Обектите на Веско Велев
В галерия "Икар", ул. "Луи Леже" 2, Веско Велев изложи 38 обекти от керамика, дърво и живопис.
Какви да бъдат формите, които изработва художникът, живеещ от продажбите на тези форми, коя е целевата публика, към която да са ориентирани неговите изделия: клиентите (сред тях чужденците по-важни ли са?), любителите/почитатели, които не са потенциални клиенти, колегите, куратор(к)ите? Последните са малко и изглежда вече да са рекрутирали своите контингенти. Изделията трябва ли да са конформни на вкуса/погледа на клиентите и техните познати или да надхвърлят, както се казва, хоризонта на очакванията им, или пък да падат под него? Клиентите не са единна категория. Или в изложбата трябва да има по нещо за всички изброени категории и за още други? Думи като компромис имат ли място тук?
Трябва ли художникът да следи за реакциите на посетителите клиенти или това е специфична дейност на галерист(к)ите? Да свързва при случай в изречения думи (колко?) на американски, да е мениджър на самия себе си? Ако не живее в София, да мисли за големината на работите в съответствие с превозното средство, с което ще ги докара, или за големината на потенциалните интериори? Да положи повече усилия в завеждането на купувачите до своите работи, отколкото в приближаването на работите до клиентите? Да рециклира форми, които вече са имали пазарен успех?
Какво гледам тогава - обекти, предопределени от много обусловености или обекти, които, препращайки към същите обусловености, ги надмогват и въздействат чрез присъствие сега, което е открито към миналото и пронизано от интенциите на неопределимо бъдеще. Допускам, че в това, което все още по инерция се нарича изкуство, гледам и двете, поне така е в най-добрите работи на Веско Велев.
Тези и подобни въпроси могат да се възпроизведат при много изложби. Изказвам ги тук, защото смятам работите на Веско Велев за значими и актуални. Още повече защото имам нужда да се идентифицирам с, да кажем естетически, обекти, чиято неприспособимост надхвърля хоризонта на който и да е интериор и обусловеност; това е измерението, което искам да мога да виждам. Възможността за подобни обекти обусловена ли е от социалния статус на художника?
Галерия "Икар" предлага добро пространство и осветление. Веско Велев е майстор в усвояването на различни материали, в даряването на безформеното с форма; в една посока изкуството е занаят, изкусност. Да беше само това, пак щеше да е достатъчно, Веско Велев би творил предмети за употреба; щяхме да ги използваме в делника, наслаждавайки се на функционалната им красота. Освен изкусност обаче, изкуството, чуваме ясно, е и изкуственост - форми и материали, които често не служат за нищо и навярно поради това ни подтикват да търсим смисъл и да се връщаме към тях; защото ни (ми) въздействат. Не е трудно да почувстваме загадъчността и още повече магичността в работите на Веско Велев - това натрупване на слоеве, на цветове, изненадващото съжителство на материи.
Натрупването, наслагването може да бъде образ на времето. Не толкова защото художникът, разказвайки за начина си на майсторене варира темата за времето, а защото самите форми препращат/внушават образи на времето. Какъв е характерът на това време? В най-добрите работи то е съставено от противоположности - отлагане/тежест и светлина/отвъдност и всички те осезаемо присъстват.
Навярно поради сложността на изработването и на внушението работите на Веско Велев ме подтикват да ги гледам дълго и отново. Изложените керамични обекти - ако висят на стената, както е сега - са декоративни предмети, но ако се освободят от стената и светлината се прелее/разлее през отворите и по повърхността им, ще са скулптурни обекти, взаимодействащи с пространството. Тогава тежестта на материала и лекотата на светлината ще се свържат в своята потенциална конфликтност. Мога да отделям/сливам цветовете пак в керамичните обекти, чиито неправилни форми се разтеглят между маска на лице, тяло и разточвана кора, между уют и гротескност. Бих могъл да се реша само за успокояващото или за тревожещото, а може би за двете.
Предпочитам също така тялото да беше отстъпило място на по-слабо четлива фигуративност.
Към творчеството на Веско Велев особено ме привлича една актуалност, чието своеобразие не може да бъде лесно изказано и оприличено с думи. Работите нямат заглавия, но нямат и наивност, те са визуална рефлексия, която не разчита на друга подкрепа освен на съсредоточаването/взаимодействието със самата нея. Може да изглежда, че концептуализмът, при който заглавието, текстът, теорията са определящи, владее съвременното изкуство. За радост това не винаги е така. Работите на Веско Велев ме убеждават, че рефлексивното може да не бъде текстова теория.
Бях свикнал с техниката на иконата, с усвояването/преработване на християнски образи в работите на художника. Дори там, където нямаше ясно разпознаваема религиозна иконография, изображенията носеха религиозност в смисъла на лична вяра, отваряща врати (чест мотив) към възможна отвъдност. Сега в няколко живописни работи, религиозното е пак осезаемо, но различно, напомня на тъкан, на калиграфски писмени знаци в храм - ислямски. Интересът на Веско Велев към свещеното е същият/друг: свещеното да е общо, свързващо, да не разделя, да е пространство от притегателни и признати различия. Както са християнските и ислямските образи в изложбата, засега разработвани поотделно. Допускам обаче, че съчетаването на материалността/визуалността на двете религиозности в една и съща работа може да стане тенденция.

Ангел В. Ангелов