Но може някои и вероятно мнозина да кажат: "Пак за свобода ще ни говорят! Ние чакаме и желаеме да чуваме в такивато дни съвършено друго, а нам ще говорят пак за свобода и все за свобода".
Възможно е или за вярване е, че се говори за свободата наистина твърде често. Но какво да се прави, братя, когато свободата е хубаво, свето нещо? Когато тя е най-висшето благо за человека тук на земята? Когато тя е най-яката и даже единствената основа за истински напредък и за истинско благополучие на народите? Когато без нея невъзможен е честит частен и народен живот? Накъдето и да се обърнем, от най-стари времена и до днес, ние навсякъде виждаме и чуваме, че все за свобода се е проповядвало и проповядва, все тя се е полагала за основа на всичко добро, все за нея хората са правили най-големите жертви. Спасителят благоволи да пострадае на кръстът, за да ни направи свободни чада божии. Най-великите умове на светът посветявали са всичките си усилия, за да приготвят за человеците възможност на свободно живуване. Народите за нищо друго не са правили толкова много и скъпи жертви, не са проливали толкова много потоци кръв, колкото за запазване на свободата си. Та и ние, българите, в продължение на петстотин години от какво се най-много теготяхме, кое съставляваше най-голямата наша злочестина? Не това ли, че бяхме лишени от свобода? За какво най-много тъжахме и въздишахме? Не за свободата ли? За какво се пращаха на заточение, гниеха в тъмниците, висяха по бесилките най-добрите наши мъже? Не за свободата ли?


Из реч, произнесена при отслужване на благодарствен молебен по случай 5-годишнината от освобождението на Велико Търново.

Митрополит Климент (Васил Друмев)