Отвъд кутията
на естетическата неподвижност
Николай Панайотов, Без заглавие, 2002 г.

- Ти обикновено идваш с изложба в България. А сега...
- Този път идвам, за да подготвя предстоящи изложби тук и на други места. Тоест да работя. Всъщност идвам тук заради смяната, тъй като в последно време забелязах, че добре ми се отразява другото място, в което правя новите си работи. След като направя някоя голяма серия в ателието си в Париж и се почувствам изчерпан, идвам в София и започвам друга серия. Миналата година имах възможност да направя такова нещо в Калифорния, тази година от март месец ще се случи същото. Може би в момента се опитвам да реализирам една моя "мегаломанска" мечта - да имам три ателиета, едно в Париж, едно в България и едно в Калифорния.
- Тъкмо да те запитам как влияят на твоята работа Париж и София, а ти вече добавяш и Лос Анжелис. Предполагам, че тези места те вдъхновяват по особен начин.
- Точно така, това са различни "точки на вдъхновение". Моят вътрешен творчески зародиш остава същият, но торът, който го обогатява, и земята, върху която той се сее, са различни. И тази взаимна динамика, от една страна, ме освежава; от друга, аз търся различно потвърждение или самоубеждаване, че тези смени ми помагат да бъда възможно най-искрен и най-тотален - най- над всичко. Защото като сменяш много често малкото място, ти може би ставаш по-наясно за голямата истина. В момента така се чувствам, на тази си възраст - в период на настъпваща зрялост, в която започвам да филтрирам, да изчиствам или сливам в една река многото предишни малки ручеи и разклонения, в които се разпиляваше моят стил или моят образ. Може би усещам, че времето на много дългите търсения, смени, лутания вече изтича и идва период на някаква стабилизация. Но парадоксалното е, че тази стабилизация на стила идва заедно с дестабилизацията на мястото ми на земното кълбо. Като че ли живописта ми, как да кажа, става по-стабилна от това, че аз самият ставам по-подвижен като постоянен адрес.
- Можеш ли да определиш какво точно те интригува в тези три места.
- Париж е безспорно средата, центърът. Там е всъщност данъчният ми адрес, тоест приема се, че това е моето постоянно място. Но освен това аз го считам като финална мярка за това, което се прави. Париж днес като че ли все по-малко е среда за нова артистична креативност и все повече място за окончателно музейно утвърждаване. Там е в най-добрия смисъл на думата голямата цензура. Просто защото си обграден от строгия поглед на цялата история на изкуството и то в най-високия й стандарт. Така че ако аз в нещо съм се подвел или увлякъл, там самият културен въздух ще ме намести. България - моето родно място - е другата крайност. Тук кипи голямата естетическа неустановеност. Знаеш, че за разлика от Париж, нашето място никога не е било център на голяма цивилизация. То е било винаги периферия, място на остатъчни влияния, които често мутират по неочаквано еклектичен начин. Бих казал, това е своеобразна културна земетръсна зона; зона на допир с цялото напрежение на фронта между религии, естетики, култури и популации. В това аз намирам, особено днес, една директна виталност, която ме кара и аз да се "замърся". И евентуално да изведа нещо по-жизнено, по-директно, по-вулгарно и вярно само по себе си. И ако Париж ме вдъхновява със своето чувство за мярка, за хармония, то тук, при нас, ме стимулира директният живот. Всъщност аз никога не съм бил толкова заинтригуван от естетиката сама по себе си, аз искам да бъда верен на живота. За мен житейската истина е по-важна от естетическата в едно произведение... Остава да кажа и за Калифорния. Бих опростил обяснението с идеята, че там липсата на култура помага на културата. Тоест тоталната девственост откъм културно наследство вдъхва свеж въздух в творческите дробове и те кара да бъдеш по друг начин отпуснат и нагъл в работата си. От друга страна, самата среда на американците, която е много прагматична и инфантилно ентусиазираща, също ти дава криле да правиш неща без много-много да му мислиш. И накрая, бих казал, пейзажът, природата, която има един американски замах, радикалност, мощ, те води към естествено филтриране на посланието, което трябва да изведеш в произведенията си. Европа е много по-комплицирана - без да искаш, винаги мислиш за миналото, когато работиш, и то прозира в резултата. Докато там идеята е, че това, което е пред теб, е това, което е. И то е новото, което се опитвам да намеря за себе си - лаконичност, радикалност, по-ясна четимост в моите работи.
- Каза, че искаш да бъдеш верен на истината в живота - знаеш ли я? Или по-точно каква е тя за теб и живописта ти?
- Аз я търся. И предизвикателството в търсенето ме кара да чувствам сладостта и страданието на творчеството. Продължавам да правя живопис, тоест да рисувам, тъй като смятам, че това е артистичният медиум, който най-пълно ме изразява. Но аз изпитвам голямо уважение и черпя информация от това, което става в другите медиуми, което се прави като видео, фотография, пърформанси и т.н. в съвременното изкуство. Даже мисля, че концептуализмът като цяло влияе върху последните ми работи. Инспириран съм от изкуството на графитите, от тези директни популярни форми на изразяване, които правят съвсем младите. Както и от това, което слушам в музиката като рап, техно, от видеоигрите, компютърния дизайн, филмите на холивудската естетика даже - филми с много екшън и пространствени слашове... Но аз продължавам да търся всичко това в живописта, тъй като си оставам самотен по природа автор, с особен, мой си егоизъм. Искам да използвам в произведението всички части на моята същност и дори тяло - от главата през гърдите и сърцето, през корема - тоест тоталното мое отпечатване в произведението. Което след всички мои разходки из други области ме връща обратно в живописта, където се чувствам най-пълно ексхибиран. Но ти знаеш, че в нашата работа нещата са в самото развитие на изкуството, движат се в цикли. Имаше един голям период от десетина години, когато живописта беше изместена от по-технологични средства. Сега обаче, като прочетеш списанията за изкуство и видиш някои от изложбите в големите центрове за изкуство (и както беше показано в последния брой на "Флаш арт"), ясно се вижда, че има отново реабилитация на живописта. Но това не е живописта от 80-те и 90-те години. Тя вече е оплодена от идеите на концептуализма, които бяха наложени от видеото, фотографията и пр. Може би това идва и със заявения вкус към инфантилизма в изкуството. Всъщност има една генерална инфантилизация на света. И неслучайно изкуството я отразява. Ще го почувстваш, четейки и гледайки нещата в Америка, ще го почувстваш в Япония, Китай, младата Русия, да не говорим за България. И затова може би "ръчното" в изработката на произведението е по-естественият медиум за поднасяне на тези идеи.
- Добре, ти сигурно се влияеш от всичко, което става в изкуството, но ми се струва, че отношението ти към живописта е по-класическо.
- Аз наистина имам такова отношение, тоест имам един инстинкт, който ми е дала може би нашата Художествената академия и специалността "Стенопис", която съм завършил и където преподавах известно време. Аз мисля за безвремието в изкуството, стремя се да не изпадам в крайна актуалност, за да не ме постигне бързо демодиране след това. Има много примери за автори, които бяха в ХХ век звездите на деня и 40-50 години по-късно почти никой не си спомня за тях. Детството ми, прекарано в страните от Близкия Изток и Африка, донякъде може би и православната естетика на България ме блокират, по своеобразен начин ме стабилизират да мисля за някаква вечна естетика, вечни послания, или вечни форми, които, разбира се, могат да бъдат прочетени и през ритъма на графити-изкуството, чрез наслагването на плановете в едно т.нар. компютърно мислене в живописта и т.н. Все пак мисля, че едно произведение, за да е силно, трябва да бъде с единия крак в историята на изкуство, а с другия - в някаква нова бъдеща еволюция. Ако то остане само в едното, възможността за изчезването му много скоро е твърде вероятна.
- Като стана дума за история, какви са впечатленията ти от изложбата "80-те години" в НГЧИ. Това е период, в който и ти беше много активен участник.
- Разгледах я със странно умиление и носталгия. Като цяло тя ми навя чувството за някаква тъжна погребална процесия, патетична и по своеобразен начин клаустрофобична в цялостното си излъчване. Но това впечатление идва чак сега, с новия ми опит. Осъзнах до каква степен аз самият съм бил повлиян и дори участвал активно в този колективен ентусиазъм. Което сега вече, след един, общо взето, кратък период от време, ми изглежда толкова далечно. Предпазвам се обаче от бърза дефиниция за стойността на това голямо количество от произведения. Ще спомена само един малък детайл: изложбата за мен излъчва особена православна затвореност. Не бих казал, че имам спомени за голяма идеологическа цензура и силов натиск от ония времена, но като че ли всички ние носим тук, на това място, един инстинкт за вярност, за подражание, за имитация. Изложбата като че ли е направена от един човек. Нека си представим този период в други географски места - какво противопоставящо се, противоречиво, витално, директно разнообразие е имало на форми, посоки, философии и въобще крайности в изкуството. Много тъжно ми стана. Във всичките работи прозира една маниерна измъченост, която за мен е по-лесният начин за имитация на задълбоченост. Знаеш колко често тук се употребява думата "духовност". И всъщност толкова честото й повторение показва драматичния комплекс от липса на такава. Защото духовността не се афишира и налага вербално, идеологически и с журналистически маркетинг. За мен тя е вътре в усещането на свободната креативност, на индивидуалното достойнство, на различността, а не това почти средновековно оплакване, това парализиране на свободата на духа, което подсказва един гуру-тип. Но това е много дълга тема, която за мен е свързана генерално със схващането за култура в тия географски ширини, които имат специфично историческо и религиозно наследство, формиращо характера и манталитета на хората. А оттук и тяхната способност да творят... Аз просто смятам, че - ще прозвучи много радикално това, което ще кажа - нашата православност по своеобразен начин блокира креативността и по-скоро развива рефлекса на повторението, на имитацията.
- Но то си е така - иконографията не позволява големи различия...
- Да, иконографията всъщност е повторение, имитация. Но сега с космополитизма нашите пространства са подложени на предизвикателството на интересна мутация, чиито напрежения аз усещам и тук. И не бих изключил възможността да настъпи някакво отприщване, някакво отваряне на тая кутия на естетическа неподвижност и да изригне нова интересна културна даденост с уникални, нови, много различни творчески резултати.
- Това надежда ли е или очакване?
- По-скоро фантазъм. Ти сигурно ще ме провокираш към така популярните по тия места панславянски мечтания за бъдещата ни доминация, която от толкова векове е все бъдеща.
- Нищо панславянско нямам на ум. Просто си мисля, че ти, като човек извън обичайния ни бълбукащ котел, можеш да имаш друга визия за настоящето, а защо не и за бъдещето. Отвън ситуацията често изглежда по-ясна...
- Точно като човек отвън аз се опитвам да бъда още по-вътре - за да разбера, за да изведа за мен самия всичките тези идеи.
- А възможно ли е всички те да се изразят в живопис - в твоята, по-конкретно?
- Е да, там е концентрацията. Там е, бих казал, есенцията; и за мен най-плътната, тотална истина, така, както аз я чувствам и разбирам. Надявам се, че и ти там ще видиш цялата драма на всичките тези еклектични противопоставяния, оплитания, клонирания, мутации на форми и пространства, обърквания на йерархии, излизания отзад-напред и потъвания отпред-назад. Ще видиш графичните сигли в обобщен вид на тия мои мисли и мазните (защото напоследък работя в масло) телесни изригвания на живописни маси, в които, надявам се, ще схванеш идеите за тази нова модерност или ново радикално представяне - на нашето време, на нашите личности и на нашия живот...

24 януари 2003

Разговаря Диана Попова


Николай Панайотов (1956) е завършил Художествената академия в София през 1983 г. До 1990 преподава там в специалност "Стенопис". Понастоящем живее и работи в Париж.
Разговор с
Николай Панайотов