Образът, несъобразното

Живеем във времето на мощното завръщане на големия друг на западната култура: образът. От Платон насам логосът е определял парадигмата на нашето мислене, оставяйки образа в подчинена позиция - бил той образ на идеята или образ на неизобразимата божественост. И в същото време европейската култура е била винаги, независимо как те са мислени, култура на образите. Такава е тя и днес, във времето на зашеметяващото им разслояване около нас. Именно в това време става и голямото завръщане на образа в полето на мисленето. Жан-Люк Нанси, френският философ, чието име беляза 90-те години и в чиято философия интересът към образа, неотделим от мисленето върху тялото, заема централно място, публикува първата си книга, изцяло посветена на образа преди месец. "В дъното на образите" (заглавието изисква отделен коментар) включва 7 студии, които мобилизират антропологически, културно-исторически и психологически ресурс във философското изследване на образа.
Нанси си поставя за цел да мисли образа отвъд платоническо-християнската традиция (включително отвъд феноменологията, семиотиката или психоанализата), която го стигматизира като проявление на трансцендентната същност. В тази насока книгата се фокусира върху отношенията образ - репрезентация и образ - сакрално.
Първата й голяма задача е деконструкцията на метафизическата положеност на образа, или с други думи, на идеята за репрезентация, явяваща се сърцевина на теологополитическото. Най-краен и директен в тази насока е предизвикателният текст "Забранената репрезентация". Темата за забраната на репрезентацията, свързана с темата за невъзможността за репрезентация (включваща интереса към категорията "възвишено" от края на 70-те години насам, за който Нанси също има съществен принос), се намира в ядрото на философско-естетическите дебати от последните две десетилетия. Антропологическият субстрат на забраната на репрезентацията вероятно трябва да бъде търсен в забраната на изобразяването на мъртвото тяло от религиите на възкресението и вечния живот, каквито са религиите от "авраамовия" корен (в случая на християнството забраната означава отхвърляне на римското imago - изображението на мъртвия, свързано с култа към мъртвите предци).
Нанси поставя въпроса за политическото измерение на забраната на репрезентацията във възможно най-критична ситуация: статутът на репрезентацията в определяната като излизаща отвъд рамките на разсъдъка, тоест непредставима, нерепрезентируема институция на концентрационния лагер. За Нанси, въпреки опита за абсолютна скритост и затваряне на лагера за външния поглед, случващото се в него не е обвързано със забрана на репрезентацията. Напротив, вътре в себе си лагерът довежда репрезентацията до максимален интензитет. Той привидно е вън от политическото пространство, но в същото време "затваря" в себе си, концентрира самата му сърцевина (сходна е тезата на Джорджо Агамбен в "Homo Sacer", повлияна от по-ранни текстове на Нанси). На религиозния опит за скриване на мъртвото тяло и на смъртта - тоест на забраната на репрезентацията, лагерът противопоставя опита за нейното абсолютно представяне. Този чудовищен опит, унищожаващ самата възможност за репрезентация, Нанси определя като опит за свръхрепрезентация. Продължавайки мисълта на философа, бихме могли да кажем, че смразяващата де-монстрация на смъртта е чудовищна най-вече в опита за де-монстриране, тоест за о-без-чудовищностяване на смъртта, за десакрализирането - профанизирането, банализирането й в една технология на абсолютната видимост: смъртта е навсякъде и така тя вече не е. Такъв е перверзният механизъм, чрез който драматурзите на този чудовищен акт се опитват да унищожат - унищожавайки забраната за репрезентация - самата смърт, присвоявайки си божествения характер на свръх-субекти на репрезентацията.
Радикалният опит на Нанси да мисли образа отвъд теологополитическия double bind на репрезентацията, чиито две страни са именно забраната на репрезентацията и свръхрепрезентацията, го довежда до обвързване на образа със сакралното в противовес на религиозното (противопоставяне, до което се свежда една от основните линии на философския проект на Нанси). Оттам и съвършено новата визия както за сътворяването, така и за неговия субект. Доколкото "генеалогията" на модерния образ е изводима от Кант, за когото образът се превръща от репрезентация на трансцендентен модел в презентация, конструираща обекта, то Богът на Кант вече не е източник и крайна цел на всяка репрезентация, а е необходимият субект на презентацията, полагащ сам себе си в акта на въ-образяване. Съвсем не е случайно, че създателят на подобна "а-теза" за образа, Жан-Люк Нанси, е описал в прочутата си книга "Corpus" сътворяването като "изначална деконструкция на всеки разпознаваем образ". Сътворяването е пространството, в което плазмата на образите пролиферира отвъд собствения си предел без никакъв предначертан модел-закон, като безгранична свобода.

Боян Манчев

Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина






Хетерология


Jean-Luc Nancy.
Au fond des images
.
Paris, Galilee, 2003.