Епохата на Умерената Политика
Днес медиите, независимо от политическата им насоченост, заплашват потребителите с криза. Внушенията им обаче са, че тази криза - тайна или явна, не е в икономиката, политиката, правната система и т.н., а в масовата култура и самосъзнание. Свидетелство за това е катастрофичното възприятие на, общо взето, рутинни събития. Всички са разочаровани до болка. Чувството за дълбоко неудовлетворение измъчва леви и десни, бедни и богати, глупави и умни.

Неудовлетворението е всеобщо. Но липсва хъс, ако изключим отделни маргинални жестове. Какво означава това? Юрий Лотман, починал в началото на промените, успя да зададе рамките за описание на назряващите взривове в руската култура. Руският свят според Лотман е традиционно двуизмерен. Добро - зло, наши - чужди, червени - бели. Ад и рай без чистилище като междинно звено. Лотман нарече нашата култура бинарна. Промените в нея са в същността си катастрофични инверсии, когато победилата страна се стреми да изтреби до основи победената, но веднага след победата самата тя се разцепва, тъй като остава в същия този бинарен поглед към реалността. Има и теза, и антитеза, но не се получава синтез. Безкрайна задънена улица.
При такъв подход целият сталински период изглежда като триумф на бинарността: във всеки конкретен момент е имало "ние" и "враговете". Враговете се сменяха като на стрелбище, но яростната зеница, приучена да вижда света през мерника, си оставаше непроменена. Масовата култура е равнище на "очевидността". Тази очевидност зависи от настройката на очите. Нашите очи, особено в съветската епоха, виждаха света черно-бял...
По-сложният културен стереотип - тернарният - признава правото на съществуване на "третия излишен". Класовата борба си е класова борба, но има и още нещо! Например любовта. Или морковът. Изглежда, не напразно "инженерите на човешките души" и привържениците на Трофим Лисенко се стараеха да забият в класовия подход и темата за любовта, и темата за морковите. Бащата на народите чувстваше отлично спецификата на страната и всячески поощряваше деградивната динамика на социокултурата - по-лесно е да управляваш мобилизиран народ.
Заслугата на Лотман е не в това, че обозначи термини, а че диагностицира съвременната руска култура като преход от бинарна към тернарна. Още повече, че самият преход все още се възприема от общественото съзнание в бинарни понятия.
В реалната политика това означава, че "суровият Елцин" като абсолютна (бинарна) алтернатива на омразното, втръсналото комунистическо живуркане се оказва по-близко и разбираемо за народа от Горбачов с неговия плурализъм, консенсус и разните там тернарни работи. Обаче твърде скоро и образът на Елцин започва да се раздробява и да придобива нежелателна многоизмерност - културната среда в днешна Русия вече е прекалено сложна за схемата "вожд-народ". Интуитивно пожеланите лидерски черти днес са други: вместо булдозерната непримиримост - решителност плюс сдържаност, плюс професионализъм. На последните "съдбоносни" избори се сблъскахме с ярко и, да се надяваме, последно изплискване на бинарната култура. Тогава бинарността се прояви в гласуването "против", а не "за". Като начало - против КПСС. Днес, преживявайки своето мирогледно пречупване, страната осъзнава, че е време все пак да гласува "за" - и търси за кого.
По върховете настъпи времето на функционалните, прагматични и скучновати решения. А низините? "Господи, ще ги препикаем всичките. И какво ще последва?"
Какво представлява епохата на Умерената Политика? Формира се истаблишмент (нескопосан, ала друг нямаме). Той се учи да разбира своя корпоративен интерес преди всичко като защита срещу проникването на извънсистемни пришълци. Елитите има какво да губят и отстраняват тихо, с общи усилия непредсказуемите натрапници. Играта по правилата става все по-престижна, "социалният асансьор" - по-бавен. Героите и трибуните са демоде.
Съответно в политиката има все по-малко новаци. Тези, които все пак се появяват, не се пръкват сами, а през улегнали структури и процедури. И няма как да ги наречеш харизматични - независимо дали става дума за Беспалов, Миронов или дори за самия Путин. Затова пък все по-влиятелни стават бюрократичните апарати, все по-централна роля играят вътрешните интриги и подмолното преразпределение на властовите ресурси. Понижава се статусът на публичната политика - сега тя е просто един от видовете лобистки капитали.
Съответно контролният пакет е изцяло в Кремъл. Нищо сериозно не се случва без тайната или явна благословия "отвъд стената". Елитът приема това като даденост: за която и да е вътрешносистемна сила, и най-вече за олигарсите, най-важният въпрос са позициите спрямо Путин.
Рязко се свива територията на политическия маньовър. Комуникативното пространство на изборите, призвано да бъде поле на общуването на властта с народа, се съкращава до размерите на закрита корпоративна площадка, където елитите изясняват отношенията си. Те общуват на езика на политическите ресурси (административни, финансови, силови и т.н.). Народът, лишен от такива ресурси, е изтикан зад оградата и там си мълчи, както е свикнал. Чувствайки своята излишност на чуждия пир, избирателите реагират чрез оттегляне и гласуване "против всички". Общуването на елита с населението става все по-сухо и формално. Само президентът има право да разяснява конкретни постъпки на внятен за народа език.
Ето защо в низините се забелязват антисистемни настроения - засега още скромен. В съществуващата комуникативна среда този потенциал не би могъл да бъде отчетливо артикулиран и е насочен по-скоро срещу истаблишмента, отколкото срещу интуитивно близкия президент. Задачата на върховното политическо управление е да не позволи на растящия антисистемен потенциал да излъчи решителен антисистемен лидер, което би могло да доведе до крах цялата "политическа класа". С други думи - да се предоврати връщането към бинарната стихия на многократно възпявания руски бунт.
Междувременно в електората се формират нови центрове на социално притегляне ("водовъртежът на социалните очаквания"). В рамките на установената политическа култура те могат да бъдат от три до пет - по-точно ще покажат парламентарните избори, които предварително се структурират така, че в нито един от секторите (с изключение на центъра) да няма натрупана критична маса. Ето защо за властта е изключително важно да запази на левия фланг "системния Зюганов" с неговия ограничен имидж, ала да не разреши на партията му да се хвърли към граничните територии на социалдемокрацията и национализма и - най-главното - да не пусне там "извънсистемния Березовски" - единственият играч с потенциал и мотивация да срути целия политически пазар. Фундаменталният проблем на епохата на Умерената Политика е, че елитите вече се чувстват комфортно в тернарното културно пространството на политическия постмодернизъм. А в "низините" културната перестройка е още в разгара си. Смъртта на старите стереотипи и отсъствието на нови създава усещане за хоас и безсмислие. Но в общественото мнение усещането се възприема за реалност! Хората бълнуват сред хаос, без ориентири, без яснота как да строят живота си. Все още няма нова "очевидност", страната пули очи в тъмата, опитвайки се да подреди пъстрите лидери на постмодерния истаблишмент в двата привични вектора: "бял" или "черен".

Левите

Най-прости са нещата на лявопатриотичния фланг: врагът е Америка, приятелят - събратът по евразийска същност, метафората - портретът на Сталин върху православни хоругви. Вярно, всичко това изглежда гладко само на хартия. В живия живот събратът по евразийска същност взема заложници почти в центъра на Москва. Типична ситуация. Теоретиците на лявопатриотизма витийстват за евразийство, за сплотяване пред лицето на НАТО. Грохналият генералитет, възпитан в културата стратегическото противостояние, кима благосклонно: за да бъде спрян врагът, са необходими ракети... Младите, енергични майори, полковници, дори генералите, възпитани с реалиите на Афганистан и Чечения, пропускат край ушите си всякаквите евразийски теории. Едните и другите обаче се обединени от обидата. Армията би трябвало да е по-силна, по-влиятелна, по-богата.
Евразийските проповеди и яростната античеченска, дори расистка риторика срещу "черните" се натъкмяват в главите на лявопатриотите благодарение на щастливото свойство на носителите на масовата култура да чуват само това, което искат. Острото желание да се почувстваш най-сетне силен и победител стяга все по-силно хората (и политиците). Именно то през 1999 изстреля на самия връх Владимир Путин, който успя да притегли патриотичното крило към дясна политическа стратегия.
Нещо подобно се случва и с Комунистическата партия на Руската федерация. В началото на 90-те, когато регионалните началници все още се надяваха, че доброто старо време ще се върне, около една трета от гласовете за КПРФ идваха от т. нар. местен "административен ресурс". Днес наблюдаваме почти противоположна ситуация. "Административният ресурс", проумял накъде духа вятърът и какви сладки аромати носи, се преориентира към "Единна Русия". На президентските избори през 2000 селският електорат в хор подкрепи Путин, докато в градовете "картината беше пъстричка" (според интересния израз на Горбачов, въведен за описание на успехите на агропрома).
Истината е, че след като изгубиха поддръжката на "административния ресурс", КПРФ и лично Зюганов фактически не намалиха сумарните си резултати, а в много случаи дори ги повишиха. Комунистите имат повече привърженици в градовете, отколкото в селата. Очевидно КПРФ днес се възприема по нов начин. "Водовъртежът на социалните очаквания", обърнат към социалната справедливост, защитата на обикновения човек, психологическия комфорт, с такава сила всмуква всичко, което малко от малко напомня социалдемократично или социално ориентирано, че образованият, критично настроен, нестар гражданин днес често е съгласен да смята комунистите за свои. В главата на рационалния градски жител КПРФ придобива качествата на партия от лейбъристки тип.

Десните

Кризата на демократичния фланг се оказа първото и най-очевидно следствие от установяването в Русия на новата политическа култура. Основа за неговия триумф беше бинарният антикомунизъм. С падането на общия враг ранните демократи естествено се разпръснаха - станаха националисти, конформисти или либерали. На електоралния пазар преживяха инфлация и рухнаха котировките на такива антикомунистически идеологеми, като човешките права, свободата на словото, демократичните ценности, гражданското общество. Работата не е там, че тези понятия са "чужди на нашия робски народ". Проблемът е в промененото съдържание и различното потребителско качество на правата.
В началото на 90-те думите "права и свободи" бяха съдържателен символ на борбата с противната власт и имаха страхотно въздействие. Днес вече са изгубили конкретиката на образа. "Права, да... Но по-добре дайте пари! Или прогонете "черните" от пазарите".
Основният проблем на десните е нарушената комуникация с избирателите. Те изричат думи, а хората не виждат в тях съдържание. Хората искат с тях да общуват на езика на действието: някакви по пазарите нарушават изключително важното за избирателите право на свободна търговия. Къде са нашите правозащитници? А на правозащитниците, формирани от бинарната култура, им е по-привично и по-приятно е да се борят "против" (ужасната държавна машина), отколкото "за" (правата на избирателя).
Променените граждани на Руската федерация, давайки си по приннцип сметка за важността на свободата, днес са много по-загрижени за безопасността, житейския успех, приличната заплата - за решаването на нормалните човешки проблеми в нормално човешко общество.
В епохата на Умерената Политика Съюзът на десните сили (СПС), както и всички други партии, е длъжен да разширява територията си, обръщайки се към нови аудитории. На десния избирател са му необходими протестантска умереност, честност, пуритански морал, здрав консерватизъм, патриотизъм, готовност за саможертва... Тоест пакетът от ценности вече е не толкова дяснолиберален, колкото дясноконсервативен. Милиони относително преуспяващи граждани, псувайки, зашиват долари (и мечти!) в дюшеците, защото а) не вярват в необратимостта на промените, б) убедени са, че държавата скоро ще им свали и последните дрехи от гърба; в) не вярват в частния бизнес, наблюдавайки как корпорациите "изхвърлят" миноритарните си акционери; г) не са уверени в своето морално право на благосъстояние: "с честен труд не можеш да построиш палат". Те се чувстват чужди и сред народа, и сред елита. В духовен смисъл на тях им е по-тежко от останалите, тъй като на собствен гръб са си създали островче на тернарното благополучие в океана на лютата руска бинарност и сега се мъчат в това духовно гето, проклинайки го от страх да не загубят.
Страната ясно артикулира обръщение към десните: съединете островчетата на милионите скромни успехи в един материк - нека да е виртуален, но да дава опора, убежище и храна за изгубените души на преуспяващите граждани. Създайте чувство за общност и надежност. Обезпечете твърд корпоративен контрол върху машинациите на пазара на ценни книжа - така милиарди долари ще се върнат в икономиката, милиони избиратели ще въздъхнат с благодарност. В противен случай, търсейки сили и упование, руските избиратели ще отидат там, където избирателите в Германия се спасиха от ваймарския културен хаос.
Достатъчно разбираема е и позицията на десните по отношение на Кремъл: потенциалният електорат на Съюза на десните сили вече живее в условна "руска Европа", видимо откъсната от условната "руска Азия". Ако задачата на президента Путин е да осигури единството на тези две виртуални пространства, та дори и с помощта на спецслужбите, то задачата на десните е да се заемат с устройството на европейската част от този духовен материк - не да призовават към европейски ценности, а качествено и разсъдливо да живеят по европейски, без да се прегъват напразно пред никого.
За това те имат и изходна позиция, и маркиран терен на електорална експанзия. По-просто казано - или СПС ще привлече значителна част от поумнелите избиратели на Жириновски, или поумнелият Жириновски ще привлече значителна част от младите избиратели на СПС.
По-иначе стоят нещата с "ЯБЛОКО". Тя е партия от лидерски тип, чийто образ напълно се вписва в бинарния мирогледен модел. Винаги и навсякъде Явлински е възприеман от общественото мнение като непреклонен опозиционер. Това е сериозно предимство днес. Но при нормално развитие на събитията такъв статус значително би ограничил шансовете на "ЯБЛОКО" на десния фланг и ще го принуди тихомълком да мигрира в интелигентската антиглобалистка риторика. За разлика от десните, избирателят на Явлински не драпа за материален успех и дори не е готов за него. Той следва своя лидер в настояването за справедливост.
Това не означава, че Явлински е лош танцьор. Проблемът е по-интересен: психологически (и социално, благодарение на състава на електората му) той е политик от бинарната епоха. Но е далновиден човек и прекрасно разбира, че е дошло време или да се оттегли героично като Елцин, или да се приспособи към еснафските реалии на Умерената Политика. Което преди всичко означава да намери подход към Кремъл. Наистина, без намесата на Кремъл сега не можеш дори да припариш до телевизията, а без телевизия изчезва и политическият феномен, наречен "ЯБЛОКО". В лични разговори с доверчиви журналисти Явлински вече обяви строго поверително, че "непременно ще участва в президентските избори, но ще направи всичко, за да спечели Путин". Доверчивите журналисти още по-поверително моментално споделили новината със свои колеги и за едно денонощие, през независими източници, декларацията стига до ушите, за които е предназначена. Като отговор президентската администрация точно по същия начин уполномощава други, също толкова доверчиви журналисти, да сигнализират: "Родината ви чу. Посоката е правилна, другарю!"
Като ловък и умен политик Явлински във всички случаи ще бъде много интересен в процеса на смяна на амплуато. Ако, разбира се, съдбата не му прати някой подарък, като сгромолясване на цената на нефта, икономически колапс, провал в Чечня или прекалено грубо посегателство върху гражданските права - всичко, което би му позволило да са изрече тъжно: "За кой път. Аз нали ви казвах...!"
Впрочем, съдейки по факта, че лидерът на "ЯБЛОКО" кандиса на съюзници, т.е. реши се на риск, той не се надява много-много, че екипът на президента ще допусне такава груба грешка до изборите.
Засега наблюдаваме напълно рационално построена конфигурация, гарантираща баланс на лобистите с доминиращ Център и достатъчно пълно представителство на групите с най-голямо електорално влияние. Това е изцяло тернарна структура, над която се развява знаме: "Умеренността е първа сред добродетелите!"
А вие разправяте - криза, та криза...

Със съкращения от Независимая газета, 217 (2801), 19 ноември 2002

Дмитрий Орешкин
Превод от руски Геновева Димитрова

Дмитрий Борисович Орешкин е ръководител на аналитичната група "Меркатор".
Русия и промяната на културните стереотипи