Едно неотменимо присъствие
"...ако изобщо имам място някакво на този свят" - така горчиво-иронично завършва своята неотдавнашна лирична равносметка Невена Стефанова. Мисля, че това съмнение е неоснователно. Вярно е, че строителите и престроителите на нашите литературни канони се правят, че не я забелязват, но нейното място в българската поезия е отколе видно. Сред първите, които я забелязаха, беше - преди повече от шест десетилетия! - Владимир Василев и оттогава до днес поетесата се откроява сред общата шумотевица със свой неподражаем глас - глас на пределната откровеност и простота, но и на една рядка за нашите краища деликатност.
В ранните си години Невена Стефанова се пита дали е художник или поет и сама си отговаря, че е поет в живописта и художник в поезията. Но нейната поезия никога не се е стремила да рисува картини, а да изразява по най-непосредствен начин неспокойствието на душата. Същото правят с магическата игра на цветовете и топящите се форми на нейните живописни платна. Всичко, до което се докосне Невена Стефанова, е поезия - не направена, а изповядана и затова неподвластна на модите, неостаряваща с времето. Нейната немалка по обем проза е също вътрешно поетична, но тя разкрива и един друг талант на своя автор, присъщ на белетриста - зорка наблюдателност, живо любопитство и бистра памет. И още - безкомпромисната критичност на човек, който не прощава нищо на себе си и затова има правото да бъде взискателен и към другите. Какъв по-опасен дар!
И забележителната творческа сила, и трудният живот на Невена Стефанова произтичат от това, че тя притежава в достатъчна мяра нещо, без което не е израснал нито един голям български поет - характер.

Александър Шурбанов