Берлинале 2003
Невъзможно е да започна този обзор без покрусата, че в програмите на 53-то Берлинале не беше селекциониран нито един български филм. (Единственото изключение бе "Целина" на Любиша Самарджич - копродукция на България-Сърбия-Хърватия-Босна, включена в Панорамата.) Напоследък бяхме свикнали да присъстваме на този престижен фестивал, макар и не в конкурса - било във Форума на младото кино, било в Панорамата ("Стъклени топчета" на Иван Черкелов, "След края на света" на Иван Ничев, "Съдбата като плъх" на Иван Павлов), но тази година селекционерите не одобриха нито един от предложените български филми ("Подгряване на вчерашния обяд" на Костадин Бонев, "Емигранти" на Людмил Тодоров", "Рапсодия в бяло" на Теди Москов, "Пътуване към Йерусалим" на Иван Ничев)... Според онова, което успях да видя от различните програми, всеки от тях има качества да участва в такъв представителен и разнообразен в търсенията си форум като Берлинале, и да се конкурира с много от показаните тук произведения. Очевидно става дума за фестивална политика.
Берлинале започна за нас с още едно голямо разочарование. Заглавие в първия фестивален бюлетин гласеше: "Аржентина-България 1:0". В последния момент България се отказа от участие в Европейския филмов пазар, организиран по време на фестивала. Месеци преди това бяха уговорени условията за откриване на наш щанд - място за контакти, за реклама, за евентуални продажби... Националният филмов център подготви няколко вида каталози, за да предизвика интереса на търговци и разпространители към българското кино, но в последния момент Министерството на културата отказа да финансира този проект - с тривиалния аргумент, че няма пари. Парите, разбира се, са проблем, но подобна инвестиция е оправдана и необходима, защото ако самите ние не заявим присъствието си и не заемем дори и малка територия, никой няма да знае, че ни има и че правим филми. При това в година, която всички отчитат като успешна за българското филмопроизводство. Тъжно-ироничната ситуация е, че Аржентина, която има далеч не по-малки икономически проблеми от нашата страна и е била готова също да се откаже от участие, все пак е преосмислила решението си и е заела освободения от нас щанд на пазара. Така че наистина резултатът се оказа 1:0 за Аржентина. Дано следващата година чиновниците от МК не се увлекат отново от поговорката "на брашното евтини, на триците скъпи", а погледнат стратегически на възможността за българско участие в едни от големите европейски филмови пазари.
Колкото до фестивала, от две години насам той се развива изключително динамично. Една от новостите на 53-то Берлинале бе отделянето на късометражните филми в самостоятелна конкурсна програма (досега им се възлагаше подгряваща роля преди "главния филм"). Друга нова и изключително полезна инициатива на директора на фестивала Дитер Кослик бе организирането на Берлинския семинар за млади таланти - своеобразна академия, организирана от Дирекцията на фестивала, съвместно с Филмовия съвет на Берлин-Бранденбург, Британския филмов съвет. Петстотин млади режисьори, сценаристи, актьори, бъдещи продуценти имаха възможност да общуват с режисьори като Вим Вендерс и Денис Хопър, да слушат лекции от всички области на киното, да обменят идеи, да участват в съвместни разработки, да се запознаят с най-новите дигитални технологии на Sony, Arri, Kodak, да представят на продуценти и разпространители своите идеи и проекти.
Новост е и още по-широкото отваряне на фестивала към публиката. Последният ден (след като официалната програма бе приключила и наградите - раздадени) бе отреден за обикновените зрители в кината на Берлин. И още нещо - до тази година конкурсната програма на фестивала бе нагласена така, че журналистите гледаха филмите сутрин и през деня (три прожекции). Тази година третата дневна прожекция в Берлинале паласт, вместо за журналисти, бе предвидена за зрители с билети. Ние трябваше да гледаме поредния конкурсен филм в една много по-малка зала на мултиплекса Cinemax. Дотук нищо лошо, бизнесът си е бизнес и е напълно нормално - за да се развива и разширява един фестивал, трябва и да печели. Но тази промяна наложи всички акредитирани журналисти, критици, гости да се редят на опашка и да чакат по 45 минути, за да си запазят място в залата, а загубата на толкова време и нерви с никакъв бизнес не могат да се оправдаят. Вярно е, че организаторите правеха всичко възможно, за да облекчат донякъде ситуацията с паралелни прожекции, но проблемът си остана до края и много от нас не можаха да видят така очаквания филм на Мартин Скорсезе "Бандите на Ню Йорк", който беше програмиран за журналисти в малка зала късно вечерта в предпоследния фестивален ден. Никак не ми се иска да мисля, че това е тенденциозно пренебрежително отношение към пресата - нали тя моделира имиджа на всеки фестивал...
Затова пък истинска награда за журналисти и фенове беше присъствието на толкова много звезди: Дъстин Хофман, удостоен със Златна камера за цялостно творчество и с участие във филма "Миля лунна светлина", показан в рамките на Панорамата; Анук Еме - също с награда за цялостно творчество; Джордж Клуни с участие в "Соларис", в който Стивън Содърбърг е направил твърде буквална реконструкция на прочутия филм на Тарковски - нещо, което може да се възприеме и като реверанс към големия руски режисьор, ако не беше прекалено холивудският финал. Но Джордж Клуни този път присъства и като режисьор - "Изповедта на един болен ум" не е само успешен дебют, а ексцентрична трагикомедия, заснета по книгата на телевизионната легенда Чък Берис (автор на многобройни телевизионни шоу програми, останали сред най-доброто в историята на телевизията от 60-те и 70-те). Но той има и друго лице - на професионален убиец, вербуван от ЦРУ, изпълнявал по време на многобройните си пътувания и между две предавания "мокри поръчки". Клуни се е доверил на Сам Рокуел и очевидно синхронът между двамата е бил пълен - не случайно международното жури отличи именно изпълнителя на главната роля в този филм с наградата за най-добър актьор. Никълъс Кейдж се представи в двойната роля на двама близнаци-сценаристи в "Адаптация" на Спайк Джонс ("Да бъдеш Джон Малкович") - увличаща и странно заплетена история, разположена между арт киното и откровения трилър, възприета като сатира на Холивуд и хората, които работят там. В Берлин пристигна и Кевин Спейси - в ролята на университетски преподавател във филма на Алън Паркър "Животът на Дейвид Гейл", яростен борец против смъртното наказание и сам осъден и екзекутиран в Тексас. Кейт Уинслет е в ролята на журналистка, която прави разследване, за да се опита да докаже неговата невинност, но филмът оставя впечатление за по-скоро манипулативна авторска позиция.
И още много звезди преминаха по червения килим пред Берлинале паласт - трудно е да се изброят. Натали Бай в ролята на политик, бореща се за кметското място в малък френски град от филма на Клод Шаброл "Цветята на злото", където съвсем по френски буржоазният морал се оказва пресечна точка за три генерации в едно семейство. Едуард Нортън в ролята на наркодилър часове преди да отиде в затвора от филма "25 часа" - интересно, въздействащо произведение, което в един момент се превръща в дидактично морализаторско есе, типично за цялостното творчество на Спайк Лий.
Катрин Зита-Джоунс дойде в Берлин, придружена от съпруга си Майкъл Дъглас, за да представи заедно с Рене Зелеуегър и Ричард Гиър мюзикъла "Чикаго" - великолепна продукция, поклон към жанра, връщане към бурните години от началото на ХХ век и чудесна възможност за тримата актьори да разкрият неподозирани страни от таланта си. От прекрасния актьорски квартет на Ед Харис, Никол Кидмън, Джулиън Мур в "Часовете" на Стивън Долдри ("Били Елиът") липсваше само Мерил Стрийп. За мен, а и според класацията на присъстващите кинокритици, това е най-добрият филм от конкурсната програма, Неслучайно той дойде тук с ореола на "Златен глобус" за най-добър филм и за най-добра женска роля на Никол Кидмън, както и с номинации за "Оскар".
Наистина е изключителен! Историите на три жени обхващат целия наш необхватен живот - любовта, болката, страха, самотата, смъртта... Отличието за най-добра женска роля, поделена от трите актриси, е твърде недостатъчно за качествата на това наистина съвършено произведение. Съвсем различен като стил, но също така прекрасен е филмът на Чжан Имоу "Герой". Отначало си помислих - с какво ли може да ме изненада този филм, след като съм гледала "Тигър и Дракон", но разликата е в постановъчния замах на режисьора, филигранната артистичност и неудържимото въображение. Актьорите от този филм (сред тях Меги Чеюн, номинирана за Оскар за ролята си в "Герой") също бяха сред звездите на Берлинале.
Но освен с блясък на живо, 53-то Берлинале се отличаваше от предходните години и с подбора на филмите в конкурсната програма. Като цяло сред участващите 22 заглавия преобладаваха интелектуалните, арт филми, в които психологическото наблюдение и обвързването му с адекватна художествена форма е много по-важно за авторите, отколкото ефектната атрактивност, въпреки че едното не изключва другото. То бе очевидно във филмите, за които вече стана дума, и с повече или по-малък успех се наблюдава в останалите от програмата като: "Не се страхувам" на Габриеле Салваторе (Италия, Великобритания, Испания), с неговия неореалистичен привкус; холандският мюзикъл "Да сестро, не сестро" на Питер Крамер; или германският "Good Bye, Ленин" на Волфганг Бекер. Идеята за този филм е много благодарна за реализация находка - главната героиня, видна партийна функционерка от ГДР, получава инфаркт и изпада в кома непосредствено преди падането на Берлинската стена и се пробужда месеци по-късно във вече обединена и силно променена Германия. Лекарите предупреждават, че всяко вълнение може да бъде фатално за нея и близките й правят всичко възможно, за да запазят у нея илюзията, че "първата държава на работниците и селяните" все още съществува. Усилията на нейния син да възстанови духа на ГДР, макар и в рамките на малко панелно жилище, са повод за комедийни и абсурдни ситуации. Би ми се искало във филма да преобладава повече чувството за хумор, липсва ми разработването на повече ексцентрични ситуации, но си давам сметка, че проблемът е още твърде болезнен за Германия, за да се гледа на него предимно от абсурдната му страна. Все пак филмът бе приет много добре от публиката, а журито го оцени високо, като го отличи с наградата "Синият ангел" за най-добър европейски филм.
Друга тема, която се открои със своята актуалност в конкурсната програма, е трафикът на хора. На нея са посветени 3 от представените заглавия. "В този свят" на Майкъл Уинтърботъм проследява пътя на двама младежи от Афганистан до Лондон. Камерата фиксира с документална точност перипетиите на това нелегално пътуване - само единият от героите успява да се добере жив до заветната Англия. Всъщност не толкова графичната изчистеност на разказа, колкото неговата политическа актуалност предопредели решението на международното жури, предоставило на Уинтърботъм Голямата награда на Берлинале'03 "Златна мечка". В словенския филм "Резервни части" на Дамян Козоле акцентът е поставен върху живота и проблемите на самите трафиканти.
Доколко и какви деформации предизвикват трагедиите на емигрантите, доколко е изкривен човешкият облик на хората, превърнали в редова професия този жесток за цивилизацията проблем. Според мен от трите най-цялостен е немският филм "Светлини" на Ханс-Кристиан Шмид - задълбочено изследване на различни човешки съдби, на многопосочността и сложността на темата за бягството и трафика на хора.
Но главната посока на размисли и внушения, които провокира тазгодишният Берлински фестивал, са по посока на несигурността на днешния човек, на самотата му и на страха от смъртта, независимо дали става дума за нелегален трафик на хора, за изясняването на отношенията мъж-жена (австралийският "Планът на Александра" на Ралф де Хеер или германският "Страх" на Оскар Рьолер) или за безпомощността пред болката и смъртта - "Неговият брат" на французина Партис Шеро (известен с мрачния си аскетизъм от "Интимност", който преди две години му донесе "Златна мечка"). Признавам, че не съм почитател на осмислянето на света само в черни краски и на любуването на несретата, биологичността и грозотата. За това съм силно резервирана и към двата филма на Шеро, колкото и професионално да са направени. И личните ми симпатии са към филма на испанката Изабел Коиксет "Моят живот извън мен" на същата тема. Болна от рак млада жена в очакване на смъртта преосмисля живота си. Въоръжена с целия оптимизъм, на който е способна, тя дарява с обич и виталност всички и всичко около себе си. Тенденцията за осмислянето на живота в екстремна ситуация е защитена най-ярко художествено и психологически в "Часовете" - през трагичната фигура на Виржиния Уулф, в прекрасното изпълнение на Никол Кидмън и сложните, драматични съдби на останалите герои, всеки от които по някакъв начин претворява в живота си пътя на един от образите, създадени от голямата писателка.
Но най-важното послание, което филмите на Берлинале 2003 носят към своите зрители, се съдържа в новия девиз на фестивала "За толерантност" - максима, от която човечеството толкова има нужда в съвременния свят.

Людмила Дякова

Людмила Дякова е завършила кинознание във ВИТИЗ (1979). Редактор е в сп. "Кино".