Антиевропеизмът в Америка
Тази година - особено ако Съединените щати тръгнат на война срещу Ирак - в американската преса несъмнено ще се нароят нови статии за антиамериканизма в Европа. Но какво да кажем за антиевропеизма в САЩ? Вижте това:
Към списъка на системите, обречени да изтекат по ЕU-ретера на историята, трябва да добавим Европейския съюз и Петата република на Франция. Остава само да видим какво ще оплескат междувременно.
(Марк Стайн, Jewish World Review, 1 май 2002)
И:
Дори фразата "плашливи сиреноядни маймуни" се използва [по отношение на французите] също толкова често, колкото във Франция казват "да го духат евреите". Ах, простете, това е друг популярен френски израз.
(Джона Голдбърг, National Review Online, 16 юли 2002)
Или, от малко по-друг ъгъл:
Искате да знаете какво всъщност мисля за европейците? - пита висш служител на Държавния департамент на САЩ. - Мисля, че те бяха на погрешни позиции по всеки голям международен въпрос през последните двайсет години.
(Цитиран от Мартин Уокър, ЮПиАй, 13 ноември 2002)


Подобни изказвания ме накараха да дойда в Съединените щати - в Бостън, Ню Йорк, Вашингтон и щатите от "библейския пояс" Канзас и Мисури, за да проследя променящите се американски нагласи към Европа в светлината на евентуалната втора война в Залива. Буквално всички мои събеседници по Източното крайбрежие намираха, че съществува известно раздразнение по отношение на Европа и европейците - дори повече, отколкото в началото на 80-те, когато подобни настроения бяха достигнали последния си пик.
Перата са натопени в киселина, а устните - присвити, за да заклеймят "Европейците", наричани също "the Euros", "the Euroids", "the 'peens" или "the Euroweenies"*. Председателят на комисията по отбраната Ричард Пърл твърди, че Европа е загубила своя "морален компас", а Франция - "нравствената си същност"1. Това раздразнение стига до най-високите нива на администрацията на Буш. В разговорите си с висши административни служители открих, че фразата "нашите европейски приятели" е твърдо следвана от "ми лазят по нервите".
Не е трудно да се резюмира новият стереотип за европейците. Европейците са страхливци. Те са слаби, капризни, лицемерни, разединени, двулични, понякога антисемитски и често антиамерикански настроени умиротворители. С една дума - "европъзльовци"2. Техните ценности и гръбначни стълбове са се размекнали в сладникавата каша от многостранни, транснационални, светски и постмодерни локуми. Те пилеят евровалутата си за вина, ваканции и оядени социални държави, вместо да я дават за отбрана. После се подсмихват отстрани, докато Съединените щати вършат трудната и черна работа по поддържането на един безопасен за тях свят.
Американците пък са силните, принципни защитници на свободата, горди патриоти, които служат на последната наистина суверенна национална държава в света.
Някой трябва да напише книга за сексуалната образност в тези стереотипи. Ако антиамерикански настроените европейци смятат американците за хулигани-каубои, антиевропейците в Америка смятат "европейците" за нефелни женчовци. Американецът е силен хетеросексуален мъжкар; европеецът е женствен, импотентен или кастриран. Във военно отношение европейците "не могат да го вдигнат". (Та нали имат по-малко от двадесет "тежкоподемни" транспортни самолети, а САЩ - цели двеста!) След моя лекция в Бостън възрастен американец се дотътри до микрофона, за да попита защо на Европа "й липсвала животинска енергия". Открих, че думата "евнуси", "eunuchs", се изписва като "EU-nuchs". Сексуалната образност се прокрадва дори и в по-изтънчените съждения относно американо-европейските различия, например във вече широко цитираната статия "Сила и слабост"3 на Робърт Кейгън от Фондация за мир "Карнеги". "Американците са от Марс" - пише одобрително Кейгън, "а европейците са от Венера"; препратката е към прочутата книга за мъжко-женските отношения "Мъжете са от Марс, жените - от Венера".
Не всички европейци са еднакво лоши. Британците минават за донякъде различни и понякога по-добри. Американските консерватори често направо спестяват на британците позора да бъдат "европейци" - възглед, с който повечето британски консерватори, все още разсъждаващи като Маргарет Тачър, с удоволствие биха се съгласили. А Тони Блеър, също като Тачър и Чърчил преди него, е сочен от Вашингтон като бляскаво изключение от европейското правило.
Най-тежките обиди са запазени за французите - които, разбира се, не остават длъжни. Не бях предполагал, че това традиционно английско развлечение - франкохулството - е толкова популярно сред американците. "Хе, Франция, на два пъти им спасяваме задника, а те пръста не са си мръднали за нас" - уведоми ме в казино "Америстар" Върлин Бъд Аткинсън, ветеран от Втората световна война. Разговаряйки с гимназисти и колежани в Мисури и Канзас, открих странен предразсъдък - французите, видите ли, не се миели. "Чувствах се толкова мръсна", обяви една колежанка, разказвайки за пътуването си във Франция. "Но все пак си била по-чиста от французите", добави друга.
Двама изтъкнати американски журналисти, Томас Фрийдман от "Ню Йорк Таймс" и Джо Клайн от "Ню Йоркър", завърнали се от промоционални обиколки из страната, независимо един от друг ми разказаха, че навсякъде открили антифренски настроения - ако искаш да разсмееш публиката, трябва просто да клъвнеш французите. Джона Голдбърг е редактор на "Нашънъл Ривю Онлайн" и самозван "жабарохулец", а понякога се появява и по телевизията. Тъкмо той разпространи цитирания по-горе епитет "сиреноядни плашливи маймуни", чут за пръв път в един епизод на "The Simpsons". Голдбърг ми каза, че когато през 1998 започнал да пише антифренски статии за "Нашънъл Ривю", за тях "вече имало пазар". Франкохулството станало, по неговия израз, "a shtick", или нещо като сценичен трик.

1.

Очевидно не бива да смесваме неоконсервативната полемика, предразсъдъците на гимназистите в Канзас спрямо хигиенните навици на французите, забележките на висш служител на Държавния департамент и други висши държавни служители, и да наричаме всичко това "антиевропеизъм". Като европейски автор не бих искал да обобщавам американския "антиевропеизъм" така, както американските автори често третират европейския "антиамериканизъм".
Трябва да правим разлика между оправданите, обосновани критики към Европейския съюз или настоящите европейски нагласи и по-дълбоката, вкоренена враждебност към Европа и европейците като такива. Също както американските автори би трябвало да правят разлика между оправданите, обосновани европейски критики към правителството на Шарон и антисемитизма. И в двата случая трудният и будещ несъгласия въпрос е: "Къде е границата?".
Освен това трябва да запазим чувството си за хумор. Една от причините европейците да се смеят на президента Буш е, че някои от нещата, които той е казал или му се приписват, наистина са смешни. Например "Проблемът на французите е, че нямат дума за предприемач"** 4. Една от причините американците да се присмиват на французите е старата англосаксонска традиция - датираща поне от времето на Шекспир - да се осмиват жабарите. Но тук също има уловка. Консервативните автори като Джона Голдбърг и Марк Стайн правят скандални изявления, някои очевидно шеговити, други полусериозни, а трети напълно сериозни. Ако възразите на някои от сериозните, веднага ще ви отвърнат: "Но, разбира се, че се шегувах!". Хуморът разчита на преувеличението и играта със стереотипите. Но ако европейски автор опише "евреите" като "матцоядни плашливи маймуни", нима това ще мине за безобидна шега? Разбира се, контекстът е съвсем различен: в Съединените щати не е имало геноцид срещу французите. И все пак подобен експеримент навярно би сепнал подобни хумористи.
Антиевропеизмът не е симетричен на антиамериканизма. Емоционалният лайтмотив на антиамериканизма е възмущение, примесено със завист; емоционалният лайтмотив на антиевропеизма е раздразнение, примесено с презрение. Антиамериканизмът е истинска мания за цели страни - най-вече за Франция, както наскоро отбеляза Жан-Франсоа Ревел5. Антиевропеизмът далеч не занимава толкова американците. Всъщност преобладаващото американско отношение към Европа е леко благонамерено безразличие, примесено със забележително невежество. Два дни обикалях из Канзас и разпитвах срещнатите по пътя хора: "За какво се сещате, като кажа "Европа"?". Мнозина реагираха с дълго, шокирано мълчание, понякога прекъсвано от кискане. После казваха неща като "ми май че там ловът не върви" (Върнън Маска, дърводелец в Маклут); "Е, доста път има дотам" (Ричард Суза, чиито родители са от Франция и Португалия"); или, след доста дълга пауза за размисъл, "че то е чак оттатък големия гьол" (Джак Вайсхаар, възрастен фермер от немско потекло). Ако споменеш "Америка" на фермер или дърводелец дори в най-затънтеното село в Андалузия или Рутения, той със сигурност би казал далеч повече по въпроса.

В Бостън, Ню Йорк и Вашингтон - коридора "Бос-Уош" - многократно чувах, че дори добре познаващи Континента хора са станали все по-безразлични към Европа след края на Студената война. Европа не изглежда нито мощен съюзник, нито сериозен потенциален съперник, като Китай. "Тя е старчески дом!" - каза мой американски приятел, завършил училище и университет в Англия. Или, както отбеляза консервативният гуру Тъкър Карлсън в дискусия по "Кръстосан огън" по СиЕнЕн:
"На кого му пука какво мислят европейците. ЕС прекарва цялото си време, за да следи дали английската пушена наденица се продава на килограми, вместо на фунтове. Целият континент става все по-далеч от американските интереси".6
Когато попитах висш административен служител какво би се случило, ако европейците продължат да критикуват САЩ от позиция на военна слабост, отговорът по същество гласеше: "Че какво значение има?".
И все пак тази демонстрация на безразличие също е преувеличена. Действително моите събеседници вложиха много време и страст, за да ми кажат колко малко им пука. А гласовитите американски критици на Европа не са нито незапознати, нито безразлични към нея. Те я познават - половината са учили в Оксфорд или Париж - и бързат да споменат европейските си приятели. Също както повечето европейски критици на САЩ яростно отричат всякакъв антиамериканизъм ("не ме разбирайте погрешно, обичам и страната, и народа"), така и тези хора почти неизменно настояват, че не са антиевропейци.7
Антиамериканизмът и антиевропеизмът се намират в противоположни краища на политическата скала. Европейският антиамериканизъм клони най-често наляво, а американският антиевропеизъм - надясно. Най-речовитите американски еврохулители са неоконсерваторите, които използват същата войнствена реторика, с която нападат американските либерали. Всъщност, както ми призна сам Джона Голдбърг, "европейците" са и претекст за нападки срещу либералите. "Е, Бил Клинтън европеец ли е?" - попитах го аз. "Да" - каза Голдбърг. - "Или поне мисли като европеец."
Има данни, че разделението ляво-дясно се отнася и за масовите нагласи. В началото на декември 2002 социологическата агенция "Ипсос-Райд" включи в своето проучване на общественото мнение в Америка няколко въпроса, формулирани за целите на настоящата статия8. Помолени да изберат едно от четири твърдения за американския и европейския подход към дипломацията и войната, 30% от гласуващите за демократите и само 6% от гласуващите за републиканците избраха "Европейците предпочитат дипломатически, а не военни решения, и това е нещо позитивно, от което американците биха могли да се поучат". Затова пък едва 13% от демократите и цели 35% от републиканците (най-големият процент в допитването) избраха "Европейците са твърде склонни към компромиси, вместо да защитават свободата дори с цената на война, и това е нещо негативно".
Разривът става още по-ясен, когато анкетираните трябва да изберат едното от две твърдения относно провеждането на войната срещу Ирак. Петдесет и девет процента от републиканците и само 33 процента от демократите избраха "САЩ трябва да запазят контрол върху всички операции и да не позволят на европейските си съюзници да ограничават техните действия". Затова пък 55% от демократите и само 34% от републиканците избраха "Съединените щати трябва на всяка цена да привлекат за съюзници европейските страни, дори ако това ограничи способността им да взимат решения".
Изглежда си струва да обмислим дали пък всъщност републиканците не са от Марс, а демократите - от Венера.

За някои консерватори Държавният департамент също е аванпост на Венера. Уилям Кристъл, един от наследствените неоконсерватори на Америка, говори за "ос на малодушните отстъпки - стигаща от Рияд през Брюксел до Фоги Ботъм"9. В Бостън, Вашингтон и околните градове на няколко пъти ми казаха, че две групи се борели за влияние над Буш по въпроса за Ирак: "групата Чейни-Ръмсфелд" и "групата Пауъл-Блеър". За британски гражданин като мен беше любопитно да открия, че нашият министър-председател е станал висш служител на Държавния департамент.
Проатлантическите европейци обаче не трябва да се успокояват, защото дори и у някои от дългогодишните либерални проевропейци в Държавния департамент се чувства нотка на горчиво разочарование от Стария континент. Това разочарование до голяма степен се дължи на непростимия пропуск на Европа да предотврати геноцида на четвърт милион босненски мюсюлмани в собствения си заден двор.10 Оттогава Европа все не успяваше "да си оправи бакиите" във външната политика и сигурността, тъй че дори и спорът между Испания и Мароко за един малък ненаселен остров до мароканския бряг трябваше да бъде разрешаван от Колин Пауъл. "Те са несериозни", гласеше немногословната присъда над "европейците", изречена от Джордж Ф. Уил на тържествена закуска в хотел "Вашингтон". Мистър Уил не е либерал от Държавния департамент, но много от работещите там биха се съгласили с него. В историческо отношение нещата са се обърнали на 180 градуса. Какво гласеше критиката на Де Гол към американците? "Ils ne sont pas serieux."***

2.

Ето как се оказва, че в някои от най-важните кръгове в Америка се чувства растящо презрение и дори враждебност към "европейците" - настроение, което в крайните си разновидности заслужава прозвището "антиевропеизъм". На какво се дължи това?
Някои от възможните обяснения вече бяха представени по-горе; за да разгледам всички, ще трябва да напиша цяла книга. Тук мога само да посоча още няколко хипотези.
Като начало, в Съединените щати винаги са съществували силни антиевропейски настроения. "Америка е създадена като противоотрова на Европа", отбелязва Майкъл Кели, бивш редактор на "Атлантик Мантли". "Защо, преплитайки съдбата си със съдбата на която и да било част на Европа, да обвързваме мира и благоденствието си с мрежите на европейските амбиции, съперничества, интереси, нрави и капризи?" - пита Джордж Вашингтон в прощалното си обръщение. През XIX и XX век за милиони американци Европа е била мястото, от което са избягали.
И все пак съществува и отколешното увлечение по Европа; най-известният пример е Хенри Джеймс. Мнозина американци изпитват желание да имитират, а после и да надминат преди всичко две европейски страни: Англия и Франция. Артър Шлезингер Младши ми цитира стария афоризъм: "Когато американците умрат, те отиват в Париж". "Всеки човек има две родини", казва Томас Джеферсън. "Своята и Франция".
Кога американските нагласи към Европа са се разделили толкова рязко? Дали през 1940, годината на "странното поражение" на Франция и "най-добрия час" на Англия? След това Де Гол възвърна самоуважението на французите, като ги противопоставяше на американците, а Чърчил измисли "специалните взаимоотношения" между двата народа на своите родители. (За да разберем днешния подход на Ширак и Блеър към Съединените щати, трябва само да се върнем към Де Гол и Чърчил).
Цели петдесет години, от 1941 до 1991, Съединените щати и все по-голям брой европейци бяха обединени от съвместната война срещу общ враг - първо нацизма, а после комунизма. Това бе зенитът на геополитическия "Запад". Разбира се, по време на Студената война на няколко пъти възникваше и напрежение между двете страни на Атлантическия океан. Някои от днешните стереотипи бяха формирани в споровете в началото на 80-те за използването на крилати ракети и ракети "Пършинг", както и за американската политика спрямо Централна Америка и Израел.11 Някои от техните изразители и днес присъстват на политическата сцена, като например Ричард Пърл, навремето наричан "принцът на мрака" заради хардлайнерските си възгледи. Америка и Европа често спореха и по отношение на политиката спрямо Съветския съюз, но несъгласията им бяха удържани от този явен общ враг.
Общ враг вече няма. Затова може би сме свидетели на това, което австралийският автор Оуен Харис предвиди преди около десет години в статията си във "Форин Афеърс": залеза на "Запада" като твърда геополитическа ос вследствие на изчезването на явния общ враг.12 Европа беше основата арена на Втората световна война и на Студената война; но тя не е арена на "войната срещу тероризма". Разликата в относителната военна мощ става все по-голяма. Съединените щати не са само единствената свръхсила в света; те са хиперсила, чиито военни разходи скоро ще се равняват на общите разходи на останалите петнайсет най-мощни държави.
Европейският съюз не преобразува равностойната си икономическа мощ (която скоро ще достигне икономиката на САЩ) в равностойна военна сила или дипломатическо влияние. Но съществуват и различия в употребата на силата.

Робърт Кейгън твърди, че Европа е преминала в един кантиански свят на "закони, правила, международни преговори и сътрудничество", а САЩ са останали в света на Хобс, където военната сила все още е ключът към постигането на международните цели (дори и на либералните). Първият очевиден въпрос е: истина ли е това? Мисля, че Кейгън (в това, както сам признава, "карикатурно" описание") е твърде любезен към Европа, тъй като въздига до съзнателен, съгласуван подход онова, което на практика се състои от объркано търсене и национални различия. Но вторият и не толкова очевиден въпрос е: дали европейците и американците искат това да бъде истина? Отговорът изглежда е "да". Мнозина американски политици обичат да мислят, че произхождат от Марс - при условие, че става въпрос за бога на войната, а не за планетата; а немалко европейски държавници искат да се възприемат като убедени венерианци. Така че възприемането на тезата на Кейгън е част от самата нея.
В навечерието на предстоящото си разширение Европейският съюз търси по-ясна идентичност. Затова съществува силно изкушение Европа да се самоопредели в противовес на Съединените щати, да изясни представата си за самата себе си, като изброи нещата, които я разграничават от Америка. Според ужасния жаргон на "изследванията на идентичността" Америка се превръща в Другия. Американците не обичат да бъдат "другосвани". (Че кой ли обича?) А след терористичните атаки от 11 септември те с още по-голяма готовност възприемат ролята на своята страна в света като войнствена мисия.
Стенли Хофман отбелязва, че и Франция, и Съединените щати са страни с чувство за универсализираща, цивилизационна мисия. Днес съществува европейска, а не само френска, версия на mission civilisatrice, "EU-топията" на транснационалната, законосъобразна интеграция, утопия, която противоречи на последната консервативна версия за мисията на Америка.13 Така например Джона Голдбърг цитира с раздразнение твърдението на ветерана на евроатлантическите връзки, немеца Карл Кайзер, че "европейците постигнаха нещо, което никой преди тях не бе успял да направи: те създадоха зона на мир, където войната е изключена, напълно изключена. Европейците са убедени, че този модел е валиден и за други части на света".
Всяка страна смята, че нейният модел е по-добър. Това се отнася не само за конкурентните модели на международно поведение, но и за моделите на демократичния капитализъм: различното съотношение между свободен пазар и социални блага, между индивидуална свобода и социална солидарност и т.н.14 За политолога Чарлз А. Капчън, автор на излязлата наскоро книга "Краят на американската ера", това предвещава нищо по-малко от един "сблъсък на цивилизациите" между Европа и Америка. Докато Кейгън смята Стария континент за хронично безсилен, Капчън счита Европа, а не Китай, за следващия голям съперник на Съединените щати15. Мнозина европейци биха искали да вярват в това, но в САЩ аз не открих никакви негови съмишленици.
Струва ми се, че в Съединените щати съществува и една по-дълбока тенденция. Вече споменах, че през по-голямата част от XIX и XX век американската подозрителност към всичко европейско бе примесена с интерес и възхищение. Грубо казано, американците изпитваха комплекс за културна малоценност. Този комплекс постепенно отшумя. Замирането му бе ускорено по трудно дефинируеми начини от края на Студената война и последвалия възход на Съединените щати до позицията на единствена свръхсила. Новият Рим вече не благоговее пред древните гърци. "Когато за пръв път отидох в Европа през 40-те и 50-те години, европейците ни превъзхождаха" - писа ми наскоро пенсиониран американски дипломат с дългогодишен опит по европейските въпроси. "Превъзходството им не беше лично - никога не съм се чувствал унизен дори от нечие снизхождение, а цивилизационно". Нещата вече не стоят така. Америка, писа ми той, "вече не пристъпва сконфузено"16.

3.

Всички тези тенденции бяха донякъде размити през осемте години след края на Студената война от присъствието в Белия дом на един почетен европеец, Бил Клинтън. През 2001 Джордж У. Буш, дар божи за всеки антиамерикански настроен европейски карикатурист, влезе в Белия дом, решен да действа едностранно и готов да отхвърли няколко международни споразумения. След 11 септември той дефинира новия си мандат като военен мандат. Открих, че след тази дата чувството, че Америка е във война, е по-силно във Вашингтон, отколкото където и да било в страната, включително и в Ню Йорк.17 То се усеща най-силно в сърцето на администрацията на Буш. "Войната срещу тероризма" засили съществуващата вяра на републиканския елит в онова, което Робърт Каплан нарече "воинска политика" със силен привкус на християнски фундаментализъм - нещо, подозрително липсващо в светска Европа. Както твърди Уолтър Ръсел Мийд от Съвета по международни отношения в книгата си "Пръст божи", тя върна стила на президента Андрю Джаксън в американската външна политика. Терористите от Ал Кайда станаха новите индианци.18
Според консервативния журналист Чарлз Краутхамер след 11 септември американският въпрос към Европа звучеше така: "Ще се биете ли с нас в траншеите, или не?". Отначало отговорът беше решително "да". Всички цитират заглавието в "Le Monde": "Nous sommes tous des Americains.", "Сега всички сме американци". Но година и половина по-късно единственият европейски лидер, когото американците виждат като свой съюзник в траншеите, е Тони Блеър19. Мнозина във Вашингтон чувстват, че французите са се върнали към старите си антиамерикански настроения, а немците са преизбрали канцлера си Герхард Шрьодер благодарение на цинично използвания антиамериканизъм в предизборната му кампания.
Кога и къде започна този последен разрив между Европа и Америка? В началото на 2002 с ескалацията на израелско-палестинския конфликт в Близкия Изток. Близкият Изток е едновременно и източник, и катализатор на засилващия се европейски антиамериканизъм и разрастващия се американски антиевропеизъм. Впрочем двете тенденции се подклаждат взаимно. Антисемитизмът в Европа и предполагаемата му връзка с европейските критики към правителството на Шарон бяха в основата на най-острите антиевропейски коментари на консервативните американски журналисти и политици. Някои от тези критици са не само произраелски настроени, но и "естествени поддръжници на Ликуд", както ми обясни еврейски либерал. В една неотдавнашна статия Стенли Хофман писа, че те като че ли вярват в "пълното припокриване на интересите на еврейската държава и Съединените щати"20. Пропалестински настроените европейци, раздразнени от заклеймяването на критиките към Шарон като антисемитизъм, говорят за силата на "еврейското лоби" в Съединените щати, което пък потвърждава най-лошите подозрения на американските "ликудисти" за европейския антисемитизъм; и така до безкрай.

Извън това заплетено кълбо от взаимно подклаждащи се предразсъдъци - за което един европеец от нееврейски произход трудно може да пише, без сам да попадне в клопката, която се опитва да анализира - съществуват и сериозни различия в подхода на Европа и Америка към Близкия Изток. Например европейските лидери смятат, че едно договорено решение на израелско-палестинския конфликт ще допринесе повече за трайния успех на "войната срещу тероризма", отколкото една война срещу Ирак. По-важното за моята теза е, че докато Студената война срещу комунизма събра Америка и Европа, "войната срещу тероризма" в Близкия Изток ги разделя. Съветският съюз обедини Запада, Близкият Изток го разедини.
Трезво погледнато, подобно разделение е изключително глупаво. Намираща се в непосредствено съседство и притежаваща голямо мюсюлманско население, Европа е дори по-пряко заинтересована от един мирен, благоденстващ и демократичен Близък Изток от Съединените щати. Нещо повече, двама висши служители на администрацията във Вашингтон се оказаха доста склонни да приемат идеята - вече предлагана от някои американски коментатори, - че демократизацията на Близкия Изток трябва да стане новия голям трансатлантически проект на възродения Запад.21 Но засега няма изгледи това да се случи.
Засега изглежда, че втората война в Залива само ще задълбочи разрива между Европа и Америка. Дори ако няма война срещу Ирак, Близкият Изток ще продължи да бъде поводът, заради който реалният или предполагаем европейски антиамериканизъм ще предизвиква реален или предполагаем американски антиевропеизъм, който на свой ред ще подклажда още повече антиамериканизъм, като антипатиите от двете страни ще се задълбочат от необосновани обвинения в антисемитизъм. Промяната може да настъпи след сериозно съзнателно усилие от двете страни на Атлантическия океан или след идването на нова администрация във Вашингтон през 2005 или 2009. Но междувременно не се знае какво може да стане, а освен това днешното презокеанско отчуждение е и израз на вече описаните по-дълбоки исторически тенденции.
Ще кажете, че подобен акцент върху антиамериканизма като настоящата статия сам по себе си би допринесъл към омагьосания кръг на взаимното недоверие. Но аз не съм дипломат. Антиевропеизмът съществува и неговите предвестници може да се окажат първите лястовички на дълго и тежко лято.

15 януари 2003 Ню Йорк ривю ъф букс

Тимъти Гартън Аш
Превод от английски Зорница Христова



Бележки на преводача

* Weenie - страхливец; също вид кренвирш. Еuroweenies - нещо като "европъзльовци".
** Английската дума за предприемач - "entrepreneur" - е френска заемка.
*** От френски - "Те са несериозни".

Тимъти Гартън Аш е британски историк, есеист и публицист. Преподава съвременна европейска история в колежа "Сейнт Антъни" на Оксфордския университет. Председател е на Уестминстърската фондация за демокрация, член на Европейската академия за изкуство и наука и на Кралското общество за изкуства, член на Берлино-Бранденбургската академия на науките, научен сътрудник в Института "Хувър". Аш е активен сътрудник на вестниците и списанията "Independent", "Times", "Spectator", "New York Review of Books". Сред по-известните му книги са "The Polish Revolution: Solidarity" (1983), за която получава наградата "Съмърсет Моъм", "The Uses of Adversity: Essays on the Fate of Central Europe" (1989), "We the People: The Revolution of 1989 as witnessed in Warsaw, Budapest, Berlin, and Prague" (1990), "In Europe's Name: Germany and the Divided Continent"(1993) и др.



















































Бележки на автора

1 "Гардиън", 13 ноември 2002 г.














2 Джона Голдбърг твърди, че сам е измислил този термин, свързвайки го етимологически с виенския салам като метафора за твърде мекия гръбнак на европейците. П. Дж. Рурк обаче го използва още по-рано в статията си за "Ролинг Стоун" "Terror of the Euroweenies."
























3 Policy Review, No. 113 (юни/юли 2002). Пълната версия скоро ще бъде публикувана под формата на книга със заглавие Of Paradise and Power (Knopf).













































































4 Тази "мъдрост" му се приписва от "Лондон Таймс", 9 юли 2002, според който някой казал на журналиста, че Шърли Уилямс твърдяла, че Тони Блеър разправял, че Джордж Буш бил изтърсил това. Говорителят на Буш Алистър Кембъл отрича Буш да е казвал подобно нещо.


















5 Jean-Francois Revel, L'Obsession Anti-Americaine (Paris: Plon, 2002).



































6 June 12, 2001. За един англичанин това повдига въпроса: "Какво, по дяволите, е 'британска пушена наденица'?"














7 Джона Голдбърг единствен от всички, с които се срещнах, приемаше да бъде наречен "антиевропеец", стига, както обясни той, под "европеец" да се разбира всезнаещ бюрократичен либерален интернационалист от Париж или Брюксел.












8 IPSOS US-Express, December 3-5, 2002. Благодарение на съдействието на Мишел Петру.

































9 Weekly Standard, 26 август, 2002.
















10 Вижте статията ми "Босна в нашето бъдеще," The New York Review, 21 декември 1995. В този случай британското правителство беше редом с останалите европейци.








































































11 През 1984 "The Economist" пусна на корицата си карикатура със заглавие "Как да разпознаем европееца в очите на Америка". Отличителните белези на европееца бяха: "Сърдит поглед към Рейгън. Частична слепота спрямо Русия. Увиснали китки. Меки колене. Гръбнак като каучук. Треперещи гащи. Вирнат нос. Чифте пищови, препасани на гол тумбак. Очакващ американска подкрепа."



12 "The Collapse of 'The West,'" Foreign Affairs, брой 72, No. 4 (септември/октомври 1993).





















































13 Вж. Калипсо Николайдис и Робърт Хауз, "Това е моята EUtopia...: Наративът като власт", Journal of Common Market Studies, Vol. 40, No. 4 (November 2002).











14 Вж. напр. Уил Хътън, "Светът, в който живеем" (London: Little, Brown, 2002) и моя спор с него в "Проспект" от май 2002.




15 Вж. неговия "Краят на Запада" в "Атлантик мантли" от ноември 2002 и "Краят на американската ера: американската външна политика и геополитиката на двадесет и първи век" (Knopf, 2002).












16 Е-мейл до автора от посланик Томас Саймънс, 16 май 2002, цитиран с неговото любезно разрешение. Майкъл Лъдийн не е толкова любезен: "Разговорите в Америка са далеч по-интересни", пише той, "а на европейците им е изветрял мозъкът". Списанието на Американския предприемачески институт "Америкън ентъпрайз", декември 2002. Броят под заглавие "Разделянето на континентите: Разривът между Европа и Америка" е истинска антология на десните американски възгледи за Европа, съдържаща и прословутото изказване на Марк Стайн "Струва ми се по-лесно да гледам оптимистично на бъдещето на Ирак и Пакистан, отколото да кажем на Холандия или Дания".


17 Вж. статията ми "Капиталът взема решение" в "Ню Йорк Таймс" от 12 декември 2002. Това впечатление се потвърждава от проучването на общественото мнение, проведено през август 2002.


18 "Пръст божи: как американската външна политика промени света" (Routledge, 2002).


19 Резултат от проучване на IPSOS US-Express, 3-5 декември 2002. Запитани "коя от изброените шест страни показва най-голяма солидарност със Съединените щати в споровете с Ирак", 59 % посочват Великобритания, 11% Израел, 7% Канада, 4% Франция, 3% Германия и 3% Русия.


















20 Стенли Хофман, "Надменните", "Америкън проспект", 13 януари 2003.







































21 Вж. напр. Роналд Асмъс и Кенет Полак, "Новият трансатлантически проект" , "Полиси ривю" No. 115 (октомври/ноември 2002).