира съществуването на едно общо поле от смисли, гарантира общите очевидности на едно общество, благодарение на които то може да функционира като едно.
Проблемът е, че в България не се случи дебат, който да позволи формулирането на ясни и отчетливи нови общи смисли, който да зададе легитимност на нови символни капитали. Това доведе до шизофренното битие на българската култура и на обществото като цяло. По-същественото е, че именно тази шизофренност като че ли има тенденцията да се възпроизвежда непрекъснато. Защото институциите в България, които задават легитимността на един творец, не дават никакви признаци за промяна и са превърнали в своя основна цел запазването на националната българска култура, разбирана в онзи котловинен смисъл.

Мила Минева