Мило Венче,
Малко странно навярно ще звучи за тези, които те знаят от по-късни времена, това умалително обръщение към човек на нашите години, но няма как, всяко друго ми е неестествено.
Старческата памет наистина имала особена избирателност - най-ярко те помня от времената на юношеството. Какво ти юношество, бяхме съвсем деца, когато твоите и моите родители ни водеха на летуване в Родопите или Варна! Как всичко е било ново и свежо за младите ни сетива и как лявата атмосфера в двете приятелски семейства и в компанията им от хора на изкуствата се е просмуквала в младите ни души през онова напрегнато време на класови сблъсъци, на назряваща война, на господстващ у нас фашизъм!
В спомените си за това време ти поставяш акцента върху антисталинските настроения на родителската ни среда. Тези настроения, наистина, бяха налице у родителите ни (особено у майка ти, милата Леля Зоя) и у приятелите им от трите изкуства: Ангелушев, Радевски, Пипков. Всички те наистина не можеха да се примирят с обожествяването на Сталин, с паметници му приживе и със суперлативните му титли от рода на "гений", "корифей"; не можеха да проумеят и приемат смисъла на германо-съветския пакт и т. н., но според мен главното все пак беше това, че комунистическият дух у тях, въпреки всичко, си оставаше непокътнат. Нещо повече, че именно защото носеха чистите му демократични идеи, те така страдаха от тяхното извращаване. Този дух и литературните ни прощъпулки отведоха теб и мен в средношколското списание "Ученически подем", споменът за което, зная, и на двама ни е още мил. Там се срещнахме с Емил Манов, с двамата Сашовци - Вутимски и Геров, с Найден Петков и с още няколко момчета (остригани нула номер), и момичета (в черни сатенени престилки), които по-късно съставиха ядрото на така нареченото "литературно поколение от 40-те години". Дълго ще бъде да разказвам за него, а и ти безспорно го помниш добре.
После животът ни поотдалечи - родителите ни си отидоха един след друг и, останал без тях, всеки от нас направи своята биография, а когато дойде голямото сътресение от края на 89-та, двамата се оказахме доста различни. Кой прав, кой крив, един Господ знае (макар че аз тайно съм запознат с мнението му), но важното е, че тези различия, колкото и да се мъчиха, не успяха да замразят приятелството ни. Пък и поуките от последните години - както и чувството, че тези години могат да се окажат за всеки от нас последни и в другия смисъл на думата - правят тъй, че различията отслабват, а дружбата ни от детинство отново встъпва в своите права.
Затова ти пиша това писмо. Честита ти годишнина, Венче, давай мъжки отпор на болестите и работи все така упорито и даровито в общото за двама ни поле на културата!
А сега, започнал писмото си с това обръщение, не мога да го подпиша иначе, освен с приятелското

Валери (Петров)