Етнически проблеми
и човешки права
От 27 до 30 януари 2003 г. в Евро-българския културен център се проведе вече традиционният фестивал на европейското документално кино. За четири дни бяха представени общо 13 филма от Унгария, Полша, Чехия, Германия, Великобритания, Италия, Холандия, Босна и Херцеговина, създадени в периода 1999-2002, с продължителност между 25 и 90 минути. Българското участие беше най-многобройно - цели 3 филма. Организаторите (фондация "Междуетническа инициатива за човешки права" - София, програма "Изкуство и култура" на Институт "Отворено общество" - Будапеща, и Евро-българският културен център - София) се бяха погрижили да доставят прилични копия на филмите (макар и във видео формат) и да осигурят субтирирането им в "Doli Media Studio". Обявеният свободен вход също спомогна за силния зрителски интерес - симпатичното 80-местно киносалонче в Евро-българския център с мъка успя да побере желаещите да видят какво се случва напоследък в европейската документалистика.

Темата на фестивала (Етнически проблеми и човешки права) се оказа достатъчно обширна и не беше пречка за свободното съчетание на тотално различни като направа и идеи филми. Българската публика разпозна доста близки теми, но се сблъска и с не малко екзотика в диапазона "човешки права".

До болка позната игра

Войната в бивша Югославия е отколешен обект на документалистки интерес, но като тема крие сериозни опасности в зоната на тавтологичното и конвенционалното. "Една различна игра" (Великобритания, 2000, реж. Дъг Обри, 54 мин.) - филмът, с който се откри фестивалът, губи в резултата именно по този начин. Въпреки интересния обект (футболен треньор, пътуващ из Косово с благородната цел да предпази децата от мините, изникващи на всяка крачка в района), филмът свършва някъде към десетата си минута. Оттам насетне не се случва нищо ново - треньорът пътува, селските тимове се сменят, а зрителят се чуди как най-лесно да си проправи път към барчето.
"Децата на Косово 2000" (Унгария, 2001, реж. Ференц Молдовани, 90 мин.) - най-дългият филм в програмата, също е жертва на клишето "ужасите на войната". Отново интересни обекти (деца, разказващи за смъртта на родителите си), но и тук режисьорските решения зле тушират въздействието. Героите са, меко казано, преекспонирани "благодарение" на кадри с дължина от по 7-8 минути, в които те безмълвно изразяват мъката си.
"Помниш ли Сараево?" (Босна и Херцеговина, 2002, реж. Сеад и Нихад Кресевлякович, Недим Аликадич, 52 мин.) обаче овъзмезди темата. Рожба на крайно нетрадиционна идея (жители на Сараево снимат с домашните си видеокамери по време на окупацията на града), филмът категорично разбива представите за документално кино. Любителската визия е подплатена с много хумор. Младите режисьори, автори на три късометражни филма до момента, успяват да погледнат на войната по крайно забавен начин - няма нито един "кървав" кадър (в даден момент един от героите е ранен, но и тук реакцията е иронична - "я се стегни, сега ли ще умираш!"). Самите автори участват като призьори от ски-спускане, което сами си организират по улиците на окупирания град. Наградите са повече от значими - килограм кондензирано мляко, наченато сирене фета... Като част от провелия се в Сараево кинофестивал е вмъкнат и един от късометражните им филми - "Мамути на острова".
"Песен по време на окупация" (Италия, реж. Акрам Шафади, 52 мин.), също подчинен на военната тема, представлява оригинален поглед към Йерусалим. Авторът е известен преди всичко със своите снимки, показващи града чрез ежедневието на неговите жители. Логично фотографиите са неделима част от филма. Акцентът е върху четири мюсюлмански истории: певица на средна възраст си спомня за младите години, когато е била част от протестно движение с групата си "Смяна на пейзажа"; току-що излезлият на свобода след 17-годишно излежаване на присъда политически затворник Али разказва за битките в своя живот; бивш управник коментира ситуацията в града - и всичко това като част от съдбата на режисьора Акрам Шафади. Прекрасен урбанистичен филм, показващ Йерусалим като място, където всеки търси своята идентичност.

Малцинствени проблеми

Темата съвсем естествено предполага приказки за интеграция, равноправие и т. н. Доколко обаче може да се говори за интеграция в място като град Лом, не знам. Филмът на популярната тв-журналистка Елена Йончева ("Играта", България, 2002, 27 мин.) разказва за тамошния детски футболен отбор "Роматели", събрал деца от ромски и български произход. Вторите всъщност бяха представени от едно-единствено момче, но това не е най-важното.
Филмът наистина поставя ред съществени въпроси - може ли една журналистка да претендира, че прави документално кино, без да има елементарна представа за монтаж, филмова структура, приложение на различни ефекти и дефекти... И защо в края на краищата е нужно да се попълва програмата на фестивала с телевизионни репортажи, след като има достатъчно интересни заглавия.
"Както Господ повелява... Филм за Олга" (Унгария, 2000, реж. Шандор Мохи, 67 мин.) също има за обект цигани, но с лекота избягва помпозните речи за интеграцията, документирайки живота на група унгарски роми, живеещи в Румъния. В центъра е Олга - хубава млада циганка, сама отглеждаща момченцето си. Съпругът й, виден побойник, е в затвора. Постепенно става ясно, че мъжете в селото рано или късно отиват зад решетките, и то винаги поради сходни причини: сбиване, а по-често - убийство. На авторовия въпрос: "Тук въобще умира ли някой от естествена смърт?", циганите отговарят с усмивка. Стилна черно-бяла визия, ефектни близки планове и заявка, че темата за ромите в киното не е изчерпана.
Филмът на Боян Папазов "Дядо Исмаил гледа" (БНТ, 2001, 27 мин.) не е нов (вж. "Култура", бр.31 от 2001); и тук мога само да добавя, че неоспоримите му качества бяха оценени по достойнство от публиката (чуха се не едно и две мнения, че това е най-добрият филм на фестивала). Изключително ласкаво бе приет и "Мюсюлмански лабиринти" (България, 2002, реж. Антоний Дончев, 52 мин.). Филмът оригинално и атрактивно представя населеното с български мюсюлмани село Брезница, а един от героите (собственикът на местната селска кабеларка) е негов оператор. Оттук и комичната визия - човекът снима както може, т. е. като на сватба или абитуриентски бал. А и тези събития са основният пълнеж на кабеларката. Както казва и той самият в един от малкото кадри, където е пред камерата: "Хората искат да гледат, вълнуват се!". И те гледат. Най-вече себе си, но затова пък е интересно. За непредубедени зрители - още повече. Благодарение на сътрудничеството си с известния канадско-български антрополог проф. Асен Баликси, авторът успява да следи героите наистина отблизо. По този начин иначе сериозните битови проблеми са изтикани на заден план и резултатът е един доста позитивен филм, съдържащ ред невероятности: бившият имам е отворил цех за производство на свински колбаси, селяните със самочувствие развиват разни теории за етническия си произход, а чисто новите учебници по турски за начинаещи от няколко години стоят прилежно складирани в училището...
"В страна на бели" (Холандия, 2000, реж. Ким Ландстра, 52 мин.) разказва за трима негри (или цветнокожи африканци - както предпочитате), забегнали от родните места по една или друга причина и опитващи се да превъзмогнат бежанската си съдба в Холандия. Борят се момчетата, но нещо не им се отваря парашутът, а авторите така и не успяват да изкопчат сълза от зрителските очи. Съпричастността съвсем рухва, когато един от тях (Тони ли беше, Педро ли...) прави фасон по повод портативния касетофон в общежитието... С направата си филмът по-скоро може да провокира ксенофобски настроения, отколкото да събуди човешка толерантност или каквото там е искал да каже авторът.

Аз съм мозъка, а той - ръцете

Да, определено звучи идиотско, но във филма на Мачей Адамек ("Ще остана с теб до края на живота", Полша, 1999, 29 мин.) става въпрос точно за това. Тази сюрреалистична фраза е показана нагледно, а на места и по интимно-натуралистичен начин. Пред нас са Франек и Анджей. Мъже. Около 30-годишни. Единият страда от физическо, а другият - от умствено увреждане. След запознанство в съответното заведение, те решават да останат заедно, грижейки се един за друг, до края на дните си. Трогателните нюанси в историята явно са били умело изрязани при монтажа, защото двамата откровено забавляват. Особено когато решават, че им трябват жени..., които да се грижат за тях. То не бяха вестници с обяви, танцови вечеринки, смели коментари. Е, на единия не му се разбираше много, но субтитрите бяха на място. Цветен филм с много малко слаби места, позволил на аудиторията да се посмее на човешкото щастие и може би да се замисли за някои чисто патологични предварителни констатации.

Прави любов, а не пари!

Такъв е (под)текстът на лозунгите в "Битката за Прага - световният протест" (Великобритания, 2000, 50 мин.). Режисьорите Марк Силвър и Ник Хилел са заедно от 1999 г. (съвместно са реализирали няколко документални филма за Канал 4 и BBC), но имат известна популярност в арт-средите като виджеи (голяма част от експериментите им са публикувани в интернет). Показаният в рамките на фестивала филм също е продукция на BBC - факт, както се разбра впоследствие, изиграл съществена роля при крайния монтаж. Въпреки усещането за цензура (общи планове на протестиращите почти няма), филмът печели с обективността си - не са спестени малоумни изказвания и от двете страни на барикадата. Все пак не може и грам съмнение да съществува - предварително обречената интернационална младеж е моралният победител в абсурдната битка с добре обучените чешки полицаи. Невъзмутимостта на политици, банкери и т. нар. вандали, винаги готови да напакостят на мирния протест, така или иначе не могат да бъдат прът в колелата (или поне в песните за тях). Не мога да не спомена епизода, в който застаряваща ветеранка от виетнамските години съветва младите как да действат в напечени моменти. Наистина трогателно. Или пък кадрите, в които симпатичните италианци от групировката "Я, баста!", въоръжени с водни пистолети, чаровно "забравят", че протестът е все пак мирен и префасонират витрината на случайно изпречил им се MacDonald's... Уви, финалът е тъжен - героите са измамени: реална промяна в статуквото е невъзможна, а световните медии за пореден път са показали само ексцесиите. Последен кадър: работник на стълба поправя табела с надпис "MacDonald's"... Лампите светват, а аз се чудя кога ли и ние в България ще преживеем подобно нещо.

Други гласове, други стаи

Съвсем умишлено за накрая оставих личния си фаворит - немско-индийския "Хаура, Хаура" (2001, реж. Тил Пасов, 25 мин.). Освен че беше най-краткият от показаните, категорично твърдя, че това беше и филмът без един излишен кадър. Факт, с който малцина кинематографисти могат да се похвалят. "Хаура" (така се нарича централната железопътна гара в Калкута) е една от най-големите в Азия (вероятно и в света). Филмовият разказ се разпростира в едно денонощие - отрязък, в който през гарата преминават огромно количество хора и багажи. Авторът (студент от Мюнхен) майсторски улавя образите, подрежда ги в точна последователност, без думи и без претенции за изчерпателност, и ги оставя да говорят сами: деца играят край линията, сляпа говорителка обявява разписанието, забравените багажи (в това число умрял в съня си мъж) се отстраняват по един или друг начин от чакалнята, влаковете пристигат и заминават... Накратко - човешкият живот в 25 минути.
---
Благодарение на добрата селекция, фестивалът набира скорост и съвсем естествено възникват въпроси за разширяването му. Похвална е и идеята на организаторите да има кратки дискусии след всеки филм, водени от уважавани кинокритици (в случая Боряна Матеева и Ингеборг Братоева) - полезна практика, възкръснала от времето на киноклубовете.

Олег Константинов



Фестивал на европейското документално кино