Заскрежени чувства

Иля Гилилов твърди, че в "Зимна приказка" и "Цимбелин" се разчита почеркът на Елизабет Рътланд - Фениксът в загадъчната Белвоарска двойка на графовете Рътланд, замислила "Играта Шекспир", в която участват и Пембруковците, Саутхамптън, Люси Бедфорт, някои поети, включително Бен Джонсън, Дън и Дрейтън. Нежността и тъжната поетичност на иронично играещата с приказните фабули "Зимна приказка" са само потвърждение на тази впечатляваща хипотеза. Дори това да не е съвсем сигурно, е сигурно, че представлението на голямата зала в Народния театър носи почеркът на Мариус Куркински.
Неговата "Зимна приказка" мога да видя като две приказки. Едната е тъжна. Много тъжна. А другата е весела. Не много весела. На края те се събират в задължителния за приказката happy end.
Тъжната приказка е показана предимно в черно-бели цветове. Тя се случва в двореца, на кралското семейство и неговите приближени. В света на "високата" култура. Това е приказката за краля Леонт (Иван Радоев), когото параноята разсипва и превръща в злодей. Съдбата, с ръката на Аполон, го наказва, отнемайки му почти всичко. Той е облечен в черно и душата му е "черна". Кралицата и онези, които се опитват да я спасят, са "цветни", но след смъртта й и те се почернят. В този свят е доста страшно и зловещо. Сцената изглежда като огромна, тъмна пещера. Този свят е мрачен и беден, защото в него няма любов. Онова кюмбе в дъното на сцената няма как да го стопли.
Веселата приказка е показана в цялата гама на цветовия спектър. Тя се случва в Сицилия. Там, където е отнесена и спасена от лудостта на баща си Пердита (Ана Пападопулу). Там, където живее и любимият й Флоризел. Облечени в стил United Colours of Benetton, те живеят в един свят, който се опитва, макар и неуспешно, да забрави социалните йерархии и да ги ожени. Който съществува и се забавлява в карнавална еуфория, напомняща клиповия свят на масовата култура. Този свят е пъстър и жив, защото в него любовта е всичко. За да я спасят, правят всякакви "фокуси". И тогава онова кюмбе в дъното на сцената е достатъчно, за да стопли ръцете на влюбените.
Очевидно светът на масовата култура е живият свят, без който високият ред на красивата "кралска" нормативност ще умре.
На финала двете приказки се сливат в една. Любовта побеждава. Дори и смъртта. Сред множеството статуи на Пиетата, оплакващи под падащия сняг този студен свят, любовта раздвижва тази на майката, на кралицата.
Но не мога да не видя "Зимна приказка" на Мариус Куркински и като една, но много дълга и не много затрогваща приказка. Трудно може да се каже, че в нея има сложни, богати сценични образи. Разказът се разпада на отделни образи-илюстрации, които само пространствено-визуално се "слепват" в цялост. В нея чувството за хумор е уморено и насилено, а другите чувства - силно заскрежени. Красивият, светъл патос, който носят моноспектаклите на Мариус, едва се долавя на финала; слаб като огъня в онова кюмбе на сцената.
Но и тази приказка, макар и не така силно въздействаща като другите му представления, носи своето дълбоко и искрено послание за доброта и любов, което зрителите ще почувстват. Защото Мариус е сред малцината в нашия театър, който има послание към своята публика. И съзнание за мисия.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

Зимна приказка от Уилям Шекспир. Превод - Валери Петров. Постановка и музикално оформление - Мариус Куркински, сценография - Никола Тороманов. Участват Иван Радоев, Иван Юруков, Христо Петков, Калин Яворов, Деян Ангелов, Дарин Ангелов, Радена Вълканова, Ана Пападопулу, Биляна Петринска, Рени Врангова, Димитър Рачков, Владимир Карамазов, Пламен Пеев, Йордан Биков, Николай Костадинов, Карла Рахал, Свежен Младенов, Евгени Будинов, Роза Пейчева. Народен театър "Иван Вазов". Премиера - 5 февруари 2003 г.