Приноси и ултиматуми
В неочакваната пауза на иракския сюжет медиите получиха дар от Русия - на крака им дойде самият президент Путин, придружен от огромна делегация, включително и културна. Това, по понятни причини, отприщи въображението на всеки, когото не мързеше да се изкаже...
Какви ли хипотези не прозвучаха преди началото на височайшата визита! Какви ли мисли не се споделиха!
Най-екстравагантните, естествено, бяха посветени на две типични за нас фиксации: първата, по-отдавнашна - руско-турската война и нейните неизследвани (тъмни) страни; втората, чисто нова - реанимираната (велика) геополитическа роля на България.
И двете имаха своите редови изпълнители; имаха обаче и "звезди".
Руско-турската война за пореден път даде шанс за силно солово изпълнение на небеизвестния историк проф. Пламен С. Цветков. Неговите теории за произхода на българите, както и откровената му идиосинкразия към Русия (трябва наистина да си обсебен, за да мразиш така дълго и упорито цяла държава), отдавна се търкалят по страниците на някои периферни медии, без да предизвикват особен ефект. Този път обаче му бе предоставено по-достойно и по-престижно място. Статия в централен ежедневник, както и поява по национална телевизия ознаменуваха новия обществен статус на историка. В това, разбира се, не би имало нищо лошо (плурализъм все пак!), стига в тезите, макар и "неординерни", да имаше някаква логика, а не само персонални паранои. Въпрос на личен избор е да предпочетеш един васален статут пред друг, както прави самият С. Цветков, заявявайки по бТВ, че не може да приеме "едно чуждо върховенство [турското] да бъде заменено с друго чуждо върховенство [руското]". Само че историята няма спомен тогава да ни е бил предлаган трети вариант. Или може би историкът ще ни изненада с него на следващия юбилей?
И ако все пак тези "исторически приноси" на С. Цветков вече сме ги чели, не бяхме чели следните негови изречения: "В този момент [1878] са изминали по-малко от две години след клането в Батак, а под благосклонното око на руснаците православните българи са си присвоили твърде много имоти от бягащите мюсюлмани. Следователно руснаците възнамеряват да създадат за българите такива условия, че да ги накарат сами да поискат руските окупационни войски да останат в страната." (в. "Дневник", 27 февруари 2003).
Напоследък се убедихме, че всичко е възможно, но да обвиниш чужда държава за това, че племето ти е крадливо, идва малко в повече дори за най-толерантния читател.
Колкото до нашето чисто ново геополитическо величие, за него по особено "бляскав" начин беше известено в едно обръщение-ултиматум, подписано от поредната група будни интелектуалци и публикувано във в. "Про & Анти" (27 февруари - 5 март 2003). То е наречено "Десет правила за добри отношения с Русия" и освен че е неграмотно като текст, е поредна проява на смехотворна национална мегаломания. Сред десетте точки, които нареждат на Русия какво да извърши, за да бъде допусната до въпросните интелектуалци, има няколко, които си струва да бъдат цитирани: "3. Да не използва православието за външнополитически цели. Нека се има предвид, че православието в Русия е пренесено от България." (Най-после се разбра, че България има монополни права върху православието и може да си го използва за всякакви цели. Друг обаче - не.) "6. Руското правителство да се извини на българския народ за причинените му страдания по време на съветската окупация през 1944 г. и след това." (Доскоро искахме само БКП да ни се извинява, сега апетитите видимо нарастват.) И венецът в "правилата" - точка "7. Равноправно и реципрочно изучаване на български език в Русия и на руски език в България."
Трябва наистина да си малоумен, за да произведеш подобен профански ултиматум и накрая да заявиш следното: "10. Като интелектуалци и културни дейци смятаме, че единственото най-добро поле за благородни и равностойни прояви е полето на културата. Нека там хвърлим своите усилия..." Може, но едва ли някой нормален човек ще пожелае да "хвърля усилия" в подобна компания. Пък било то и в името на културата.

Копринка Червенкова