Освен при непредвидени
обстоятелства
В "Специален доклад", филма на Стивън Спилбърг по разказ на Филип Дик, престъпниците биват арестувани, преди да са извършили престъплението. Три човешки същества, придобили вследствие на чудовищни научни експерименти способността да виждат бъдещето, успяват с точност да предскажат техните действия, а "специалният доклад" от заглавието се отнася до онези редки случаи, в които един от тримата медиуми, ползвани от полицията, вижда нещо различно от другите двама... Какво ще стане, ако опитаме да пренесем тази идея в полето на международните отношения? Ще стане новата "доктрина Буш (по-скоро Чейни)", вече публично заявена като официална "философия" на Щатите в международната политика (в документ от 31 страници, озаглавен The National Security Strategy, "Национална стратегия за сигурност" и разпространен от Белия дом на 20 септември 2002 г.). Нейните основни положения са:
- и в обозримото бъдеще американската военна сила трябва да остане "неоспорима" величина;
- тъй като днес основният неприятел е един "ирационален" фундаменталист, който, обратно на комунистите, е лишен даже от най-елементарно чувство за самосъхранение и не щади своите сънародници, Америка има право на превантивни мерки (тоест - да напада страните, които все още не представляват явна опасност за САЩ, но тепърва биха могли да се превърнат в такава);
- макар да предвиждат международни съюзничества ad hoc в подобни случаи, САЩ си запазват прерогативата да действат самоволно, ако не получат задоволителна международна подкрепа.
Така, докато прокарват своето надмощие над други суверенни държави под благовидното лустро на бащинска добронамереност, готова да се съобрази с интересите на всички, Щатите си запазват последната дума при дефинирането на "истинските" интереси на своите съюзници. Логиката им е ясно изявена, вече дори не се смята за нужно да се имитира неутрално международно право - когато доловят потенциална заплаха, САЩ формално искат подкрепа от съюзниците си, но от участието или неучастието на последните нищо не зависи. Посланието между редовете винаги е "ние така и така ще го направим", вие сте свободни да сте съгласни, но не сте свободни да не се съгласявате. Връща се старият парадокс на избора насила - свободата да избираш, при условие, че избираш каквото трябва.
Недоволството на САЩ от Герхард Шрьодер през септември 2002-ра, когато той спечели изборите благодарение на решителната си позиция срещу американската военна намеса в Ирак, се дължеше на факта, че Шрьодер се държа като нормален политик в действаща демокрация и като лидер на независима държава. При все че се съгласи с постановката, че иракският режим представлява потенциална опасност, той също така изрази несъгласието си с начина, по който американското правителство предлага да бъде осуетена опасността - при това неговото мнение се споделя не само от много други държави, но и от значителен процент от американците и американските парламентаристи. Шрьодер бе първият, комуто се наложи да изсърба докрай Бушовата доктрина. Нима, ако разширим нашата аналогия, несъгласието му с американския план за предварително нападение на Ирак не беше именно своего рода "специален доклад" за реалния живот, в който бъдещето е предвидяно другояче?
Всички ние си спомняме логиката на "взаимно гарантираното унищожение" ("mutually assured destruction"), разработена в подробности по време на Студената война. От сегашната ни ретроспективна гледна точка тя няма как да не изглежда относително разумна в сравнение с доктрината на Буш. През 70-те години Бърнард Броуди обясни основите й: "Странен парадокс на нашето време е, че един от най-важните фактори, които неотклонно допринасят за ядреното задържане, е постоянният страх, че при евентуална сериозна криза, задържането може и да не проработи. При подобни обстоятелства човек не предизвиква съдбата. Ако бяхме абсолютно уверени, че ядреното задържане е сто процента сигурно като защита срещу ядрена атака, тогава задържащата му стойност срещу конвенционална война щеше практически да падне на нула."
Вкратце, стратегията на "взаимно гарантираното унищожение" вършеше работа не защото беше съвършена, а тъкмо заради несъвършенството си. В идеален вид (ако едната от страните започне ядрено нападение, другата автоматично ще отговори на удара, като по този начин и двете ще бъдат разрушени), стратегията даваше фатален недостатък. Какво би се случило, ако нападателят разчита врагът да продължи да се държи като рационален субект дори след като е бил нападнат? Пред него стоят следните възможности: с вече до голяма степен унищожената си страна може или на свой ред да атакува, предизвиквайки тотална катастрофа, край на човечеството, или да не отговори, допускайки така оцеляването на човечеството и поне възможността за бъдещо възраждане на собствената си държава. Рационалният субект би избрал второто... Това, което дава сила на стратегията, е, че никога не можем да сме сигурни дали ще сработи - какво ще се случи, ако дадена ситуация бъде изтървана от контрол по ред лесно допустими причини (от "ирационалната" агресивност, от една страна, до баналните технически повреди или комуникационните фалове, от друга)? Тъкмо заради перманентната угроза и двете страни въобще не желаят да се доближават прекалено до перспективата за "взаимно гарантирано унищожение", затова избягват и конвенционалната война. Ако стратегията беше съвършена, щеше да позволи позиция от сорта на: "Хайде да започваме тотална конвенционална война - и от двете страни знаем, че никой няма да рискува и да направи съдбовната крачка към ядрен сблъсък!". Излиза, че логическата постановка на ядреното задържане не е: "Ако следваме логиката на ядреното задържане, няма да се стигне до ядрена катастрофа", а "Ако следваме логиката на ядреното задържане, няма да се стигне до ядрена катастрофа, освен при непредвидени обстоятелства". (В днешно време същото може да се каже и за опасността от екологична катастрофа - ако нищо не предприемем, ще се случи. Ако пък правим всичко възможно да я предотвратим, няма да се случи, освен при непредвидени обстоятелства.)
Бедата на споменатата "доктрина Буш" е, че с нея кръгът се затваря. Не остава място дори за "реалистичната" отвореност към непредвиденото, която крепеше доктрината на "взаимно гарантираното унищожение". "Доктрината Буш" почива върху насилственото налагане на параноичната логика на тоталния контрол над бъдещата заплаха и върху предварителните атаки срещу тази заплаха. Неадекватността на такъв подход в днешната вселена, в която познанието циркулира свободно, е очевидна. Така кръгът между настояще и бъдеще се затваря - смразяващият страх от терористичен атентат бе възкресен с цел да оправдае безспирните превантивни атаки. Състоянието, в което живеем, на "война срещу терора", е състояние на постоянно отменяна терористична опасност; Катастрофата (новият терористичен акт) се смята за даденост, макар и отлагана до безкрай - каквото и да се случи в действителност, дори да е нещо много по-разтърсващо от 11 септември, все няма да е "онова". И е крайно необходимо да отбележим, че същинската катастрофа е сам по себе си този живот в сянката на постоянната угроза от катастрофа.
Наскоро Тери Игълтън говори за два противоположни начина на протичане на трагедията - епичното и зрелищно катастрофално Събитие с внезапно нахлуване на нечий друг свят в нашия или мрачната продължителност на едно безнадеждно битие, проточило се до безкрай печално съществуване, животът като мудно разгръщащо се чрезвичайно произшествие. Това е разликата между големите катастрофи на Първия свят (като 11 септември), в сравнение с мрачната перманентна катастрофа примерно на палестинците от ивицата Газа. Първият трагедиен сценарий - фигура с "нормален" декор - е характерен за Първия свят, докато в по-голямата част от Третия тъкмо катастрофата е декор, неизменен и вездесъщ.
Катастрофата от 11 септември въздейства точно така - като катастрофална фигура, която ни отрезви, нас, западните хора, по отношение на блажения декор на собственото ни щастие и на нуждата да го защитаваме от свирепата нападателност на иноземците... досущ според Честъртъновия принцип за условната радост: на въпроса "Защо е тази катастрофа? Защо да не сме винаги щастливи?", отговорът е "А защо непременно да сме щастливи през цялото останало време?". 11 септември доказа, че сме щастливи и че другите ни завиждат.
В този ред на мисли се натрапва и тезата, че вместо да изтръгне Щатите от идеологическия им сън, 11 септември бе използван като успокоително, което позволи на хегемонистичната идеология да се "върне към нормалността" - за нея периодът след войната във Виетнам протече като дълга неизличима травма.
Хегемонистичната идеология трябваше да отбива критики; червеят на съмнението не спираше да я дълбае и някак не можеше просто да бъде отстранен; всяко завръщане към невинността незабавно биваше отчитано като фалш... до 11 септември, когато Щатите станаха жертва. Това им позволи да настоят върху невинността на своята мисия. Иначе казано - вместо да ни събуди, 11 септември помогна отново да изпаднем в летаргия, та сънят ни да продължи необезпокояван след кошмара на последните десетилетия.
Куриозното в крайна сметка е, че за да върне невинността на американския патриотизъм, щатската консервативна върхушка прибягна до ключовата съставка на идеологията на политически коректното, която иначе официално презира - логиката на правотата на жертвата. Опирайки се на идеята, че с право се изказва (само) онзи, който се намира в позицията на жертва, тя по същество заявява: "Сега жертвите сме ние и това ни упълномощява да говорим (и да действаме) от позицията на авторитета". Така когато днес чуем лозунги, според които с либералната мечта от 90-те е свършено, с атаките срещу Световния търговски център сме били грубо захвърлени в реалния свят, а и лесните интелектуални игрички са се изчерпали, не бива да забравяме, че призивите за посрещане на жестоката действителност са чиста проба идеология. Сегашният апел "Американци, събудете се!" далечно напомня "Deutschland, erwache!" на Хитлер, което, както навремето писа Адорно, е означавало точно противоположното.
Защо тогава ни заслепяват, щом сънуваме съня на "войната срещу терора"? Може би първото, което следва да отбележим тук, е дълбокото задоволство на американските коментатори, констатирали, че след 11 септември, антиглобализационното движение е загубило първичния си смисъл. Ами ако това задоволство е по-показателно, отколкото иска да се покаже? Ами ако войната срещу терора е не толкова отговор на самите терористични нападения, колкото на разрастването на антиглобализационното движение, способ то да бъде обуздано и запратено вън от обсега на общественото внимание? Ами ако тази "косвена щета" във войната срещу терора е нейната истинска цел? Изкушен съм да кажа, че става въпрос за типичен (идеологически) случай на онова, което Стивън Джей Гуд би нарекъл "екс-аптация": страничният ефект (фактът, че сега и антиглобализационният протест се озова в списъка на поддръжниците на "тероризма") е от решаващо значение.

Манифесто, 11 февруари 2003 г.

Славой Жижек
От италиански Нева Мичева

Роден през 1949 г. в Любляна, философ и психоаналитик (основател на словенското Сдружение за теоретична психоанализа, редактор на списанието "Wo es War" на немските лаканианци), Славой Жижек е изследовател в Института по социология към Люблянския университет от 1979 г. и гостуващ преподавател в ред европейски и американски учебни заведения. От години живее на периоди в Словения, Франция, Германия, Великобритания и САЩ. Автор е на изследвания в областта на философията, психоанализата, литературата, киното: "Всичко, което винаги сте искали да узнаете за Лакан, но не сте смеели да попитате Хичкок", "Наслади се на симптома си!", "Удоволствието като политически фактор", "Щекотливият субект. Отсъстващият център на политическата онтология", "Матрицата, или двете страни на перверзията", "Добре дошли в пустинята на реалността" и други.