Тъмносиньо - черно - гъркиня...

Пет красиви, стилно оформени, много бели книги - това е поредицата "Съвременна гръцка литература". Издава ги Фондация за българска литература в своята колекция "Аквариум Средиземноморие" с водещ редактор Румен Баросов. Всъщност това е първият български проект, спечелен по програма "Култура 2000" на Европейския съюз. Оказва се, че с европейски пари могат да се правят неща на европейско равнище, макар че сме виждали и обратното.
Поредицата включва сборниците "Съвременна гръцка драматургия", "9 съвременни гръцки поеми", "Кои са гърците. Съвременна гръцка есеистика" и две отделни произведения: поемата "Четвъртото измерение" от Янис Рицос и новелата "Тъмносиньо, почти черно" от Танасис Валтинос. Без да бъде панорамно изчерпателна, тя успява да създаде представа за доминиращите стратегии на модерната гръцка литературност. Преводачите: Здравка Михайлова, Яна Букова, Достена Лаверн... са работили задълбочено и всеотдайно.
Тук бих искала да представя малко по-детайлно новелата на Танасис Валтинос. Тя е ключова творба в гръцката белетристика на 80-те; появява се през 1985 г., претърпява четири издания, преведена е на английски и френски; очевидно можем да сметнем, че има представителен характер за гръцката проза от това време.
Веднага ще кажа, че тази книга трябва да се чете предпазливо. Нейното внушение е наистина тъмносиньо, а по-скоро черно. Умее да потиска, да тревожи с приглушена настойчивост, даже да депресира читателя. А това означава, че е подчертано вписана във (все още) хуманистичните търсения на съвременната литература.
Структурирана е по класически модернистичен начин: чрез прословутия поток на съзнанието от началото на века, обогатен с проблематиката и настроенията на френския екзистенциализъм. Струва ми се, че можем да добавим и една балканска тъга, която идва от безсилието на патриархалния мироглед в края на ХХ век; духовна празнота върху руините на потребността-като-невъзможност от него. В това отношение гръцкото литературно мислене изглежда по-традиционно, по-статично и по-сериозно вдадено в страстите/страстността на патриархалния светоглед, ако го сравним с българската литература от същото време.
Валтинос изплаква живота с устата на жена, както е редно поне от епохата на големите ритуални процесии. Но както в добрите традиции на модерното мислене, поне от символизма насам, жената се оказва душа - душа на способността да се страда животът. Разбира се, това страдание е камерно, битово и би било досадно, ако не беше литература; страдание по ръбовете на едно обезсмислено, обездълбочено и скучно съществование. Една 50-годишна жена от богато семейство търговци, с три брака и деца, които не виждаме (няма защо да видим), израсла по целия свят, надниква в празнотата на своята (идваща) старост, вслушва се в глухите стъпки на прииждащата самота. Разбира се, това не е само разказ за отчаянието да бъдеш жена и още повече - остаряла жена. Депресивният поток на съзнанието обгръща целия свят, поглъща присъствието на всеки мернал се персонаж. Женското в този случай е метафора на чувствителността към един отиващ си свят - света на самообезсмислилата се традиционна чувствителност, плачеща върху гроба на своята невъзможност. Това безспорно е мое усещане, моя интерпретация. А Валтинос е много сериозен, чувствителен, хуманистичен; той разказва страха да живеем, страха да имаме близки хора, да търсим опорите в себе си, да отхвърли кухите/глухите форми на социална нормалност. Както казах, текстът му е заразен със своята потискаща атмосфера. Единственото спасение, което намерих: Слава богу, не съм (тази) гъркиня.

Милена Кирова







Думи
с/у думи


Танасис Валтинос.
Тъмносиньо, почти черно
. Превод от гръцки Здравка Михайлова.
Издание на Фондация за българска литература.
С., 2002.