За окупацията...
Девет години след Освобождението на България, през смутните времена на офицерските бунтове в Силистра и Русе, Драган Цанков, емигрирал в Цариград, пише един мемоар във връзка с тези събития и го връчва на великия везир. Мемоарът завършва със следните думи: [...] време е да се мисли поспешно за способа и енергическите мерки, които ще бъдат нужни да се вземат за предвардвание на други по-печални приключения, които биха могли да окървавят България.
Симеон Радев, като привежда текста на мемоара, описва срещата на бившия български министър-председател с великия везир на султана така:
Кямил паша, след като прочете внимателно мемоара, попита Цанкова:
- Какво разбирате Вие под енергични мерки?
Цанков отговори:
- Окупация на Източна Румелия от турски войски.

Това е и последното изречение в Строителите на съвременна България.
Думата "окупация" се появи и в беседата ни с Драгомир Драганов; замислена като малко юбилеен поглед към 125 годишната (фактически) българска държава, тя не беше празнична, проф. Драганов в свойствения му стил, "на ръба" между сериозното и гротеската, даваше воля предимно на своите разочарования.


- На колко години е всъщност България?
- Е, въпросът би трябвало да бъде формулиран по-скоро "колко без колко". Примерно, можем да кажем "125 без 45". Защото, нали сме нация от некрофили и винаги обичаме да режем парченца от нашата история и да се отказваме от тях - "това не е наше". 1300 години без турското робство, без византийското, 125 години "без...". Иначе 125 години Трета българска държава е една добра възраст и от чисто биологична гледна точка съвсем обяснима би изглеждала идеята за закриването й. (То така и така ще стане, поне да му намерим и някакво обяснение.)
- В смисъл, че ние не можем да организираме държавна формация, или че обстоятелствата са неблагоприятни...
- Изглежда орисията ни е била такава, на нас вечно някой друг ни е правил държавата. Живеят тук някакви седем славянски племена и трябва да дойдат пробългарите, за да направят държава, иначе тия са щели да си живеят вероятно доста дълго като племена. След това византийците ни правят два века държава; като си отиват византийците (говори се, че румънците са им помогнали да си отидат), ние за около век и половина се разпадаме. След това турците ни правят 500 години държава, после германци, австрийци, после руснаци ... и накрая какво се получава ... от 13 години няма кой да ни направи държава. Ние пак се разпадаме. Изглежда новият голям брат е добре поучен от опита на предишните големи братя - и се дърпа. Отвреме навреме ни използва за дребни работи (като тия дни), но иначе не ще да дойде да ни окупира. Трагедията на България през последните 13 години е, че никой не иска да я окупира. И тъй като българското племе няма поробител, от който да краде - смятайки, че кражбата е висша форма на борба - изведнъж започна да краде от себе си. И резултата го виждаме.
- Доста черно...
- Възрази, кажи, че едно от тия неща не е вярно.
- Например, не знам дали българинът е крал от Османската империя.
- И още как! Кога загива Османската империя? Когато султанът взима фаталното решение да даде откупуването на данъка на българи. Малко след това Османската империя я няма. Да погледнем от другата страна - през последните петдесетина години кой е истинският национален герой за три или четири поколения? Не Левски, не Ботев, не бай Ганю даже, а Андрешко...
- А защо се е получило така?
- Една скоба: в началото на 20-те години Антонио Грамши, който е роден в едно от най-бедните селца на Сардиния, става депутат. И като депутат отива в родното си село, и селяните се събират да видят това чудо. И го питат, от коя партия си? И той казал: от комунистическата, от партията на бедните. И площадът опустява. Всички му казват: абе Антонио, ние всички сме бедни, бе, как поне ти не можа да се запишеш в партията на богатите... Та, изглежда, че през цялото време нас са ни управлявали бедняци. За бедняка Андрешко наистина е герой. Какво прави беднякът, като дойде на власт - гледа да натрупа. И краде държавата. Кога не е било така? Ст. Л. Костов ли не го е описал? Сега не става ли същото? Разбираш ли, не може бедни хора да направят богата държава. Бедни крадци могат да направят само бедна, крадлива държава.
- В съседните ни държави не винаги са взимали властта богати хора.
- Имаме си и ген. Български. Генът на Андрешко. Или ако искаш, гена на Крали Марко, когото смятаме за герой, пък той бил васал на турците. Имаме обърнати представи. Ние да сме искали някога да се освобождаваме от робство? Да сме бързали да създаваме държава?
- Тогава как да оценим Цариградските борби за независима църква?
- Това е съвсем отделно нещо, самостоятелната църква не е самостоятелна държава... Погледни - през турското робство за 500 години имаме реално едно по-сериозно въстание - Априлското. Но да не ходим толкова назад в историята. За 45 години (дето викаха, че стигат) имаме само някакви Кулски събития, през 1951 година - и то на изолирана група селяни.
Днес създават движение "14 декември" по името на тази героична дата... Няма да говоря за това, че един от учредителите му тогава не можах да го изкарам на улицата - не беше още повярвал в демокрацията. Истината е, че "събитието 14 декември 1989 г." започна реално като демонстрация в полза на автономията на Университета. Започнаха го студентите - и преподаватели, които се присъединиха, за да викаме :"Долу ВАК". След това вече, след като ни стана много студено - и след като се почерпиха някои хора - започнахме да викаме: "Долу член първи". При нас и дума не може да става за масов отпор на властта - да не повтаряме известните сравнения с Унгария, Чехословакия, Полша...

- Различни култури...
- Е, липсва ни протестанската култура. Може би протестиращата култура ни липсва. И може би затова Големият преход, който направихме (най-дългият от всички държави, с които тръгнахме заедно), беше от бюрократичен социализъм към криминално-бюрократичен социализъм. Погледни отношението на държавата към тебе. Погледни отношението на държавния бюджет към тебе. Не е капитализъм - при капитализма ти си гражданинът, ти си Негово Величество Данъкоплатецът. Сега какъв си - молителят. За да ти спрат водата, се молиш, за да ти пуснат водата, пак се молиш. Ние сме в това състояние, което идеално е описано в един стар съветски виц - ръководството казало: в събота всички на площада, защото ще ви бесим; само един плахо вдигнал ръка и рекъл: "Извинете, въжета ние ли да си носим, или от профсъюза ще ги дадат". Черно е за разговор по повод юбилей, нали?
- Че е черно, черно е, но да видим "какво да се прави"?
- Шансът ни е един единствен - да влезем в обичайното си състояние на окупирана държава. В случая - от НАТО и от Европейския съюз. Не случайно от 1991 година защитавам тази идея - друг шанс нямаме. Но и тук имам едно опасение - през 1955 влязохме във Варшавския договор, а през 1991 година той се разпусна. НАТО е по-крехка структура - да не вземем да го разпуснем и него, преди да е успял да ни окупира окончателно.
- Обаче не сме само ние по света, които искаме да бъдем окупирани.
- Вярно, опашката е голяма... Ако трябва да говорим по-сериозно какво трябва да направим, трябва да направим "по-малко държава". На нас ни трябва по-малко държава в модерния смисъл на това понятие. На нас ни трябва да се даде повече власт надолу - към местното и гражданското самоуправление, и повече власт отгоре - от наднационални органи. Когато ти и аз сме жители на една самоуправляваща се общност, ще взимаме по-присърце това, че стъклото на спирката е счупено, че пътят е осеян с дупки, че детската градина не работи - тези неща тогава ще ни засягат по-лично. При нас, в махалата, когато вали сняг и не можем да излезем с колите, ние се самоорганизираме и си чистим, защото знаем, че и да викаме неволята... Повече власт надолу трябва да се делегира - на квартали, кметства, общини - това е лекарството. Дай му власт на моя районен кмет, пък ще си говорим. Недей да ми правиш властта анонимна, защото българинът умре за анонимна власт, той тогава става Андрешко.
През 1997 година Евролевицата внесе в парламента един проекто-закон за "местните данъци и такси": 70% от тях да остават в общината, а 30% да отиват в държавата. Ние обаче наистина сме си гол социализъм от криминално-бюрократичен вид - данъците се взимат от всяка община и се преразпределят от центъра.
Затова чакам окупатора с нетърпение. Защото като дойде Европейският съюз с всички негови aquis communautaires, той ще наложи местното самоуправление. 800 позиции са в това "мехче" или "торбичка" - как да преведем aquis communautaires, може би "торбата с правните норми на общността"? Те са ги изпробвали, тези протестанско-протестиращо настроени хора са разбрали кое е държавна работа, кое е общинска работа, кое е наддържавна работа.

- Сигурно в тия 125 години има период, който ти се вижда успешен, обнадеждаващ. Положителен. С принос.
- Колкото и да е странно, за мен първият "обнадеждаващ" период е непосредствено след Първата световна война, когато ние сме в национална катастрофа. Оказва се, че България през 1919 година е произвела един път и половина повече зърно, отколкото дотогава. Българинът, загубил две войни - Втората балканска и Първата световна, си е казал: "няма да чакам неволята, дай да се хващам на работа". 9 милиона тона зърно е произведено през тази година - мъжете още не са демобилизирани, работили са жените на България с останалите нереквизирани добичета... Тоест, България излиза от една грандиозна катастрофа с някакъв замах. С воля да се оправи.
Вторият странен период е след 1934 година, когато Кимон Георгиев прави преврат и т. нар. "Обнова". Ровейки в архива на испанското Министерство на външните работи, видях, че малко преди началото на гражданската война (1936 г.) България е изнасяла 4 милиона яйца за Испания. 3 600 километра са от София до Мадрид, каква е била техниката, колко са пътували яйцата... Трябва да си представим също, че България е изнасяла два или три пъти повече примерно за Германия, за Унгария... Кимон не идва с демократични намерения, но прави комасация на земята, затяга дисциплината - и реално през 1938-39 г., в навечерието на Втората световна война, България преживява втория си стопански бум.
Третият странен период е между 1958 и 1962-3 година. Това е моментът, когато селяните разбраха, че няма как да избягат от ТКЗС-то и в същото време разбраха, че ако в самото ТКЗС работят сериозно и не крадат, ще имат много. Това време го помним, по бригадите беряхме домати за износ във Франция.

- Между другото, има ли днес историци, които се занимават със стопанската история от периода на социализма?
- Няма кой. Темата не се харчи.
- Та, оказва се, имало е и успешни периоди...
- Виж какво, 3 март е една много хубава дата, тя все пак поставя едно начало. На една нова българска държава. Трета поред.
Но не можеш да се радваш на една дата, която, първо, ти намеква, че преди това два пъти си си губил независимостта. Второ, тя не е резултат от някакво могъщо събуждане на "национално-патриотични съпротивителни сили, помели с един замах разпадащата се Османска империя". Свободата е донесена пак на чужди щикове. Трето, като се замислиш за последвалото - веднага всички се разделят на русофили и западофили, идва един сатрап (Стамболов си е един сатрап), после идва един Стамболийски (който е един от най-големите недемократи, но те убеждава, че режимът му е образец на демокрация), после 1925, 1941-44, след 1948... Има в теорията такъв термин - "късно появил се на историческата сцена". Той винаги преминава през период на недемокрация - класически примери са Русия, Германия, Италия. Ние сме късно появили се, затова при нас се налага авторитарната система. Никога не сме имали демокрация преди 1990 г. А и всичко объркахме след 1990 г. За сравнение - една от предизборните точки на Вацлав Клаус беше: "цената на прехода се поема от всички, съобразно възможностите на всеки." Десният технократ, либералът Клаус предупреди обществото, че трябва да бъде солидарно в най-тежките мигове. При нас стана обратното. Всеки тръгна да се спасява поединично. И резултатът е пред нас.

- Не се получи много оптимистичен разговор. А Негово величество все ни призовава да мислим позитивно. Какво можем да искаме все пак с наличния "български материал"?
- Окупация. Първо някой трябва да въведе ред.

Разговора води Христо Буцев


Драгомир Драганов е професор по съвременна история в Историческия факултет на СУ "Климент Охридски". Доктор на историческите науки. Народен представител във Великото и в XXXVIII Народно събрание. Заместник- председател на Евролевицата.
Разговор с
проф. Драгомир Драганов