Етикети, спекулации и правила
Още в началото на този текст бих искал да изясня причините защо е подписан с псевдоним. "Хетеропод" е измислено от мен име (съставено от "хетеро"- различно и "под" - крайник, вид, лице) на същество, в което живеят в симбиоза, но независимо една от друга, различните аспекти и същности на една комплексна личност. Първата причина е в желанието ми този текст да бъде приет и разгледан не като субективизирана критика или нападки от хореографа Росен Михайлов към конкурентен отбор, а като мнението на човек, занимаващ се с анализирането на отделните артефакти в контекста на обективните закономерности, тенденции и стандарти на съвременното изкуство, независимо от личните пристрастия на хореографа.
Втората причина да се реша да напиша този текст е заливащата ни през последните години от страниците на вестници, списания и масовизирана от електронните медии тенденция на свободно и безразборно раздаване на определения и етикети, граничеща с откровена спекула. Авторите често крият собствената си некомпетентност да обяснят дори на себе си (камо ли на публиката) определено явление зад паравана на думички, звучащи им просто много "модно", "вносно" и "атрактивно". Тази псевдо-реалност като че ли незабелязано разстрои понятийния апарат за това кое какво е - не само за масовия зрител, но и за някои творци и специалисти в областта на изкуството.
Заразен от тази епидемия на словесна мастурбация, реших да се опитам да споделя своите размисли и позиция, свързани с едно от "най-хитовите" (според любимите на пресата определения) "шоута" (също любима и вносна дума), а именно със спектакъла (както е представен на програма) на Нешка Робева "Орисия".
Би трябвало да започнем с определяне на жанровата принадлежност на представлението. В публичното пространство се появиха най-разнообразни определения от рода - авангарден експеримент, мултимедийнно шоу, съперничещо с "Lord of the dance", танцова притча, утвърждаваща изконните български ценности, гимнастическа демонстрация, апотеоз на кича, българският пробив на Бродуей, шедьовър на танц-театъра... Впрочем, последните две бяха във връзка с предишното представление Нешка Робева - "Два свята". Повечето от тези определения са не само неточни, но и неверни и подвеждащи. Всички те остават в сферата на (не)осъзната манипулация.
Истината за това представление е, че то не е нито толкова лошо, нито толкова добро, колкото са митовете за него. Що се отнася до хората, които побързаха да го обявят за новаторско и авангардно, възхвалявайки симбиозата между танц (обработения фолклорен танц) и художествена гимнастика (боравенето с уреди и реквизит), припомням факта, че световният танц изживя подобна революция в края на ХIХ и началото на ХХ век. Американските пионери на модерния танц Айседора Дънкан, Дорис Хъмфри, та дори и Марта Греъм в някои свои творби, експериментират с използването на реквизит като партньор и провокатор при създаването на танцов материал. Немският експресионистичен танц в боравенето с различни по големина и количество предмети и материали (най-често платове) търси нови начини за въздействие, за предаване и подсилване на посланията си, за овладяване на пространството и неговото предефиниране като среда на себеизявата. За съжаление, до България не са достигнали дори и някои от по-късните и далеч не толкова наивни опити и постижения на световно утвърдени хореографи, работили в недалечното минало, Алвин Николай например.
Във връзка с влиянието на гимнастиката в танца не мога да не спомена американската трупа "Пилоболус", превърнала се в емблема на цяло течение в съвременния танц. Нейните спектакли, изпълнени с атлетичност, акробатичност и физически предизвикателства отвъд човешките възможности, прехвърлят мост между формално префинената танцова естетика и първичната атрактивност на силовите трикове.
Винаги, когато прочета определения за някой спектакъл, че е мултимедиен, се опитвам да открия пример за мономедиен такъв. Та нали във всеки завършен сценичен продукт се комбинират поне две, ако не и повече "медии" - движение, слово, музика/звук, визия. Мономедийни са може би единствено класическите концерти. Дори и да приема, че в случая с "Орисия" се има предвид наличието на комбинация от видеопрожекция и реално сценично действие, не мога да пренебрегна факта, че съжителството в спектакъла на тези два елемента прилича повече на математическата аксиома за двете успоредни прави, които се срещат и пресичат някъде в безкрайността. За съжаление, представлението е онзи кратък отрязък от пространствено-времевия континиум, в който тези линии по-скоро се отдалечават една от друга.
Когато кажем, че това е шоу, което съперничи на "Lord of the dance", първо трябва да се замислим дали наистина това е летвата, която трябва да бъде прескочена, или е просто пример за опасните плодове на крайния меркантилизъм и стремежа за съвършено забавление.
Определението "притча", утвърждаваща "изконните български добродетели и възраждаща чувството за патриотизъм и национално самосъзнание", е също прекалено преувеличено и звучащо безпочвено декларативно. Единствената Добродетел, която се експлицира и е прокарана като лайтмотив, е издръжливостта и пристрастеността на българина към страданието като начин на съществуване.
Длъжен съм да отбележа, че не приемам и твърденията от другия край на спектъра, обвиняващи спектакъла в пошлост и кич, защото "Орисия" е доста по-издържан в естетически и етичен план в сравнение с кичозните, безпричинно претенциозни примери. А те често ни се пробутват от медийните корифеи на критическата мисъл за високо-художествени и интелектуално-концептуални постижения на българската сцена.
Не се спирам на твърденията, че този спектакъл е танц-театър, защото ги приемам само като неуместна шега, издаваща дълбоката некомпетентност на човека, който ги изрича.
Аз лично бих определил "Орисия" като опит за създаване на цялостно представление от множество завършени и самоизчерпващи се 2-3-минутни миниатюри. Крайният продукт напомня на епичните танцови платна на фолклорните състави от близкото минало, изградени на базата на стилизирано-формализирания фолклор, примесен с грандомания и масовост, натоварен идеологически с нравоучителни послания.
При анализа на отделните компоненти на представлението реших да използвам един "check list", изваден от книгата "Изкуството за правене на танц" (1959) на Дорис Хъмфри (1895-1958), систематизиран на базата на нейния собствен хореографски опит, включващ няколко основни правила и съвета как трябва да се изгради танцов спектакъл и какво и как трябва да бъде избягвано. Ето ги:
"Симетрията е мъртва! Двуизмерността е безжизнена!
Това понякога е изключително удобен инструмент, защото чрез огледалните композиции се постига чувството за балансираност, особено при изграждането на масови сцени, и е удобен за пространственото разпределение на сцената. В този смисъл строежът на повечето епизоди е изключително прецизен и геометричен. Но, за съжаление, изключителната употреба само на чисто геометрични фигури на композицията, редуването на карета, триъгълници и дефилиращи танцови линии, придвижването по диагонални, кръгови и полукръгови траектории, ненарушаването на математическата геометрия и симетрия създават чувството за тромава и лишена от всякаква чувственост композиция.
Окото е по-бързо от ухото!
Добрият финал е 40% от представлението!
Монотонността е фатална; търси констраста!
Не бъди роб, но и не осакатявай музиката!
Вслушвай се в квалифицираните съвети; не бъди арогантен!
Не интелектуализирай; мотивирай движенията!
Не оставяй края за накрая!"

Хетеропод