Юлия, незабравяна от небето
Юлия Огнянова не крие, че става на 80 години.
Както и когато стана на 70, тя не иска юбилейни вечери; и пак, както тогава, иска само едно - да й стигне времето.
Трудно се отбелязва неин юбилей по начин, който Юлия заслужава. Толкова трудно, че се отказвам да го постигам.
Преди десет години нейни приятели и нейни ученици на страниците на "Култура" писаха за невъзможността да изразят обичта си и възхищението си към нея и към театъра й (вж. бр. 9 от 26 февруари 1993).
Днес, десет години по-късно, Юлия си е същата. Пак така свободна, възторжена, пряма, открита. Пак така талантлива - незабравяна от небето. И пак така запалваща хората около нея. Щастлив човек.
И ако преди десет години го допусках, сега вече го знам твърдо - защото тези (инак трудни години) за мен бяха годините, в които имах щастието да опознавам Юлия... В самото начало съм, но вече толкова много съм получил, че ми е някак неудобно да си го призная.
Сега думите не ми идват, идват ми някакви сцени с Юлия: в Черепишкия манастир, на Вола, в ливадата под лобното място на Ботев, в пещерата "Леденика" - изобщо Юлия във Врачанския Балкан, в Смолян, в Солища, по време на невероятната многочасова обиколка през пущинаците около Солищинския връх; отново в пещери - Ягодинската и Дяволското гърло; в двора на къщата на Златина Тодева, от който се виждат Турлата и Гела; внезапна среща на варненския вълнолом...
Защо изброявам тези места, станали ми така свидни? Защото там съм изживял - пълноценно и паметно - часове и дни, в които омаян виждах, как човек като Юлия наистина може да извлече вълнения от докосването до дърво, до камък, от гледка, от внезапна дума, от цъфнала билка, от летежа на птица, от чуплива линия на хоризонта, от плясъка на вълната в бетонния тетраедър...
Това ти го дължа, Юлия, и очевидно никога няма да мога да ти се издължа. Единствената ми утеха е, че не съм сам в многолюдния хор на твоите длъжници, които някак потайно и сякаш с неловкост те обичат.

Никола Вандов