Политика, лъжи и медии

Петък, 7 февруари, 2002 година, коментарното предаване на БНТ "Панорама" е към своя край. Темата е проектът за нов медиен закон (точното му название гласи "Закон за радио и телевизия"), на стола пред Бойко Василев е една от неговите авторки и най-горещи защитнички, председателката на парламентарната медийна комисия, бившата журналистка и говорителка на новините по Канал 1 Милена Милотинова. Опонент й е депутатът от БСП Любомир Пантелеев, комуто обаче тя почти не обърна внимание: още седнала, не седнала, предишната медийна звезда и днешна политическа такава - видимо афектирана - изрази учудване от доц. Георги Лозанов, член на СЕМ, който според нея се отказал от идеята си за квота на гражданските организации в проектирания НСЕМ, обръщайки се към президента Георги Първанов да стане гарант при нейното избиране. По нейните думи, държавният глава щял да "назначава" представителите на третия сектор в регулаторния орган, "което е абсурдно", заключи тя.
Споделеното от Милотинова възмутено учудване обаче щеше да е справедливо, ако не пропускаше съществени моменти от истинското предложение на доц. Лозанов за гражданска квота в регулатора, както и за внесените от нея и други като нея "поправки" в него, които в действителност превръщат добрата идея в менте.
Предложението на Георги Лозанов (което, прочее, той най-напред изложи във в. "Култура") беше в медийния орган да влязат представители на гражданския сектор, които имат минимум 3 реализирани проекта в областта на медиите. Тоест, колкото и да е несигурен този критерий, все пак той поне дава възможност: 1) да не се превръщат в медийни фактори неправителствени организации от рода на Съюза на филателистите, Сдружението на пчеларите или Обществото на любителите на белите мечки, например (нищо лошо за тях, но как би се почувствал някой пчелар, ако лаик тръгне да го поучава как да контролира роенето на пчелите?), които едва ли ще разбират от радио и телевизия и въобще от масови комуникации; 2) да не се превръщат в медийни фактори организации, създадени само и единствено да бъдат такива фактори, тоест да изиграят ролята на подставени лица на различни политически, бизнес или тям подобни кръгове, имащи приватни интереси в медиите.
Деформацията е, че цялото това ограничение отпада: как тогава Милена Милотинова може да се защити от подозрението, че превръща една добра идея в политически инструмент, който да блокира всяка възможност за влияние върху електронните медии, освен волята на мнозинството в парламента? И по този начин те да бъдат превърнати окончателно във функция на управляващите в момента? Да не говорим за това, че новото начинание на доц. Лозанов е противодействие срещу това точно опорочаване, защото не президентът ще избира тримата от гражданските организации, ще си ги изберат те, докато той само ще потвърди честността и независимостта на избора...
Всъщност Милотинова, с всичките си скорострелно изговорени приказки, е жив пример за това как един човек, влязъл в политиката, отказва да се съобразява с истината и говори само това, което му изнася партийно. Тоест да лъже и маже, но да бъда неговата, тоест да удовлетвори собствените си теснопартийни интереси. Нейното поведение е ярко доказателство за това, че българските политици не бива да се учудват, когато се сблъскват със стена от недоверие - няма никаква гаранция, че както в случая се мами по отношение на радио и телевизия, така се мами и във всички останали сфери на социалния живот. Политиката сякаш изкривява чувството за истина у отделния индивид и той мигом попада в ситуацията на "лъжливото овчарче" - веднъж му се притичват на помощ, втори път също, на третия вече не му вярват. Аналогично и председателката на медийната комисия при 39-то НС се суче и гъне: ту защитава интересите на медийната гилдия, ту иска да не се спъва работата на медийните оператори, ту е за обществен характер на електронните медии, ала всички тия нейни усуквания, приплъзвания и гърчения никого не могат да заблудят - ясно е, че става въпрос за слагане на ръка над информацията (поне) в държавните радио и телевизия и че всички инициативи опират до желанието такъв контрол да се реализира колкото се може по-малко скандално и безболезнено.
Работата обаче е там, че подобни сладки приказки трудно минават след 14-годишен горчив опит: вече никой политик не може да твърди, че неговият единствен траен интерес по отношение на електронните медии не е свързан с мерака да ги държи колкото се може по-изкъсо; всичко друго са "тайни и лъжи"...

Митко Новков







Петък,
ранна утрин