Гърчовете на една редова пацифистка
Предстои ми да направя трудно признание.
Аз, пацифистката, "закърмена" през втората половина на XX век с идеята за мира като самоценност, днес, по повод случката с Ирак, се чувствам силно "разклатена". Не че мисля, че войната е хубаво нещо; напротив, ужасно е! Но сегашните антивоенни вопли ме оставят напълно апатична. Опитвам се всячески да си внуша, че трябва, длъжна съм, "политически коректно" е да съм против тази война. И не мога. Намерението на Съединените щати (сами или в компания) да нападнат Ирак не ме възмущава. Обратното, дълбинните ми емоции, които всячески се старая да "отместя", са по-скоро на страната на "агресора". И това ми състояние ме изпълва с дълбока покруса.
Проблемът ми вероятно идва от обстоятелството, че и двете каузи - на САЩ и на Ирак - нямат откроени преимущества; те са в една или друга степен еднакво неприемливи. Което ги прави трудно поносими за нормалното човешко съзнание. Както сполучливо каза някъде Андрей Райчев - в тази приказка няма добър и лош. Има само лоши. Всичко официални (и неофициални) аргументации около тази война вече са произнесени, ясни са.
Ясно е, че Саддам е сатрап, че управлява повече от 20 години със семейството си и с група съселяни, че произвежда някакви непозволени оръжия, че държавата е абсолютна диктатура, че властта за него отдавна е самоцел, не средство. Ясно е и положението с петрола. По руския първи канал (ОРТ) наскоро показаха графика, според която запасът от петрол на Ирак се изчислява на около 129 години (най-много в света), докато руският примерно - на около 30-40години.
И със САЩ всичко е ясно.
Ясно е, че Щатите, като свръхсила, имат непрекъсната нужда от препотвърждаване на монополната си позиция; и че това позволява (съвсем не без основание) да бъдат подозирани в най-разнообразни грехове. Ясно е, че в очите на света (или голяма част от него) Америка е нагла, арогантна, зле възпитана; че се държи като господар и не проявява особена деликатност, когато се налага да "убеди" останалите държави в правотата си.
Дотук добре. Само че от всичко това произлиза следният печален резултат: нормалният човек (в случая аз) е лишен от морални основания за избор. Поставен е в положението да измисля онези малки разлики, които ще направят единият лош по-поносим от другия.
Например: че наглостта на Америка, дори в перспективата на краткия личен живот, не изглежда безкрайна; че при смяна на определени политически конфигурации в нея, при обръщане на обществените настроения тя теоретически може да стане по-сговорчива, по-толерантна, по-консенсусна. И обратното: че в подобна (лична житейска) перспектива в случая с Ирак дори теоретически това е невъзможно. Степента на безконтролност там е почти абсолютна; и това прави гигантския ресурс в ръцете на Саддам особено опасен.
Ерго, изборът е за Америка. Е, аз май че го направих.
Обаче... тези баналности едва ли ще помогнат да се справя с дълбоките си угризения заради моето "войнолюбие". Едва ли ще отменят по-сериозния проблем, който е вече не само мой.
Отвсякъде се чува, че след тази война светът няма да е същият. Но той вече не е същият. След като не предлага морални алтернативи. Дори на микрониво (вж. мен като най-прост пример). При положение, че човек губи мотивация да обслужва дори личния си морал, че аргументите на моралния избор не се котират (защото отсъстват, не се произвеждат); при положение, че ситуационният интерес се абсолютизира, превръща се в единствено валиден, дали пък вече не живеем в царството на чистия цинизъм; дали не сме в тежка криза (на цивилизацията ли, на друго ли).
И дали светът (без моралните си решетки) наистина не е вече напълно различен, напълно непредсказуем и много опасен?
А може пък вината да си е в мен - излишен драматизъм за справяне с гузната съвест! Дано!

Копринка Червенкова