Близнаците в проекти
Даниел Либескинд е сред участниците в архитектурния конкурс за застрояването на Земя нула. Проектите на седемте състезаващи се екипа можеха да бъдат видени в Манхатън от 18 декември м.г. В началото на февруари за фаворити бяха смятани британеца сър Норман Фостър и Даниел Либескинд. После "на базата на общественото мнение" за крайното класиране бяха избрани два проекта - на Даниел Либескинд и на екипа "Think", в който водещите имена са на Фредерик Шварц и Рафаел Виньоли.

Проектът на Даниел Либескинд

- Мистър Либескинд, вие и други ваши колеги искате новият Световен търговски център да се издига значително по-високо от предишните Кули-близнаци. А те със своите 417 метра се числяха към най-високите небостъргачи в света. Градските символи непременно ли трябва да стигат до небето?
- Това не беше наш стремеж - на архитектите, а на града Ню Йорк. Като участници в конкурса настоятелно ни подканиха да поставим ясен акцент върху височината.
- И вие очевидно усърдно сте се възползвал от възможността за наддаване.
- Защо не? Разбира се, че като архитект можеш да преодолееш копнежа по височината и да строиш само едноетажни къщи. Но това няма да отговаря на реалността, нито пък на нуждите на една световна метрополия. Освен това желанието на много нюйоркчани е да бъде заместено нещо, което им липсва, когато погледнат към града си.
- Много американци настояват да се възстановят старите кули.
- Естествено, че ще има хора, които искат да запечатат миналото. Но възстановяването или дори само архитектурното наподобяване ще подействат отблъскващо, когато кулите се появят точно на същото място. Никой няма да иска да работи в новите Кули-близнаци със 110-те етажа...
- ... как така? Проектираният от вас архитектурен ансамбъл е много по-висок. Една кула заедно с металната игла стига 541 метра - много по-високо от най-високата постройка в света.
- Но на най-горните й етажи няма да има офиси, а зелени площи за разходка. Този небостъргач е по-скоро архитектурен жест. Мисля, че изискванията за височина и за възстановяване на градския силует може да се изпълнят по-добре чрез сграда-символ, отколкото чрез небостъргач-офис.
- Въпреки това в проекта ви има и офисни помещения.
- Те ще са разположени сравнително ниско, но естествено, че ще ги има. В края на краищата това място е историческото сърце на "Манхатън", центърът на огромния концерн, наречен Ню Йорк.
- Докъде стига, според вас, лимитът за височина за офисни сгради?
- При около 70 етажа сградите могат да се евакуират бързо. При повече етажи това не може да се твърди, макар някои от колегите ми да са на друго мнение. Сър Норман Фостър...
- ... който кандидатства с проект за 538 метра високи кули-близнаци...
- ... той прекалено бързо стигна до темата "евакуационни пътища", когато представяше проекта си.
- Защо мястото на такъв ужас изобщо трябва да бъде застроявано наново?
- Аз съм нюйоркчанин и всички нюйоркчани се чувстваха разкъсани между полюсите на две противоположни чувства. Едното казваше: Никога не можем да запълним тази празнина. Най-много да направим парк на нейно място. Другото: Трябва да строим още по-високо от преди. Не бива малодушно да отстъпваме пред тероризма. Аз искам да обединя двете противоположности. Затова съм оставил незастроени не само така наречените следи от стъпките на двете Кули-близнаци, но дори и огромния котлован, която предпазваше стария Световен търговски център от подземни води. Тази 24 метра дълбока яма би била подходящо място за паметник.
- Целият ви проект прилича на голям мемориал. Планирате "Площад 11-и септември", "Площад на героите", "Парк на светлината", "Музей на надеждата" и освен това мемориален тур. Не надценявате ли донякъде нуждата от памет?
- Не мисля. Милиони хора вече са посетили Земя нула. Някои от тях идват по няколко пъти през всички сезони и при всякакво време. Изглежда, като че ли прекрачвайки отново и отново огражденията на мястото, искат да проумеят неуловимото.
- В проектираната от вас естетизация на ужаса сте се погрижил на всяка крачка да е жив споменът за делото на терористите. Правите им голяма услуга. Една от целите им беше да останат в паметта на хората.
- Не, мисля, че терористите са просто нихилисти, разрушители. Те не мислят за бъдещето по такъв предвидлив начин. Аз смятам (и това прави задачата толкова сложна), че това парче земя не бива да отрича спомена, също и спомена за трагедията и атентаторите. Това, от една страна. От друга, трябва да покажем, че миналото носи в себе си и бъдеще. За това трябва да става дума в архитектурата - за поглед напред. В края на краищата не искам да строя катедрала, а Световен търговски център.
- Да, но драматургията на светлината в него би могла да идва от някоя барокова църква. Така например всяка година на 11 септември във вашия "Парк на светлината" няма да пада сянка от 8.46 до 10.28 часа, времевия интервал от първия удар до сриването на втората кула. Нещо като шоу ефект.
- Който повечето хора няма да забележат. Става дума за дискретен намек за живота. Защото светлината винаги има нещо общо с живота. Катастрофата е реалност и нищо не можем да променим в нея, но можем да повлияем върху начина, по който ще я възприемат и разбират бъдещите поколения.
- Конкурентите ви, между тях и легенди в архитектурата, като Ричард Майер и Питър Айзенман, изглежда също се надяват на вечността, но залагат по-скоро на механизма на изтласкването. Те, общо взето, се въздържат, що се отнася до траурната символика.
- Мен ме изненада колко малко от архитектите засягат особеностите на този район, неговия genius loci*. Те проектираха солитери** и се концентрираха върху естетическото им въздействие. Много от тези модели обаче биха могли да бъдат построени и в някой друг град, без значение къде. Моето мнение е, че сградата трябва да пасва единствено на този единствен град и да е обвързана с останалата част на Ню Йорк. Не е достатъчно да се съсредоточиш само върху големи монументи. Тротоарите трябва да бъдат оформени също толкова впечатляващо, колкото и силуетите.
- Вие самият сте смятан за емблема на спектакуларната и крещяща архитектура. Вашите сгради-скулптури са експресивни, драматични. Испанският ви колега Рафаел Монео ви критикуваше, че вашият Еврейски музей иска да предизвика ужас и да провокира у посетителя съвсем определени чувства.
- Ако нещо със сигурност не искам, то е някой да се страхува в моите сгради. Но естествено искам да предизвиквам чувства у хората с архитектурата си. При Еврейския музей става дума за дългата история на отношенията между германци и евреи, за човешки съдби, за очаквания, страхове, болки и преживявания. Търсих подходящата форма за това. Всяка сграда и без това си има свое въздействие - защо аз, като архитект, да не поема отговорността за онова, което тя излъчва?
- Независимо дали става дума за Ню Йорк или за Военния ви музей в Манчестър, във всеки от проектите ви се появяват подобни характерни форми като в Берлин. Например косите процепи за прозорците или острите ъгли.
- И в двата проекта става дума за кризи и конфликти. Въпреки че се случи нещо ужасно, не е настъпил краят на историята. Това е, което се опитвам да онагледя с тази архитектура.
- Докато половин Ню Йорк води дебати за възстановяването, Вашингтон кове военни планове. Новият Световен търговски център ще бъде ли символ също на борбена Америка?
- Без да смятаме заплашващата ни война, сградата ще показва, че има ужасни факти, които са се случили на 11 септември 2001. Тази архитектура, този символ ще говори на останалия свят, и то с глас, който не забравя. Но тя ще бъде преди всичко знак за оптимизма на Ню Йорк. Този град винаги е бил пълен с амбиции и той ще се освободи от този кошмар.
- Семейството ви произхожда от Полша. Преселва се в Ню Йорк през 1960 г. Много емигранти разказват, че градът им е подействал по-скоро отблъскващо, отколкото оптимистично.
- Действително за родителите ми новото начало беше трудно. Трябваше да търсят работа, да се справят с проблемите на ежедневието в огромната метрополия. Сестра ми и аз бяхме тинейджъри, всичко ни беше интересно и се наслаждавахме най-вече на либерализма на този град.
- Роден сте през 1946, една година след войната. Родителите ви са евреи. Като следвоенно дете във вашето семейство налагало ли се е постоянно да поемате ролята на оптимиста за бъдещето?
- Мисля, че всички от нашето поколение, всеки, който е роден след 1945 г., е нещо като знак за друго, по-добро време. Познавам хора, оцелели от Холокоста, които са само една, две години по-възрастни и са напълно различни. Родили са се със страх от живота. Родителите ми, като много полски евреи, са избягали в Съветския съюз, където обаче са били интернирани в лагер. Последните години на войната са прекарали в Киргистан. Осем от деветте братя и сестри на баща ми са умрели в Аушвиц. След края на войната родителите ми са се върнали в Полша. Пътуването е траяло девет месеца. Аз съм роден един ден, след като са пристигнали. Ако това не е било добра поличба, какво тогава?
- От 14 години живеете в Берлин и непрекъснато говорите, че искате да се махнете. Ако спечелите конкурса за Световния търговски център, ще трябва да се преселите в Ню Йорк. Лесно ли ще се разделите с Берлин?
- Трудно е да се каже. Берлин се превърна в нещо като моя опора, но не и в дом.
- Каква е разликата?
- Ще го обясня така: Въпреки че много харесвам Берлин, за мен не е просто да живея тук.
- Защо?
- Има нещо общо с историята на града и на страната и с това, че тук има антиеврейски настроения, които се засилват. Въпреки всичко той е възхитителна метрополия.
- Заради това трудно минало бяха необходими десет години, за да се стигне до подходящо решение за берлинския паметник на Холокоста. Цялата нация искаше да си каже мнението. Проектирането на новия Световен търговски център няма ли да се проточи също толкова дълго, макар и засега признаците да са други?
- Със сигурност не. Не знам как по-нататък ще протече конкурсът, кой ще вземе последното решение, което ще бъде и политическо. Естествено и тук има групи с най-различни интереси. Но ние сме в Ню Йорк сити, в Америка. А тази страна е настроена прагматично. Разбира се, че тя има и мечти, но хората в нея искат да ги видят осъществени.
- Немците по принцип по-мудни ли са?
- Повторното застрояване на "Потсдамер плац" например беше придружено от голяма бюрокрация. Днес този площад е твърде далече от постиженията на урбанизацията.
- И с това се превръща в поучителен пример какво не бива да се прави в Ню Йорк, така ли?
- "Потсдамер плац" поне е пример, че могат да се ангажират най-добрите архитекти в света, но това не значи, че автоматически ще произлезе нещо велико. Всички архитекти бяха самотни бойци, нямаше заиграване помежду им.
- Ако вие сам или в сътрудничество с други архитекти построите Световния търговски център, ще се гордеете ли със сграда, която е станала възможна благодарение на една трагедия?
- Това няма нищо общо с гордостта. Разбира се, че се надявам да участвам в построяването на новата сграда. В края на краищата става дума за исторически момент, за дълго приключение. И съм убеден, че ще свърши добре. Не съм нито циник, нито скептик. Аз съм оптимист. Това е най-важната предпоставка, за да станеш архитект.

сп. Шпигел, бр. 4/2003 г.

* genius loci (лат.) - духът-(закрилник) на мястото - бел. прев.
** В архитектурния език "солитер" се използва за свободно стоящ архитектурен елемент, най-често парков - бел. ред.


Разговора водиха Сузане Байер и Улрике Кньофел
От немски Ирина Илиева

Либескинд (56 г.) става известен първо като теоретик на архитектурата. През 1991 г. участва в конкурса за застрояването на Потсдамер плац (площадът, попаднал в ничията земя между бившите Източен и Западен Берлин). Тогава е много критикуван заради радикалния си деконструктивизъм. Днес е смятан за един от най-прочутите архитекти в света, макар че наистина е построил само три сгради - дома на Феликс Нусбаум в Оснабрюк, Еврейския музей в Берлин и Военния музей в Манчестър. Родителите на Либескинд са полски евреи, той е американски гражданин. От 14 години живее в Берлин.
Разговор с
Даниел Либескинд