Как се успява в Австралия
- Да поговорим за миналото, за началото на кариерата тук, на родна почва.
- Струва ми се, че живях в хубаво време. Не толкова като политикосоциална атмосфера, а преди всичко затова, че имах възможност да контактувам с големи хора. Както музиканти, така и хора на науката, хора от други изкуства - и то от най-висок ранг. Само си помислете - бил съм на една маса дори с Дора Габе! Да не говорим за прекрасните музиканти Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Марин Големинов... Аз не само съм свирил много произведения от тях, но съм бивал и в техните домове, пътувал съм с тях. Щастлив съм, че съм имал тази възможност. Сега младите хора знаят за тях, но непосредственият контакт с такива личности е нещо друго. А към тях мога да прибавя и Лазар Николов, Константин Илиев, Добрин Петков...
- Доста идилична изглежда картината. Но тези хора си имаха и своите "бодилчета".
- Всеки си беше индивидуалност. Не говоря обаче за дребни неща като взаимоотношения между колеги - там вероятно не всичко е било много гладко. Зависи и кой от каква позиция го е правил. Спомням си как Владигеров никак не се притесняваше да каже лоша дума за свой колега, но той го правеше по толкова детски, наивен начин, че никой не се засягаше чак толкова. Той въобще беше като едно голямо дете. И дори често след разговор с него съм се чувствал пречистен, защото съм бил потопен в такава искрена атмосфера.
- Кой от тях, композиторите, беше най-взискателен към собствените си партитури?
- Панчо Владигеров вероятно е бил особено взискателен. Той беше перфекционист и държеше и на най-малките детайли. Но от друга страна си харесваше изключително много всяко произведение. Докато Пипков, мисля, се отнасяше по-критично и дори сам си откриваше слабости.
- Нещо оцеля ли в репертоара ви от многото български инструментални концерти, които изсвирихте?
- Там, където съм в момента, в Австралия, възможностите са много ограничени. Още по-ограничени са за български автори. Защото България е страна, която не се радва на особена популярност. Колкото и да ми е тъжно да го кажа, но за България малко хора знаят. В медиите се споменава не повече от един път в годината. И то главно, ако стане нещо негативно. А и като прибавим големите разстояния, проблемите с авторските права... Така че аз там не съм свирил български концерт с оркестър. Но това не ми е пречело да свиря множество произведения на рециталите си. Правили сме даже с моята съпруга концерти само с българска музика, или цял час предаване по радиото. И интересното е, че нашата музика много се харесва. Дори студентите ми сами са искали да им дам ноти, за да свирят - Пипков, Райчев, Владигеров, а едно от момичетата, които учат при мен, подготви и Концерта на Димитър Христов. Тази година съм поканен да бъда в журито на международния конкурс "Панчо Владигеров" и искам да доведа и някои млади кандидати от Австралия, които вече започнах усилено да готвя. Имам надеждата да осигуря почти масирано участие оттам (ако нещо не попречи!). Освен това мои студенти често свирят по изпитите произведения от български автори - дори и концерти.
- Вие самият носите в главата и в ръцете си много наша музика. Това сигурно също си има значение и е най-убедителният аргумент, за да запалите учениците си. Преди години, когато още съвсем не беше на мода да се свирят кратички пиеси, вие направихте цяла поредица с миниатюри, сред тях много български. Имаха огромен успех.
- Това сигурно е и въпрос на възраст. Когато бях съвсем млад, и аз не обичах да свиря дребни пиески. Можете ли дори да си представите докъде съм стигал - да свиря на "бис" 30-минутните вариации на Брамс по тема от Хендел! Но по-късно открих много красота и в малките форми. Тогава наистина не беше още модно да се свирят. Казах си: толкова хубави има сред тях, защо да ги свирят само деца? И при това обикновено не ги свирят добре. Не може ли да се състави цяла концертна програма от подобни бисери?
- Връщам се пак към по-отдавнашното време. Когато преглеждах записите ви във фонда на радиото, с тъга установих, че много от хората, с които сте работили, вече не са сред нас: Константин Илиев, Добрин Петков, Васил Стефанов, Димитър Манолов, Месру Мехмедов... Младите не ги помнят, редно е може би ние да припомняме по-често за тях.
- Месру Мехмедов например беше изключително професионално подготвен диригент. Имаше чудесни ръце и пределно ясен жест. Това го отличаваше от другите. Друг е въпросът, че всеки като музикант носеше нещо различно. Споменахте и Димитър Манолов. За него мога да кажа почти същото.
- Но той беше чешит.
- Те всичките бяха. Нима Добрин Петков беше по-малък чешит? Но бяха изключително големи музиканти. Това, за което си спомням с най-голяма топлина, е, че макар всички вече да бяха хора с големи имена, те се отнасяха към мен с изключителна топлина, внимание, сърдечност. На репетиции сигурно не винаги съм бил точен, не всичко е било изрядно, но са се старали да ми помогнат, да не ме засягат (говоря за времето, когато бях съвсем млад).
- Но и вие винаги сте бил обезкуражаващо възпитан и изискан. Изглежда по природа носите в себе си нещо, което кара хората да са внимателни и сговорчиви.
- Когато се работи съвместно, всеки е заинтересован нещата да станат по най-добрия начин. И всеки трябва да създава по-благоприятна атмосфера за това, а не да изнервя обстановката.
- Но при вас сякаш дяволчето никога не си показва рогата. Въпрос на характер или и на възпитание?
- Може би и въпрос на смелост. Понякога ми се е искало нещо да кажа, но не съм имал достатъчно решителност.
- Но това в края на краищата само ви е помагало...
- И аз така мисля. Защо, ако някой ме е обидил, трябва да отвръщам със същото? То ще предизвика ответ - и така до безкрай. Виждате какво става около нас.
- Да, но все пак вътрешно комай не винаги ви се е искало да бъдете момчето за пример.
- Като ученик бях много стеснителен и понеже много мълчах и бях дисциплиниран, всички учители решаваха, че съм за пример. И след това беше вече много трудно да променя нещата и да разочаровам учителите. Щяха да останат без пример. Но иначе никой не ме възприемаше като някакъв зубрач, който гони бележки. Искало ми се е и да избягам от клас, и да участвам в лудории. Но нали ще се разруши цялата постройка?
- Помня обаче колко важно беше, когато ние съзрявахме, да имаме вашия пример, на вашето поколение. Силни, талантливи хора, които се надсвирваха и теглеха нещата напред, без да враждуват помежду си.
- Ние от деца бяхме близки, дори бяхме и комшии. Антон Диков, Милена Моллова, Светла Протич - бяхме непрекъснато заедно. И въпреки че бяхме конкуренти в истинския смисъл на думата, защото заедно изграждахме кариерите си, участвахме на едни и същи конкурси - това никога не се е отразявало на нашите отношения. Помагахме си и в музиката - свирели сме си един на друг, съветвали сме се. И досега сме си запазили тези взаимоотношения.
- Но те изглежда могат да съществуват между хора реализирани и със самочувствие, необременени от комплекси.
- Никога не съм мислил, че някой от тях ми пречи. Ако е имало нещо, което да ми пречи - винаги съм го търсил в себе си.
- Свиква ли се с напрежението преди излизане на сцена?
- Аз съм от хората, които се страхуват. Не можах да преодолея това чувство. Все пак съм успявал, поне досега, това вълнение да не ми се отразява негативно. Всеки артист губи малко заради напрежението, но от друга страна и печели, защото високият емоционален градус не може да се получи, ако нямаш публиката до себе си. Затова едно студийно изпълнение, колкото и да е съвършено от музикална гледна точка, няма тази искра и ток, които се получават на концерт.
- В Австралия имате ли много концерти?
- В началото, когато отидох, свирех много. Имах и концерти с оркестри - там всяка столица на щат си има и симфоничен оркестър, има и радиооркестър. Изнасях и много рецитали. И досега често изпълнявам камерна музика - направих десетте сонати на Бетховен с изключително добра цигуларка, най-добрата в Австралия. След това ги направих и с Валери Климов в три вечери. Свирих петте сонати (пак Бетховен) за виолончело с прекрасен датски челист, който живее в Австралия. Често свиря с моя колежка французойка - клавирно дуо. Но активността ми все пак намалява с годините.
- По начало там има ли много концерти?
- Има, но не толкова много. Ако го сравним с една малка България - като брой концертите в София са даже повече, отколкото в Сидни. Симфоничният оркестър е на много високо ниво, операта също. Те канят обаче много солисти. Всичко е доста комерсиализирано, както на повечето места. Въпреки че имат чудесни австралийски певци, в спектаклите трябва да има и гости с известни имена. Изключителен е Австралийският балет. Той е един за цяла Австралия, със седалище в Сидни. Подготвят една програма, играят я около два месеца в Сидни, после в Мелбърн и т.н. Така че да попаднеш на техен спектакъл е доста трудно.
- Успявате ли да следите младата, много напориста генерация пианисти?
- Да. Но има един проблем. Сидни като население не е много голям град - около 3 милиона и нещо. Но като територия е огромен - много градини, паркове. И за да се отиде на концерт от един средно отдалечен от центъра квартал, пътят е час с кола, ако не и повече. После трябва да си намериш място за паркиране. Ако успееш, това място струва понякога дори повече, отколкото билета за концерт. И след концерта - по същия път трябва да се връщаш. Може би това е една от причините броят на концертите да е по-малък. Но има и една друга форма. Често един цял спектакъл или концертна програма се изнасят в различни квартали на Сидни - в много хубави зали, разбира се.
- Продължава ли да има желаещи да учат музика?
- Има. Но има една тенденция - в Консерваторията (може би ще прозвучи изненадващо) - 70-80% от студентите са с азиатски произход. Някои от тях са чужденци, което е хубаво, тъй като техните такси са по-високи и това е добре за Консерваторията. Но сред тях има и австралийски граждани. Защо се получава така? Може би защото са по-прилежни, по-работливи, а музиката изисква още от детството сериозна работа. Много от хората там биха предпочели по-спокойния и приятен живот - жилището, колата, барбекюто в края ня седмицата... Затова към професиите, които изискват много и всекидневни усилия, повече се насочват азиатците. Има и нещо друго. До голяма степен музикалното изпълнителство се феминизира. Не смятам, че е лошо - просто го отчитам като факт. Преди беше рядкост да видиш жена в оркестър, особено на духови инструменти. Сега в Австралия медните групи са почти изцяло от жени. Но и в Консерваторията обикновено няма повече от 1-2 пианисти мъже. Нека да си го признаем - с музика и по-специално с изпълнителство човек в момента не би могъл да има голямо бъдеще. В смисъл на солидна позиция в обществото, добра материална осигуреност. А за един млад мъж е важно да има тази стабилност. И затова обикновено се насочва към друга професия, която ще му даде повече възможност за изява. Дори много хора, които искрено обичат музиката, често усвояват две професии. От друга страна - при днешните комуникации светът едва ли има нужда от толкова голям брой изпълнители. Като говоря за студенти - искам да добавя нещо много важно. Държавата не дава почти никакви стипендии. Но това не е пречка, защото там, дори само в различните квартали, се правят конкурси за различни инструменти и възрастови групи, за различни стилове и какви ли не други разновидности. Това са малки конкурси, сумите не са големи. Но има и по-сериозни конкурси, където наградите са доста по-солидни. А има и национални конкурси, които са на отделни фондации или на радиото; и тогава вече наградите са по-значими и обикновено се дават за следване в чужбина. Ако един пианист е способен, работлив, има добър репертоар и участва на няколко конкурса, той само за година, дори и от локалните конкурси, може спокойно да си "набере" добра сума. И тя да му даде възможност да замине да следва. Освен това системата е така направена, че най-големите награди не се дават цялостно, а на части. На всеки 6 месеца по една четвърт. И то след като се получи официално потвърждение, че въпросният студент се е записал в даден институт и след официално писмо от неговия преподавател, че е доволен от работата му. Макар и честно спечелени, тези пари са под контрол. Държа да добавя и нещо много важно. Там няма дете, което в гимназията вече да не е започнало да работи. И то внася своя процент за издръжка на семейството. Ако детето се разболее и не работи, да речем, седмица, през следващата ще трябва да се потруди повече, за да си даде вноската. Отнася се за всички семейства, и за най-богатите. Това е форма на възпитание. Мисля, че нещата тук биха тръгнали по различен начин, ако се поставят на подобна основа. Може би трудното ще е да се намерят толкова работни места. Но би трябвало да се търси начин. Защото става дума за пречупване на начина на мислене. Нищо у нас не би могло да се промени, докато не се осъзнае от всички, че нещата зависят само и единствено от нас самите. И че никой отвън не може да ни помогне.

Разговора води Юлиана Алексиева


Николай Евров (1936). Пианист, професор. От 15 години живее и преподава в Австралия.

Юлиана Алексиева е музиколог, отговорен редактор в програма "Христо Ботев" на Българското национално радио. Водещ и автор на предаванията "Музиката, която обичам" и "Неделен следобед".

Разговор с
Николай Евров