Орисия - синхронното окайване
Адам Михник: Комунистическата идеология умееше невероятно просто, с елементарни думи да обясни на всеки тъпак цялата сложност на света. Достатъчно бе да знаеш няколко формулировки и ставаше по-умен от Платон, Хайдегер или Декарт. Но ето, че комунизмът рухна, а заедно с него отиде в небитието и елементарният начин за обяснение на света. Зейна пукнатина, вакуум. Не ти ли се струва, че към тази пукнатина щурна мръсният, вулгарен национализъм? Че хората, които си обясняваха света чрез комунистическите категории, сега прилагат категории националистически?
Вацлав Хавел: ...Националният въпрос дълго време ще бъде актуален, защото националността е най-непосредственият критерий за самоидентификация - още от първите думи ще разбереш кой стой пред теб: чех, поляк или унгарец. Хората винаги търсят общ белег. И първото, което им се набива на очи, е националната принадлежност; за да си чех, не са необходими нито ум, нито достойнство, достатъчно е да се родиш чех. Може би тъкмо заради това, независимо от опита на миналото, призивите към националното чувство винаги намират отзвук. Да се позоваваш на марксистите, феноменолозите или екзистенциалистите не е особено ефикасно, защото за повечето хора такива неща са непонятни, но пък всеки знае какъв е по националност. То е по-просто от всичко, а затова е и най-опасно.
Из разговор между двамата, публикуван в сп. "Факел", книжка 2-3, 2002

Ако спектакълът "Орисия" се бе родил през 70-те - 80-те на миналия век, той със сигурност щеше да направи своя автор Нешка Робева втори път "герой на социалистическия труд". Национален по форма и социалистически по съдържание, той е:
- вдъхновен от най-искрени чувства на родолюбие, пропит е от същите и вярва, че Родината рано или късно ще се оправи - ще оправи и своя клет, изстрадал, незаслужил черния си зар народ;
- построен е "точь в точь" по нормативната уредба на Метода;
- темата му е съдбата на Народа;
- положителният герой е България, врагът са различни нашественици (след турските орди, изпълнен блестящо танц от мъжката група, следващи "лоши" странно отсъстват, а аз наивно вярвах, че авторката еднолично е извървяла онази крачка между окайването и покаянието);
- отношението му към темата - мелодраматично в тясната амплитуда между хленч и самобичуване;
- патосът му - добрите, както и лошите, да станат по-добри;
- рецептата му - връщане към корените, традициите, изконното;
- езикът му - достъпен за зрители от 5 до 95 години от "всякоя възраст, класа, пол, занятие";
- стилистиката му - фолклор, естествено, плюс стилизация;
- мирисът му - на читалище;
- комплексът му - мегаломания;
- претенцията му - за народопсихологическа евристика;
- идеологията му - ние, българите, сме добрите, жертвата, страдалците, но също и героичните, бременните с бъдеще, духовност, водачество - само някой да отреже главата на змея;
- зрителският му успех - огромен.
Успехът, освен огромен, е смайващ, стъписващ и плашещ. Успехът е истински занимателният въпрос в случката "Орисия". Мисля, че е тема дисертабилна за специалистите по възприятие на естетическото и за социолозите на изкуството. А и за политолозите - как хората първо отделят средства, после екзалтирано ръкопляскат и след това излизат с блеснал поглед от общуването си с Високото.
Първият, най-горен и бързо видим отговор, се състои в леснотата - профанизацията на обекта. При положение, че единият от трите кита на художеството - "Как" - е смален до размерите на цаца и позволява на предучилищното дете до мен да обяснява сюжета на баба си, а очевидно и да осмисля видяното в познатите му анимационни категории, не е за чудене, че четенето на сценичното, не затруднявайки с нищо никого, е занимание приятно. За сведение - добрите са облечени в бяло, лошите в черно (художник Елена Иванова), а девойката "България", която обикновено се придвижва с pas de chat от обятията на едните към обятията на другите, е в сив тоалет: още не се е определила, борбата в нея продължава. За другата ми съседка, майка на момиченце със стойка на гимнастичка, по чиито страни се стичат фасцинирани сълзи, може би неистовият днес труд в залата изплита своето бъдещо основание в редуващите се поетично два вида светлини на сцената - червени и сини, и въпросът има ли някаква все пак разлика между художествена гимнастика и танцов театър е далеч, далеч от виденията й за слава, аплаузи и българския химн. Мъжът отстрани, стегнатите му челюсти, в опит сякаш да не ревне като женка, може би не е изпитвал такъв напор от национална гордост от 94-та, когато нашите, знаете, станаха четвърти в света...Как би извил сега една хъшовска да събуди братя по оръжие...
Щеше да е смешно. И лесно. Ако беше само до "Как", можехме елитарно и лежерно да затворим страницата с "Масова култура, какво толкова. За всеки влак си има пътници." Но зад всяко "Как", учат още букварите, стоят "Какво" и "Защо". На "защо й е притрябвала "Орисия" на Нешка Робева, след като светът й бе в краката" - отговорът е за 5 лева и го дава гениалният Закон на Питър - "всеки се стреми към нивото на своята некомпетентност". (Както и аз, която съм силно и тройно некомпетентна - относно гимнастиката, денса и соцреализма.)
Най-интересното, като във всяко здраво идеологизирано художествено парче, е отговарянето на: "какво всъщност казва, възкресява и извежда като послание; за какво се бори и какво предлага като път този откровено плакатен, пропаганден и патетичен сглобък от редуващи се мъжки с женски танцови етюди на мултимедийния (колко изненадващо и оригинално сценично средство този сезон!) фон от диапрожекции на Светлин-Русеви картини?".
Боя се, че отговорите, които изплуват, са, меко казано, странни. Защото (това вече го няма в букварите, сама съм си го измислила, аксиома ми е, тъй да се каже) между естетика и етика стои знак за тъждество.
Естетиката на Метода облича, обслужва, съдържа и възпроизвежда етиката на Комунизма. Просто като фасул.
Идеологията, която струи от "Орисия", е комунизъм с християнско лице. Съвършен психосоциален маркетинг. В хаоса, беднотата и тъмата, в обезценностяването и поглъщащата криза, каква по-подходяща мантра от тази - чрез страдание през единение към спасение.
Приемът на това представление за мен категорично съобщава, че у няколкото хиляди зрители (не знам каква представителна извадка са те на скорошните избиратели), които го посрещат и изпращат като откровение, глътка озон, хапка родолюбие, късче българщина, комунизмът е туптящо жив. Комунизмът като схема за обясняване и подредба на света, комунизмът като бутафорен макет на живота, комунизмът като славянска патостраст към страдането, комунизмът като инкубатор на авторитети, постулати и указания. И накрая - комунизмът като потребност от ред. Тринадесет години след отпадането на точка първа от Конституцията в колективната ни памет, оказва се, е изтънял споменът за толкова неща - от тъпотии като военното обучение в гимназията до изстъпления като лагерите. А спомените за екскурзията в ГДР, евтиният ток и семейното ходене с карта на море греят с усилваща светлина. Никой не може да бъде виновен, нито респективно да се самооблащава, за нивото на своята еволюция. Всеки е там, където е. Нито пък да бъде винен за цвета, мириса или вида на своите илюзии. Страшното е не в тяхната наличност, нито в популацията им. А в известното съотношение, че колкото по-малко си свободен, толкова по-податлив си на спекулации, манипулации, хипнози. Висока ли е нуждата ти от илюзии - висока е и вероятността да бъдеш отново лъган, и пак, и пак.
(А по-гадният вариант, който, преживявайки съдържанието и приема на "Орисия", ми прелетя като кошмарно видение, е как в подходящия миг на напъпване цирея на недоволството, малко преди да цръкне гноят - прекрасният зейнал вакуум ще изплюе и възнесе не просто обичайните заподозрени, а някой харизматичен фашизоид, който ще обещае хляб, ред, законност и ще подаде своята твърда ръка на отчаяните си обожатели.)

Нешка Робева бе мит - добър и, мисля, полезен мит. Самата тя по-после направи не малко да нарани фактурата му. Последният й успешен опит бе мерзкото й клеймене на врагове - вътрешни като бившите й подопечни, и външни като хладния коментатор на първия й спектакъл Ивайло Дичев. С което клеймене в 7/8 от екранното си присъствие занимава публиката на зловещия телевизионен аналог на в. "Шок", а в последната 8-ма обясни, че тя лошите неща и хора веднага ги забравя, защото е над тези работи, и духовността... По настоящем тя сама се превръща в митостроител. От натуриите, които набутахме бързо и завинаги (блажени са вярващите) в мазето на минало свършено с надпис за внуците "комунизъм", тя ловко изравя онова, което в чумаво време идеално се харчи. Забулвайки го със забрадките на "българщината", "националната идентичност", "патриотизма" и пр. гримаси, тя изправя на крака понятието Народ и всички концентрични кръгове-митологеми, чийто център Той се явява. Като желан обект на идеологическата й сласт той е оплакван, възвеличаван, руган и боготворен и... няма спасение за нас, българите. (Кои сме българите? - ти, аз и онзи ли, който постави детето си във фурната? И неговият телевизионен Порфирий Петрович ли е от "нашия народ"?) Няма спасение, докато не се хванем всички на Дунавското, след Бащицата, естествено. И Спасителят ще се яви, ще върне порядъка, ще затвори лошите в килиите, ще нахрани бедните с портокали, богатите ще направи добри, старците невинни, младите - мъдри. А от облаче ще наднича леля Ванга - светицата. Благодаря! Ако може, малко по-встрани тази Аркадия да се построи. На друга територия. Не на тази на моите деди (смешка). Не на тази на моите деца.

Аве Иванова

P.S. Опасявам се, че ние, населяващите тази земя, продължаваме да сме зрители, а не сценаристи, наковалня, а не чук (пробуди се и у мен онази метафорика) и в Новата епоха продължаваме да говорим и виждаме себе си в категории като етнос, религия, нация, а като обществен идеал продължаваме да издигаме колективната си идентификация като български народ, а не като общество на индивиди и граждани, да не говорим за обитатели на Вселената. Всичко това ме кара да мисля, че календарът, отмерващ придвижването ни по стълбицата на свободата, показва 12 ноември 1989 година. Ни повече, ни по-малко. Отидете на "Орисия" и го почувствайте.