Антигона срещу психоаналитичния фундаментализъм

Към края на книгата си "Искът на Антигона: Родството между живота и смъртта" Джудит Бътлър задава вече зададения от Джордж Стайнър въпрос какво би се случило, ако наместо Едип психоанализата бе взела Антигона за своя отправна точка. Или как щяха да изглеждат допустимите, културно приемливи форми на родство през акта на Антигона, която с отказа си да живее въстава срещу отказа да бъдат социално разпознати любовта и траурът по мъртвия й брат.
От една страна, питането на Бътлър реконцептуализира табуто върху инцеста ретроактивно през прочитите, които Хегел, Лакан и Иригаре правят на Антигона. От друга страна, това е питане, прицелено в разгоряващия се на Запад, а вече и все по-насам, етически, политически и юридически дебат за новите, алтернативни форми на родство, които позволяват бракове между хомосексуални партньори, както и легализирането на осиновителни практики в подобни семейства.
Като че ли с ретроактивния си жест Бътлър цели преди всичко да сблъска тезите на Хегел и Лакан до точката на продуктивна криза. Докато Хегел настоява на ясна разграниченост между родствените структури и тези на държавата, то Лакан привижда родственото като "овластяващо" символните норми и осигуряващо функционирането на езика. В този смисъл за Хегел Антигона е изцяло положена в режима на родственото и като такава, тя се оказва отвъдна на способността за етически акт. За Лакан пък тя е самата граница между въображаемо и символно; макар и фигура на предполитическото - тя гарантира езика на политическото и държавното.
Това, което интересува Бътлър обаче не е дали Антигона, престъпвайки табуто върху инцеста, остава извън етическото, или пък, напротив, го конституира. Въпросът за авторката се състои в това как табуто формира нормата за родственост и как тази норма ни се явява именно в нормализиращите изходи от едиповата криза. Защото актът на Антигона не просто затваря едиповата драма, но отхвърля нейния възможен и културно разпознаваем изход в хетеросексуалното, твърди Бътлър. Още повече, това не се случва през отхвърляне на собствената й (на Антигона) (хетеро)сексуалност, но през своеобразното "деинституционализиране" на хетеросексуалното, което се случва в отказа й да стане съпруга и майка. В този смисъл фигурата на Антигона според Бътлър разстройва както речника на родственото, така и този на политическото. В своята тотална неизречимост и непреводимост на "легитимните" езици, Антигона застрашава социалната норма като такава и нейното възможно бъдеще.
Този прочит на Бътлър е ни повече, ни по-малко, адресиран към консервативните крила в психоанализата, най-вече към практикуващите лаканианци във Франция, които привиждат огромна опасност от психотични разстройства за децата, отгледани в семейства от хомосексуални партньори. Остава обаче въпросът как страховете и заплахите на психоанализата да бъдат осмислени в новите реалности на все по-крехки родствени структури, в които позициите са дестабилизирани от умножавания, замествания, миграции и липси. И възможно ли е порестата и все по-пропусклива мембрана на семейната "клетка" да понесе собствената си криза, без да се радикализира в откази, но и без да осъжда на "социална смърт" (термин на Орландо Патерсън от книгата му "Slavery and Social Death", NY, 1991) вече възможните си другости.

Надежда Радулова

Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина.






Хетерология


Judith Butler.
Antigone's Claim: Kinship Between Life and Death
.
Columbia University Press,
2000.