Митологията Нешка Робева
Когато става дума за нещо, направено от Нешка Робева - като треньор, постановчик, политик - мненията рядко са умерени. Обикновено има или пълно приемане, или пълно отрицание. Публиката, която наблюдава тези дебати, си е изработила стереотип. Стане ли дума за Нешка Робева, значи някъде се води война за нещо, има поляризирани мнения, може би и скандал. Спомените за нейната биография - къде по-смътни, къде по-ясни - са подчинени точно на този принцип. Тя е неколкократна шампионка по художествена гимнастика, но веднага се появява успоредяването (или конфронтирането) с Мария Гигова: "Гигова имаше повече отличия, но пък Нешка няма грешка!". Като треньор Нешка Робева направи нашата художествена гимнастика първа в света, така че всички заговориха за чудото с българките, но и това събитие не стана някак си само по себе си: то мина през непрекъснатите разправии с руските съдии. Няколко поколения състезателки получиха световно признание, докато тя беше треньор, но тогава пък се появи скандалът с Бианка Панова заради грубо отношение. После, преди 10 ноември, Нешка Робева се конфронтира с властта, като взе участие в Русенския комитет - и мненията отново се поляризираха. След това заяви, че е вярна на принципите си и остана в Партията - последваха конфликти със сините, "бояджиите" и накрая с част от съпартийците. След това част от златните момичета започнаха да стават треньорки, което отново някак си се свърза с пълното приемане или пълното отхвърляне на Нешка Робева - обвиниха я, че не дава път на младите. После тя се появи в центъра на нов скандал: спортният тотализатор, обвиненията в корупция и гърците. После сякаш се оттегли - отиде в Япония и получи там пълно признание, но нейната липса се оказа илюзорна, някой отново заговори за нея и намекна, че японците си падали по всичко, което не е японско и далекоизточно.
Завръщането й бе белязано с нови разправии във Федерацията. Накрая започна да прави музикални спектакли, но те отново бяха обявявани или за много добри, или за пълен кич и крадени от "Lord of the Dance".
Тук не става дума всичко това вярно ли е или не, Нешка Робева скандална личност ли е или не, действително ли е принципна, или е властолюбива и т.н. Става дума за митология, популярна култура и стратегия на публиката. Интересното е, че в нашата културна среда през последните 20 години се оформя една митология, един силен стереотип, който натоварва Нешка Робева с постоянни значения и с точно определен ъгъл на възприемане. Публиката е свикнала с един и същи сценарий, със стабилен кръг от значения: където е Нешка, нещо става, където е тя, има големи успехи; успехи - да, но на каква цена... Винаги някой е против нея, защото тя е принципна, тя е принципна, но властна, големите успехи са всъщност големи провали и т.н. - тя е или добра, или лоша, никога нещо средно. Рядко и двете.
Именно този тип популярна интерпретация до голяма степен определя и начина, по който се възприема "Орисия". Струва ми се, че публиката гледа и осмисля спектакъла повече като спектакъла на Нешка Робева, а не като спектакъл сам по себе си - като шоу или модерен балет, където става това или това. По време на "Орисия" нещата сякаш са се случили преди това - в биографията на авторката и в културната ни история от последните десетилетия. Струва ми се, че аудиторията възприема наратива по-скоро чрез дадености извън него: това не е просто хореография, а Нешка Робева, чиито съчетания в художествената гимнастика бяха винаги най-естетичните; това е художествена гимнастика като онази художествена гимнастика; това прилича на лента като онази лента; това не е просто художник, а онзи Светлин Русев, това не са мрачните векове на турското робство, а мрачното изражение на Нешка, която рядко се усмихва на екрана, защото постоянно води битки с някого.
В случая не става дума само за предварителна информация, реклама, плакат. Разбира се, че Нешка Робева е една от най-популярните личности в България и вероятно няма зрител, който да не е наясно чий спектакъл отива да гледа. Разбира се, че хората си купуват книги от любими и популярни автори и преди да отгърнат първата страница, мислят именно за извъннаративни факти: за биографията на автора, за писаното във вестниците, за интервюта, филми, социални конфликти. По-важното е, че това продължава и по време на спектакъла. Публиката продължава активно да разпознава факти, които, най-общо казано, не се очаква да са вътре в текста (без значение дали авторката е търсила съзнателно такъв ефект или обратното). В група от 6 момичета с дълги черни платна, подобни на ленти, тя разпознава по-скоро "онзи" ансамбъл, а не например вдовици, подобни на тези от "Нашите майки все в черно ходят" на Иван Милев, или от популярната скулптура на Лазаров, или дори нещо от собствения опит. В сцената със Самуиловите войници (те, макар и жестоко осакатени, оформят кръгове, спирали, симетрични прави) отново асоциацията е с нещо, което сме гледали по световните първенства и където националната съдба на моменти беше не по-малко драматична (съдиите ни ощетяваха, подиграваха се с нас). В танца върху тъпаните на мъжете-възрожденци неволно изплува споменът не толкова за народните танци у Мърквичка или на почти всяка сватба, а по-скоро - споменът за спортната акробатика: не беше ли Нешка, която вкара нови идеи и в този спорт и нямаше ли пак някакви проблеми.
Подобна стратегия на аудиторията - да не "потъва" изцяло в наратива, а непрекъснато да вкарва извънтекстови биографични артефакти - не е нещо извънредно. По подобен начин са били четени например Данте, Оруел, Колридж или Достоевски и сигурно повечето известни автори. Публиката е търсила между редовете мнението на автора за властта, за различен тип табута, търсила е понякога самият автор, доколкото той притежава магнетизъм и има значимо социално присъствие. Точно този тип прочит - макар и условно да го нарекох "външен" - е доставял удоволствие.
Струва ми се, че този тип прочит доминира и в "Орисия". И в този смисъл "Орисия" се възприема не толкова като спектакъл, а като спектакъла на Нешка Робева. "Орисия", макар и сътворена от цял екип, в който всеки играе съществена роля - танцовата трупа, осветителите, "Исихия" - се възприема като авторска творба, като роман от първо лице, като лирика (макар че темата - нашата история - по начало предполага епически подход). Режисьорът се разпознава безпогрешно като име и фамилия не само преди зрителят да влезе в салона, но и по време на представлението.
И оттук вече оценките - добро/лошо, алтернативно/нафталинено, оригинално/крадено - задължително преминават през същия този митологизиращ стереотип: харесва ми, защото е на еди-кой си; не ми харесва, защото е на еди-кой си. Средно положение няма. Неизбежно оценките "харесва ми/не ми харесва, защото има елементи на художествена гимнастика", малко или много се превръщат в "харесва ми/не ми харесва, защото има елементи на онази художествена гимнастика" (с Нешка, Лили, Анелия, медалите, скандалите, рускините, Федерацията и т.н.). По същия начин, ако атмосферата е мрачна, преобладават контрасти от черно, червено и електрик синьо и фигурата на кръста се появява непрекъснато, това се разкодира не само като "черната орисия на българина", а и като присъствието на "онази винаги сериозна, намръщена, угрижена жена", като "Нешка и нейната трудна съдба". И съответно харесването/нехаресването на подобен тип мрачна символика се предопределя от извъннаративни факти.
Като казвам обаче, че извъннаративният прочит доминира, това, разбира се, не значи, че българската публика по време на спектакъла не е в състояние да съсредоточи вниманието си и върху някакви детайли в структурата на представлението - кой къде е застанал, как танцува, този мотив повтаря ли се и защо - с други думи, да потъне в случващото се на сцената. Тя го прави. Естествено, никой не отива на танцов спектакъл единствено за да го чете като вестник. Отива и заради магията на танца, както се казва.
---
На 28 януари т.г. зала 1 на НДК беше пълна. Публиката прие "Орисия" с огромно удоволствие. Половината от сцените бяха аплодирани. Накрая имаше четири биса. Публиката хареса най-много три момента: танца на "турците", танца на българите ("възрожденците") и преди това - танца на момичетата (танца на "гаргите"). Може би в тези три епизода публиката видя най-доброто съотношение между стандартно и нестандартно. Момичетата играеха, но и викаха ("грачеха"), турците, вместо типични анадолци, бяха представени по-скоро като грузинци (и костюмите, и музиката), а възрожденците, освен че играеха ръченица, правеха и акробатика (сцената с тъпаните). Може би тези три момента бяха харесани заради неща вътре в танца - стила на музиката, завладяващия ритъм, техниката, бързината... Вероятно. Учудването ми обаче беше огромно, когато в тези върхови моменти някакви зрители около мен разпознаваха във видяното "Lord of the Dance". И то не защото е лошо, в смисъл крадено, а обратното - защото било оригинално. С други думи, отново осмисляне на наратива с нещо външно. Ако не е Нешка Робева, ще да е Майкъл Флетли. Подобни коментари и реакции присъстваха и по време на спектакъла, от което останах с впечатление, че при прочита доминираха сравнения с други, добре познати наративи: "Два свята", "Lord of the Dance", "Орфей и Евридика" на Лили Игнатова. Кое откъде е взето, кое с кое се конкурира? Нашето по-хубаво ли е от американското? Нешка по-добра ли от Лили - и веднага асоциациите с биографията, с културната история през последните 20 години.
Подобна стратегия на аудиторията би била учудваща, ако приемем за вярно твърдението, че в последно време българинът е станал аполитичен. Изглежда, не е. Но той желае да участва в дебата в точно определени моменти и само при появата на определени личности, които "отключват" желанието за спор - такъв е случаят и с Нешка Робева. Трудно ми е да преценя дали тя съзнателно кара хората да участват в дебат, да сравняват и анализират, или по-скоро самото й присъствие функционира като сигнална лампа за една аудитория, която си е изработила стереотип да я възприема винаги под този ъгъл. Със сигурност обаче начинът, по който се интерпретира "Орисия", подсказва, че Нешка Робева играе специфична роля в културното пространство.
За да я фиксирам по-точно, ще започна от това, че в ситуацията, в която се намираме, доминира популярната култура. В тази ситуация функционира медиен елит - набор от познати лица и известни личности. До голяма степен те биват поставяни (или сами се поставят!) в определени роли - добри и лоши, хитреци и глупаци, радикали и умерени. От всички възможни роли обаче публиката най-много иска да гледа една - на човека, който е принципен, който е различен и който прави това достояние на всички (независимо дали е борческа натура, нахал или тарикат); който говори на прост и разбираем език за обществено значими проблеми, като национална идентичност, корупция, злоупотреби, липса на духовност и т.н. (с варианти: казва истината, лъже). Тъй като политическият елит, който традиционно трябва да изпълнява тази роля, е компрометиран (продължава да я изпълнява, но в отрицателните й значения), с тази роля се натоварват друг тип хора. Редицата не е особено дълга - тук влизат хора на изкуството, спортисти, журналисти, рок-звезди, Слави Трифонов. За всички тях стереотипът, които се проектира, се свежда до това, че все още минават за честни, присъщ им е антиконформизмът, доказали са го през различни политически ситуации, с адекватно социално поведение са и със способност да общуват (макар че вратичка за съмнение винаги остава: "май ще излезе, че нещо не е както трябва"). С други думи, аудиторията чувства остър дефицит на идоли, на чисти, некорумпирани и неутилитарни хора, които да бъдат известни, да бъдат обичани, да им се вярва, да приковават вниманието, но и да дават възможност да бъдат "събаряни" и демитологизирани. За добро или за зло, Нешка Робева също се вписва в тази редица. В случая няма особено значение каква е тя всъщност. За аудиторията "Нешка няма грешка" се комбинира с периодична деконструкция на тази митологема. Тя е ту обичана, ту мразена. Едни са за нея, други - против. И някак си точно това редуване придобива стойност, приковава вниманието на публиката, събужда желанието за дебат, за преодоляване на скептицизма, за преосмисляне. В този смисъл, обичана или не, Нешка Робева е винаги интересна. И ако към това се прибавят и безспорните й заслуги, мисля, става ясно защо "Два свята" и "Орисия" гледат и хора, които по принцип я недолюбват.
И така, публиката на "Орисия" разкодираше спектакъла не само чрез завоите в структурата (паралелности, опозиции, цветове, фигури, движения), но по-скоро чрез всичко онова, което предварително знае за автора от предишния спектакъл, от предишното предаване, от предишното световно - чрез културните събития от последните десетилетия. Нещо повече, точно този прочит има немалка заслуга за харесването на спектакъла, аудиторията има нужда от подобен извъннаративен прочит, защото той е един от малкото останали начини, по който тя е готова да се включи в политическия дебат. Публиката вярва във феномена Нешка Робева по начина, описан по-горе, защото чрез нея спори, сравнява, конструира и проваля. Тя играе точно определена роля в културното пространство - в спектакъла чрез нейното видимо/невидимо присъствие като биография публиката чете между редовете факти от нашата най-късна история и този публицистично-дебатиращ подход доставя удоволствие на зрителя.
Накрая бих завършил с една хипотеза. Вероятно рано или късно "Орисия" ще бъде представена пред чужда публика. Тогава културният контекст, съпътстващ наратива, ще се промени радикално. "Орисия" няма да е натоварена (и дори претоварена) с "външна" информация. В най-добрия случай предварително ще се знае, че това е нещо балканско като тематика, направено от жена, чийто предишен спектакъл се е играл край "Бродуей" и е бивша треньорка по художествена гимнастика. Струва ми се, че именно в такава чужда ситуация ще се гледа най-вече какво става на сцената - кой какво прави, как "се връзват" картини, танц и музика, каква е логиката на това "връзване". За разлика от нашата, може би чуждата публика ще се съсредоточи върху сцените, които няма да се мъчи да разпознава като турско робство, Възраждане, емиграция, а просто като мрачна и драматична история на един модерен свят, който вероятно вече е мъртъв. Всъщност, един господ знае какво точно ще гледа и ще си мисли, но поне със сигурност извъннаративният пласт няма да предизвиква асоциации с "нашите златни момичета" и личните имена няма да са от значение.
Представянето на "Два свята" извън България доказа, че дори гледан под такъв ъгъл, спектакълът може да бъде харесван. Предполагам, че и с "Орисия" няма да е по-различно. А ние, втренчени в културния контекст около спектакъла, не пропускаме ли ред съществени неща вътре в него? Все пак, кои играха с по-голямо желание и удоволствие - момчетата или момичетата?

Явор Лилов


Явор Лилов е доктор по социология. Преподава в СУ "Св. Климент Охридски".
Размисли след Орисия