За нашето участие и за рисковете от него
При изработването на законите днес все повече се говори за необходимото участие на гражданското общество в тях - това, казват, някъде е вече практика, има и пожелания в тази посока от Европейския съюз.
По идея на моя приятел и колега Георги Лозанов парламентарното мнозинство включи в поредния печално известен радио-телевизионен закон участие на "гражданска квота" в регулаторния орган.
И тъй като за първи път (доколкото знам) гражданските организации се появяват в законотворчеството ни като елемент в управленито на страната, естествено е да се изправим пред питането за състоянието на гражданското общество, за неговите цели и ефикасност, а защо не и пред въпроса за самото естество на гражданското общество у нас, за неговата връзка с властта.
Гражданското общество, доколкото го разбирам, е самодейното сдружаване на граждани за постигане на цели в собствен интерес и в интерес на обществото. Като при това множеството цели, които различните организации, предполага се, си поставят, въобще не е задължително да съвпадат в посоката си; те могат да съвпадат или не с посоката на движение на обществото (ако има такава); те могат да не съвпадат, но и да съвпадат с целите на управлението.
За несъвпадането на целите най-яркият пример напоследък е обсъждането от Националния граждански форум за култура на също добилия печална известност проект за Закон за паметниците на културата. Публично бе изнесено, че по него мненията на различните граждански сдружения (които са членове на НГФК) понякога се разминават, понякога са даже противоположни. И слава богу! Защото какво ще е това гражданско общество от единомислещи граждани.
Представете си, че законодателят предвиди участие на "гражданска квота" в един регулиращ дейността по паметниците орган. По какъв принцип ще бъдат избирани представителите й? (Не говоря за технологията на избиране - президент или парламент, говоря за философията и целите на личността и организацията, която квотата представлява.) По един-единствен - вярност. Към духа на закона (ако има дух) и към избиращия. И ако законът е лош, гражданската квота ще го легитимира, вместо да стане гарант на обществения интерес в управлението (впрочем "обществен интерес" не винаги изразява единност на намеренията и предпочитанията).
В медийната "гражданска общност" нещата не са по-малко сложни. В нея консенсус има със сигурност по една-единствена точка - "свободата на словото". В най-голямото гражданско-медийно сдружение участват и профсъюзи, и съюзи на работодатели, и изследователи. Как - дори и да им даде това право законът, тези разнобойни интереси ще излъчат общи представители за регулатори в електронното медийно пространство? Има и един "организационен" проблем при функционирането на гражданското общество у нас - интересно би било да се разбере колко от гражданските организации работят със собствени средства (събрани, дарени от България) и колко са подкрепени, подкрепяни и издържани със средства извън страната.
Ако се окаже, че вторите са повече - чии нагласи, интереси и цели изразява "гражданското общество" у нас? Много моля този въпрос да се възприема като въпрос, а не като ксенофобска реторика. Много добре знам в коя година живеем.

Христо Буцев