Архитектурата на властта
Ако се заемам да пиша за книгата на Владимир Паперни 18 години след нейното американско издание, то е не защото "Култура две" се е завърнала - най-после! - в Русия, където е писана през 70-те години, а защото днес, според нейния автор, се задава нова опасност от завръщането на "култура две". Пиша за книгата също така не защото тя е книга за историята и логиката на сталинската архитектура (по което не съм специалист), а защото посредством архитектурата се анализира културата след една революция, овсекидневяването на революцията. (И запленяващо талантливо се "деконструира" опартийностяването на архитектурата и архитектурата на опартийностяването).
Подобно на Ървин Панофски, Паперни се стреми да обясни утаения в архитектурата "ментален хабитус", "стил на мислене", манталитет. Затова се интересува и от особените форми на социална организация, благодарение на които някакви първични духовни форми (не схоластиката, както е при готиката) влияят на останалите.
Какво всъщност означава "те убиха творчеството", "те смазаха съветското изкуство" и заради "тях" то пое след 1917 г. по различни от замисъла на революционерите пътища. Ако за много изследователи на комунизма "те" е ясно обозначимо - компартията или Сталин, ЦК или тоталитарната държава и пр. - за Паперни отговорът не е така лесен. За да обясни трансформацията на стила на мислене - особено представите за пространство - в епохата на чистия сталинизъм, авторът въвежда два редуващи се модела, които нарича "култура едно" и "култура две". Това са две конструкции, две форми, чрез които той изследва емпиричния материал (друг е въпросът, че "култура две" господства в периода между 1932 и 1954, но в този период се случват и много неща, различни от нейния дух.)
"Култура едно" и "култура две" са свързани, първата - с движението, втората - с неподвижността; с липсата на йерархии и с йерархизирането; с разграждането на старите структури и с изграждането на нови; с размразяването и с втърдяването; с разбягването на населението и с неговото обратно застопоряване. Основна теза на автора е, че процесите в архитектурата след двайсетте години (подобно на други процеси в руската история, имащи цикличен характер ) са победа на "култура две". (В този смисъл постановлението от 1932 г. за преустройството на художествените организации е ключово събитие; както и конкурсът за Дворец на Съветите, в който участват 160 проекта, включително 24 чуждестранни, между които и Льо Корбюзие, но го печели "придворен архитект".) Знаци на победата на "култура две" са спечелилият проект за стометрова статуя на Ленин; 70-тонната железобетонна скулптура на входа на прочутата Всесъюзна селскостопанска изложба "Работник и колхозничка" редом до 25-метровата железобетонна статуя на Сталин, в чиято вътрешност е скрит и самият макет на статуята; мраморните станции на откритото през май 1935 г. московско метро... чак до приветстваните от Алексей Толстой смъртни присъди срещу антисъветския троцкистко-зиновиевски център и до критиките на Сталин, Киров и Жданов на новия учебник по история, публикувани в "Правда".
В "култура едно" ценностите на периферията са по-важни от ценностите на центъра, докато в "култура две" центърът показва, че е център, като започва да се интересува от социалните условия, които са нужни за поддържане на неговата централност. "Култура едно" е ориентирана към бъдещето, тя се отказва от миналото като музей, от културата като гробище. Идеята за мавзолея на Ленин възниква в "култура едно" като идея за временен мавзолей (да се даде възможност на всички, които не могат да отидат веднага в Москва, да се простят с любимия вожд), затова първите два мавзолея по проект на Шчусев са дървени. "Култура едно" се обявява за начало на историята, а в "култура две" историята спира (чрез сакрализации). "Култура две" се втвърдява, като се превръща в паметник. (Откриването на метрото става на 14 май 1935, а на 21 юни излиза огромният том "Как строихме метрото".) Историята става основен жанр на "култура две". Основен канонически документ на епохата е курсът по история на ВКПб.
"Култура едно" е култура на вечното изменение, на движението, на творческия подем, на разграждане на формите. Тя не обича границите. Първият брой на сп. "Съветска архитектура" е адресиран "до всички съмишленици в света". А в 1931 г. бягството през граница се наказва с разстрел. Излиза постановление за забрана на търговията с чужденци. Границата става демаркационна линия на доброто и злото. Новосъздаденото всесъюзно общество за задгранични връзки връща книгата на Льо Корбюзие "Лъчезарният град" с бележката: "За нас не представлява интерес".
"Култура едно" премахва йерархиите, знаците на различие. Още на 12 декември 1917 година се приема декрет за унищожаване на съсловията и на гражданските чинове, на ученическите униформи. "Култура две" постепенно връща на човека отнетите му еполети и акселбанти - през 1927 година се появява званието "герой на труда", после "герой на Съветския съюз", после "заслужил работник на НКВД". В богатите си на симптоматични детайли описания Паперни отбелязва, че преломен момент в отношението на културата към йерархиите е рожденният ден на Сталин - 21 декември 1929, когато той става първи в дотогава правения по азбучен ред списък на членовете на Политбюро.
Вождът и масата престават да бъдат от един и същи материал. Възникват специалните продоволствия (постановлението за "закритите разпределители" е от 1930 година), много категории служители са освободени от наем. В "култура едно" се твърди, че пролетариатът ще пристъпи към унищожаване на семейството, на разликата между мъжа и жената, на заробващия бит. "Култура две" нарича това безполовост. Тя иска плодовитост (любим архитектурен мотив на "култура две" са снопите и житните класове). "Култура две" е култура на радостта.
Паметникът на Гогол представя писателя като песимист, затова се обявява конкурс за нов паметник. Тя не обича извращенията - "всяко престъпление е ненормалност, а всяка ненормалност е престъпление". (След 1934 г. за хомосексуализъм се търси наказателна отговорност.)
"Култура едно" е ориентирана към понятията, а "култура две" - към имената. Като всяка митологична култура тя смята името за "свято и страшно". Затова децата се кръщават с "Искра", Владлен (Владимир Ленин), Роза-Люксембург, "Барикада", Ким (комунистический интернационал), Ревмира (революция мира), Гертруда (от "герой труда"). В "култура две" се вярва, че е достатъчно да се разруши изображението, например на вожда, за да се нанесе вреда на него самия. Един от главните архитекти на Всесюзната селскостопанска изложба е осъден заради проект, в който чукът се оказва обърнат към острата страна на сърпа, което било интерпретирано като намек за конфронтация на работниците и селяните. "Вредител" е централна обяснителна категория в тази култура. Злото е своеобразен антисвят. Антисвят е дори самата "култура едно". Даже архитектът на мавзолея на Ленин не е пощаден. Не е пощаден и самият Владимир Паперни - дизайнер и учен. Неговата дисертация, която е в основата на книгата "Култура Две", изглежда се е смятала за "вредителска". Затова и книгата е издадена за първи път доста след нейното написване, и доста далеч от Москва. Впрочем не само там и не само тогава тя има подривни енергии.

Лиляна Деянова



Владимир Паперный.
Культура Два
.
Новое литературное обозрение.
Москва, 1996.
384 с., илл.