Шипенко без вълшебната лампа

В края на миналата година немската преса информира за представената от Шипенко негова последна пиеса "Бин Ладен. Вълшебната лампа". В нея Бин Ладен бил показан като актьор, като разказвач на приказки. Авторът обяснява откривателски как символът на злото е естетическа фигура, която присъства в медиите подобно на герой от арабска приказка. Както и другите му пиеси, и тази е иронична игра с нашумели представи и теми в монтажна структура. Едва ли е нужен тук подробен преразказ, за да се разбере, че Шипенко е продължил Бодриаровата "война" с драматургични средства.
По-интересното е обаче, че самият екс-музикант, екс-актьор Шипенко много напомня на виртуалния си герой Бин Ладен. Той също разказва "приказки". Кой каквото си има. Шипенко разказва своите приказки от "хилядата и една нощ" на руската култура и актуалната реалност, които имат своето (и медийно) присъствие далеч извън пределите на Русия. В повечето се колажират иронично различни теми по руската душа, мафия, литература; епатират се основни нейни образи, наслагват се в словесни интеракции драматургични и други познати от театъра "пътуващи сюжети" с помощта на кино-техники. При това без никакво затруднение. За десетина години той е написал повече от 30 пиеси и един роман - "Животът на Арсений". При тази продуктивност, граничеща с графомания, при шумното му присъствие в Германия (в Берлин той живее от 1992), граничещо с нужната за добрия PR доза маниакалност и скандалност, все пак е трудно да се каже, че е направил драматургичен пробив. У нас и след "Верона" ще му се размине.
"Във въздуха", поставена от Явор Гърдев, също е епатаж на руски културни реалии. Майка и син, затворени в една стая, в пълна физическа и ментална нетърпимост се обиждат взаимно. Във фекалийния дискурс на тяхното общуване се преобръщат свети за руската душа символи и митове. Некрасов, Балмонт, патетиката на Родината и войната, хлебарките на Булгаков, кучето на Павлов и още множество подобни "гаври", които обаче никак не са интересни. Защото не са разположени в интересна игрова перспектива. В пиесата няма въображение, а почти логорея и сръчно ползване от символи на руското в западната култура, които тук са "непричом".
Черно-бялото пространство режисьорът е разделил на две огледално преобърнати половини. Перспективата на разговора очевидно е обърната, за да покаже как се разместват и личните перспективи. Накрая се събират. И върху екрана. В едно от множеството си самовлюбени изказвания Шипенко твърди, че пише картини, а не литература. Доста са му бедни картините. Особено в тази пиеса и представление.
Всичко става ясно в първите 5-10 минути. А то нито е скандално, нито е интересно. Още по-малко достатъчна е морбидността, в която е потопен диалогът. Актьорите като квази-натуршчици на Дзига Вертов произнасят един безинтересен текст, който ни се трупа като на Клавдий труповете, без да отваря пространства нито за емоции, нито за преживявания, нито за игри на въображението, нито за каквито и да било мисли. Не е за чудене, че дори театралното пространство е в някакакъв смисъл бедно. Едва ли заради епатажа е избрал Явор Гърдев тази пиеса. Но каквото и да е искал да изтръгне той от този текст, е останало "във въздуха" извън сцената, защото в него няма нищо за "изтръгване". Дори да допуснем, че я е "видял" като среда за някакви други театрални възможности, не ги е показал.
Роденият в Ставропол през 1961 г. Алексей Шипенко живее в Берлинския Пренцлауер Берг с жена си и трите си дъщери. Едва ли някой ще се учуди, ако напише свой вариант на Чеховите "Три сестри". Особено след като вече е използвал Станиславски да поставя пиеса на руски мафиот в Цюрих ("Zyrikon"). Защо не, след като е намерил своята вълшебна лампа в руската култура. А също и четирима преводачи, които работят за него. "Имам малък концерн", както иронично казва сам. Каква ти ирония с тази вълшебна лампа на западния артпазар. Тук обаче тя не проработи. А и представлението на "Във въздуха" - също.

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

Във въздуха - гравитационна драма от Алексей Шипенко (превод Добринка Стефанова). Постановка Явор Гърдев (t.a.g.), дизайн Даниела Олег Ляхова, музика Калин Николов. Участват Златина Тодева и Михаил Мутафов. Продукция на ДКТ - Хасково със съдействието на фондация "Сцена Балкани". Премиера в Хасково - 11 септември 2002 г., гастрол в София - 17 и 18 февруари 2003 г.