Соц-ът: терор и лимонови резeнки
На 19 февруари т.г. в Градската галерия Центърът за култура и дебат "Червената къща - Андрей Николов" организира дискусия на тема "Завръща ли се духът на "Соц"- Епохата? Произвеждат ли новите културни феномени публични авторитети?".
В разискванията участваха Георги Господинов (с експозе на тема "За силата на вкуса в преход: шлагерите на соц-а и лицата на българина"), Мила Минева (с "Какво се завръща със завръщането на старите елити?"), Димитър Камбуров (с "Баба гледа пуйчета: българските медии между стари и нови елити") и Алек Попов (със "Зло-Употребата с Писателя като 'Съвестта на нацията' - и преди, и сега...").


Модераторът Михаил Неделчев обяви предизвикателствата пред дебата. Първо, кой между дискутантите ще поеме функцията на "лошия" персонаж, защитаващ биографично нагласите на соц-а - и тук водещият самоотвержено пое ангажимента да отбранява соц-проблематиката от обвинителния патос на своите по-млади колеги: "Вие, които днес сте млади, красиви, богати и миришете добре, не бъдете жестоки към по-възрастните! Те не са грозни и невалидни хора!". Второ, защо липсва определение "що е соц-култура", а историографски този период представлява "черна дупка", защо представянето на социалистическата култура като масова у нас е немислимо. Трето, защо нашите интуиции сочат, че соц-ът се завръща през някакви емблематични за него персонажи.
Георги Господинов заяви, че соц-ът може и да се дефинира през големи кухи термини, но травмата иде от малките неща. В България не се случи нито 1968, нито 1980, нито дори 1989 - и това неслучване винаги ще се завръща като призрак. Призраците обаче не могат да бъдат прогонени чрез заклеймяване, а чрез възпитаване на вкус към паметта. Цялата кинкалерия и ширпотреба на соц-всекидневието обаче трябва да се осмеши - защото не сме иронизирали достатъчно неговия кич, не сме го демодирали, а ако сме го рационализирали, то това е ставало в пренебрежимо малки групи. Затова днес се възкресяват манталитети, стереотипи, вкусове и ценности от социалистическото минало, а фамилиарната компания на маса продължава да строи публичността у нас.
Според Господинов успехът на днешните социалисти е свързан с неуспеха на обществото да начертае деликатната граница между личното минало и неговите идеологически употреби. След като представи внушителен списък от разнообразни завръщания на соц-а в настоящето, той се фокусира и върху завръщането на запазени марки - като бисквитите "Златна есен" и лимоновите резeнки - в днешната хранително-вкусова промишленост.
"След 1989 комунистическите символи се превърнаха в сувенири и ние наивно решихме, че преминаването от сакрално към комерсиално е естественият им край. Обаче по старата марксистка логика "символ - сувенир - символ-прим" днес наблюдаваме едно лошо повторение на историята. 90-те сякаш никога не са съществували", приключи Георги Господинов.
Мила Минева попита дали соц-ът се завръща, или всъщност винаги си го е имало... Според нея нагласите никога не са си отивали, но се завръщат някои всекидневни феномени: завръща се флуидната група на художествено-творческата интелигенция, в която влизат типологични фигури, като Нешка Робева, Лили Иванова, Стефан Цанев, Кеворк Кеворкян. Завръщат се хората, задавали масово-легитимните смисли през 80-те години. Не се завръща обаче легитимността на тогавашните политически смисли, не се завръща Партията - защото новият политически проект на България фактически повтаря проекта на БКП, но вместо "Комунизъм" и "Светло бъдеще", четем "Светло бъдеще в Европейския съюз".
Според Минева завръщането се дължи на факта, че нито един всекидневен феномен, произведен след 1989, не беше разпознат като значим. Всичко в България се оказа ненормално, но никой не успя да формулира смисъла на усилията за нормализация. Според декларация на самото Народно събрание, припомни Минева, се оказа, че огромната част граждани имат незаконен опит и незаконни спомени. Очевидно е, че човек не може да живее нелегитимно, но публичната легитимност, възпроизведена от новите политически елити, беше тази от 80-те години. Същите тези елити нямат интерес от дебати върху социализма, защото се формираха не като изразители на интереси, непредставени дотогава в публичното пространство, а просто като антикомунисти. Как тогава да мислят социализма през нещата, схващани някога като легитимни, както и през промяната на някога нелегитимните неща? Как тогава да сме солидарни днес един с друг и да инвестираме в общо българско пространство?
От никого не беше отнет символен капитал, никой не беше изключен от общата ситуация, заяви Минева. "Човещинката" е причината да не се случат дебати в България. Легитимните навън елити, тези на новите ценности, не се опитаха да създадат легитимност вътре, да формулират разбираемо за масите новия политически проект на България.
Димитър Камбуров заяви, че днес соц-ът се завръща поради разочарованието от новите елити, поради неспособността им да излъчват цялостни и универсални визии, да бъдат средоточия на национална идентификация. Според него носталгията по соц-а има крайно странен пълнеж: тя фактически е носталгия по Европа. През последните 10-12 години във всичко, схващано от нас като желана евроатлантическа заедност, зейва някаква пропаст. Соц-епохата може да бъде разбирана като представа за Европа като затворена в себе си, самодостатъчна, цялостна - и това означава носталгия към тоталността. Разпадът, дисперсирането, умножаването на пъстротата на социалния и политическия живот през последното десетилетие обаче не произведоха общество и многопартийна система в България. Елитите бавно и постепенно издигнаха консервативна ориентация, която си представя голяма дистанция между тях и инертните, удържани като аморфни маси.
Носталгията по соц-епохата е всъщност завръщане към елитарния модел на социализма. Неговата епоха със сигурност ще бъде пренаписана през високомитологичен елитаристки код, защото регресивният, псевдоаристократичен, контразападен, контракапиталистически импулс на руската революция може да е премазан, но продължава да съществува. Елитаристкият възглед, че в основата на руската революция има отвращение от начина, по който европейското е ограбено, съсипано и унижено в своята капиталистическост, действително го имаше в късната соц-епоха, подчерта Камбуров.
Когато стана ясно, че идеологическата черупка е просто черупка и никой няма никаква визия за комунистическо бъдеще, социализмът започна да упражнява фалшив реторически език. Той трябваше да скрие универсалността на пазара, но и днес има умора от това, че всяка една стока на изкуството, всяка една идея имат зад себе си универсалния еквивалент на парите. Носталгията по социализма е носталгия по извънпазарните, фалшиво-универсални ценности. Соц-ът се завръща, защото у нас вече е изчерпана социалността, положена върху културата. Днешното разминаване между европейския и американския избор трябва да бъде видяно и в този план. Поради факта, че автоеротичната импровизация на Алек Попов се отнасяше по твърде косвен начин към темата, няма да се фокусирам върху нея.
В последвалите разисквания Ивайло Дичев поиска от Георги Господинов да проясни връзката между лимоновите резенки, целуването на пионерското знаме и лагера в Ловеч. Защо завръщането на лимоновите резенки поражда ефекта на връщането на социализма? Защо не сме способни да отделим практиките от репрезентациите? И дали прескокът от лимоновите резенки до Ловеч не е ефект от нашата невъзможност да гледаме сериозно на идеите? Защото соц-елитите се връщат именно като лимонови резенки - не със стихотворенията и идеите си, а като медийни звезди. Те функционират като паметови следи, тотално откъснати от пазара и парите.
Александър Кьосев заяви, че паметта може да бъде манипулирана както идеологически и институционално, така и пазарно. Тези употреби са свързани с превръщането на паметовото желание на индивида в пазарна потребност или в емоционална инвестиция с идеологическа форма. Той припомни, че бисквитите (в нашия случай - лимоновите резенки) са известен литературен символ на паметта от Пруст насам: една бисквита, потопена в чай, звънът на лъжичката по ръба на чашата... И когато от дълбините на непроизволната памет - паметта, различна от употребяваната пазарно и/или идеологически - изплува един образ, за който иначе човек, колкото и да се напъва, не може да се сети, тогава изплува една изключително интимна материя, която не може да се реконструира другояче. Александър Кьосев заяви, че като второкласник от "Марш на септемврийчетата" си е спомнял две неща, помещаващи се във високия естетически регистър: първо, кристалните утринни гласове на "Бодра смяна", режещи въздуха, и, второ, не правилния стих "Гордо знаме ни е Ботев", а хипнотизиращата метафора "Гордознаменният Ботев". И така до сутринта в самия ден на дебата: тананикайки си под душа спонтанно изплувалата в съзнанието му песен, изведнъж върху свръхположителното отношение на второкласника Кьосев към песента се насложили нюансите на срам от разбирането какво точно значи тя, че песента го манипулира... Според него срещу пазарните и идеологическите употреби на соц-а стои именно тази инфантилна материя, която не притежава думи и за която трябва да се говори чрез сложен лаканиански дискурс.
Когато в обществото отсъства сериозна рефлексия върху социализма - а тя отсъства не по вина на неуспелите елити, а по дълбинни структурни причини, - тогава миналото бива стигматизирано: скрито се създава публичното усещане, че определени хора са отписани, че за отвратителния им опит няма какво да се говори. Ние изтласкваме този опит едновременно като нещо, което е в нас и не е в нас, като наш и не-наш, като abject в смисъла на Кръстева, заяви Александър Кьосев. И точно този опит прави усилия да се нормализира, завръщайки се в понятието "соц". Прочее, морфологически неправилна дума, тъй като тя няма втора част: "социалистически реализъм" мина в "соцреализъм" или в "соцарт", за да остане днес само "соц". Към "соцреализъм" отношението ни е афирмативно-сериозно, към "соц-арт" то е пародийно-игрово, но към "соц" няма никакво идеологическо отношение, защото отсъства перспективата на високата култура, която може да му наложи цензура, идеологически ценности или клишета... Затова "соц" е прекрасно название за изплуващата интимна материя, за опита на огромна част от нас - ние преживяваме (по прекрасен начин и отново) своето детство, но с някакви допълнителни нюанси. Инфантилният ни опит граничи с насилие и ужас.
Трябва да дадем правото на индивидуалния биографичен опит да реагира на т.нар. "соц", а дебатите за него не трябва да бъдат само осъдителни. Соц-ът ни се изплъзва, защото интерпретациите ни са слаби. Тук Кьосев припомни установеното от Владислав Тодоров положение, че по време на социализма е имало само репрезентации, но не и практики: заводите не раждат стоки, а поеми; стоките означават самите себе си в контекста на мизерията и дефицита. "В ситуация, когато има конкуренция на 1200 вида сложни шоколадови бисквити, марципанът и лимоновите резенки не могат да оцелеят. Те и принципно не са съществували никога, а са били знак на самите себе си. Но децата не знаеха това... Аз се опитвам да говоря за сложното отношение между реалното несъществуване на социалистическия опит и детския опит", заяви Александър Кьосев.
Ивайло Дичев пак попита какво специфично има в соц-а, след като описаното от Георги Господинов е типично за всяка реклама - всеки производител се опира на паметта за някакъв вкус.
"Защото тази паметова следа е травматична", отговори вместо него Кьосев.
Копринка Червенкова заяви, че съвсем до скоро беше политически некоректно да се говори сериозно за социалистическата епоха: проблематизацията й автоматически бе възприемана като реабилитация. Тя се усъмни в тезата на Георги Господинов, че настоящето пренася от социализма фамилиарността и семействеността. Онова общество беше по особен начин "семейно", но то беше чудовищно йерархизирано, припомни тя. В него Кеворкян не би и помислил да говори на "ти" с главния прокурор, например. Едно от възможните обяснения за завръщането на елементи и фигури от соц-а е, че всяко общество се стреми към някакъв тип йерархизация.
"Социалната хоризонталност", появила се ситуационно след 1989, не е нормално състояние; тя можеше да просъществува не повече от една-две години, но медиите в някаква степен я възпроизвеждат и до днес. Именно тя събуди на подсъзнателно ниво копнежа на населението по йерархията, а йерархия значи наличие на авторитети. Много по-лесно за медиите беше да си "внесат" готови авторитети (от соц-а), отколкото тепърва да ги изграждат.
На финала Дичев се намеси, за да съобщи, че духът на социалистическата епоха не е Левчев, а терорът. Трябва да мислим не за емблематичните завръщания на телевизионния екран, а за страха, призова той.

Марин Бодаков