Премиера на Режисьорите на 90-те
На 20 февруари т. г. в Камерната зала на Народния театър "Иван Вазов" бе премиерата на книгата на Никола Вандов и Виолета Дечева "Режисьорите на 90-те" (художник Людмил Веселинов).
Книгата, издадена от издателство "Валентин Траянов" и фондация "Пространство Култура", бе представена от Васил Стефанов и Михаил Неделчев. Оценките за книгата и на двамата оратори съвпадаха, различията се появиха по въпроса дали това може да се нарече авторска книга или не може. Двамата "автори" очевидно смятаха, че поне тази вечер въпросът не е толкова важен.
Пълният салон стана неволен свидетел и на една лекомислена демонстрация на манипулативните техники, чрез които се създават исторически документи. Присъстващите на премиерата режисьори бяха поканени да се качат на сцената, за да се направят безпрецедентни за историята на нашия театър снимки.
Публикуваме словото на проф. Васил Стефанов и една от историческите снимки, на която от ляво на дясно се виждат: (седнали) Лилия Абаджиева, Юлия Огнянова, Маргарита Младенова и (прави) Пламен Марков, Крикор Азарян, Леон Даниел, Иван Добчев, Мариус Куркински, Бойко Богданов.

К



Ако перифразирам познатия израз "Този мач вече сме го гледали", мога да кажа за начало: "Тази книга вече сме я чели". Защото мисля, че тази е нейната най-важна особеност, от която следват всички останали нейни особености. "Режисьорите на 90-те" е сборник от разговори, правени и събрани от Никола Вандов и Виолета Дечева, след като са били публикувани през последните десетина години на страниците на вестник "Култура". Това ще рече, че всички тези текстове веднъж вече са стигнали до читателите, познати са, макар че някои от тях, както намекват съставителите във "Въведение"-то, сега се предават в по-пълен вариант.
Не знам кога се е явила идеята за издаването на този сборник. Във всеки случай предполагам, че тя не е била началната движеща сила при осъществяването на разговорите. И това е хубавото. Иначе работата би заприличала повече на анкета с еднотипни въпроси, което тук не е станало. Така или иначе в сборника господства духът на интервюто, на свободния разговор, без ограничения и без предварително зададени рамки. Това придава четивност на целия корпус от текстове, усещането, че присъстваш на едни доверчиво споделени изповеди, които повдигат в много от случаите булото над личността на говорещия. И въпреки че познавам всички от интервюираните режисьори - признавам - много често бях приятно изненадван от откриването на непознати черти от техните личности.
Мисля, че сборникът трябва да се разглежда и оценява от няколко гледни точки. Едната е документалната. На пръв поглед тя изглежда дори основната. Разбира се, тези разговори са много ценни документи в качеството си на изповеди. В тях е документирано или фиксирано състоянието на духа, насоката на мисленето, осъзнаването на личния творчески опит на всеки от 18-те интервюирани режисьори. И, вероятно, тази тяхна цена на документи ще расте с времето, както расте цената на снимките от старите албуми.
Но сега, когато тяхната документална цена още не се е превърнала в архивна цена, когато всички тези говорещи от сборника хора са пред очите ни, за мен - подчертавам, за мен - е по-интересна и по-съществена интимната гледна точка. Първо, разговорите не оставят съмнение, че имате за събеседници личности. Бих казал дори, че в някои случаи откривам в личността на говорещия качества, равнище на мислене, хоризонт на познание и способност за изразяването му с думи, каквито невинаги ще откриете в реалната му режисьорска работа. Като общо впечатление мога да кажа, че сборникът оставя у читателя сборния, сумарния образ на едно богато на различни и силни индивидуалности режисьорско съзвездие, какъвто образ - по понятни причини - театралната действителност не може да създаде. Уви! Ако това впечатление е вярно, оправдан би бил въпросът къде пропада част от тази чудесна интелектуална енергия на режисурата ни, за да не достига със същото многоцветие и пълнота в сътвореното от нея на сцената.
Мисля, че в колективната снимка на режисьорите на 90-те, такава, каквато ни я дава сборникът, голямата и приятна изненада предизвиква забележимата системност на концептуалните сами по себе си режисьорски изказвания. Вижда се много ясно, че няма режисьор, който да е лишен от свое естетическо кредо, от своя платформа, изградена в съзнанието му върху основата на премисленото - държа да подчертая: на премисленото, на анализираното - на личния опит и на прочетеното и видяното. Читателят е респектиран от факта, че влиза в дирите на разсъжденията на мислещи творци, на интелектуалци с широк кръгозор, с поглед както върху собствения си път, така и върху пътя на другите. Това не са хора, вгледани самолюбуващо се в себе си, както понякога ни се струва, макар мисълта им да е обърната повече навътре, но кой творец не е зает повече със собствените си мисли? Някои от разговорите са своеобразни психологически портрети на говорещите. Безспорна заслуга на сборника е, че събира на едно място, като във фунията на високоговорител, също така усилени от интегрирането им, тези умни, съдържателни интелектуални разговори, за да зазвучат заедно като едно мощно многогласно изказване. И тук човек не може да не си даде сметка, че интервюираните 18 режисьори, които в заглавието са наречени "режисьорите на 90-те", всъщност далеч не изчерпват списъка на режисьорските имена на десетилетието, поради което членът "те" за множествено число е малко пресилен, колкото и добре да звучи. Всичко това, което се мъча да отбележа с безрезервно чувство на одобрение, наистина е внушено от споделеното в разговорите, но в никакъв случай не бива да се подценява участието на другата страна. Нарекох в началото Никола Вандов и Виолета Дечева съставители и те безспорно са такива, но истинската им роля в онова, което ни предлагат, съвсем не се побира в тази дума. Вярно е, че те не могат да бъдат наречени и автори. В търсене на някаква по-адекватна дума, аз бих ги нарекъл просто виновници. Защото от тяхното целенасочено усилие и предизвикателство тръгва всеки разговор. Те, първо, избират партньора за разговора си и ако прегледате имената на режисьорите, с които са разговаряли, трудно ще оспорите избора им. После те правят необходимото, за да докарат избраника си в изповедно настроение. Задават въпросите си като изстрели точно в целта. И деликатно се оттеглят встрани, за да оставят другия да говори. Понякога той изговаря невероятно дълъг монолог. Сигурно в действителния разговор нещата не са протичали толкова гладко и така подредено. Те са се погрижили да ги изгладят и подредят. От друга страна, те управляват разговора, дават му посока с въпросите си, без да стигат до спор, дори когато дават да се разбере, че не споделят гледището на събеседника си. Тяхното присъствие не се натрапва, но не е и задкулисно. И въпреки че говорят много по-малко, защото разговорът се прави за другия, те са равностойни партньори с умното си мълчание, с уважението си към другия, с очевидната си подготвеност да разговарят по всички въпроси, с които могат да провокират събеседника си. В журналистическата ми младост и на мен се е случвало да вземам интервюта, поради което имам представа през какви мъчнотии е преминавала появата на всеки от поместените 40 разговора. Те са в известен смисъл професионален портрет на двамата интервюиращи, особено на главния - в някои случаи единствения - интервюиращ Никола Вандов. За годините, през които е вършил тази трудна работа, той е постигнал определено майсторство на онова, което бих нарекъл "портретен разговор".
Режисьорите на 90-те, представени в разговорите на вестник "Култура", не е нито откритие в своя жанр, нито е новост по отношение на съдържанието си. Но аз четох тази книга с увлечение и когато прелистих и последната й страница, изпитах малко съжаление, че се разделям с възможността да слушам изповедите на мои непознати познати. И поне аз намирам, че това е по-важно от всеки друг комплимент за стойността на този сборник.

Васил Стефанов