Преоткриването
Александър Денков, илюстрация към Илиада

Тази зима софийската публика за пореден път преоткри един изключителен талант. Реакциите в залата на "Шипка" 6 по нищо не се различаваха от тези преди 20 години на същото място, при първата ретроспективна изложба на илюстратора Александър Денков (1925-1972) - възторг и почуда от невероятното многообразие на творби при тотална липса на себеповтаряне в стилистиката на художника; шок от масираната атака на изявите на един перфектен професионализъм - у младите зрители, разнежено припомняне на позабравени картинки от детството - у по-възрастните. Колегите-художници отново зацъкаха с език. А неизкушеният зрител, комуто името на Александър Денков не говореше нищо, радостно припозна графичните жалони на своята младост - веселите рисунки от книжките на Калина Малина, Веса Паспалеева и Георги Авгарски, вълшебните образи от приказките на Елин Пелин и Ангел Каралийчев, илюстрациите от страниците на някогашните обичани списания "Космос", "Наша родина", "Наука и техника", вълнуващите герои от приключенските романи на Даниел Дефо и Джеймс Оливър Кърууд, на Фенимор Купър и Александър Дюма, от фантастичните книги на Хърбърт Уелс, Александър Беляев и Рей Бредбъри. И, естествено - великолепните илюстрации към Омировата "Илиада", които през 1969 увенчаха делото на художника три години преди смъртта му.
Александър Денков умира на 46 години. Статистическите измерения на този недълъг живот са потресаващи. Още през 1941 (16-годишен) той предлага на вестник "Чуден свят" романите в картинки "Нуват храбрецът" и "Бан Янука" - предтечи на българския комикс, чиито жанр се утвърди у нас едва след половин век! През 1945 г. създава първия български мултипликационен филм "Малкият крадец". Работи и за игралното кино: участва като художник в продукцията на "Звезди" и "Слънцето и сянката" (1958), художник-постановчик е на филмите "Законът на морето" (1958), "Бягаща по вълните", "Петимата от Моби Дик" (1967). Сценограф е на първите постановки на "Железният светилник" и "Преспанските камбани" от Димитър Талев в Театъра на въоръжените сили (1957). Създава внушително количество проекти за пощенски марки. Доказвайки се в тази сфера като съвършен художник-миниатюрист, Денков пробва силите си и в монументално-декоративния жанр - украсява фасадата на Художествената галерия в Разград, Аерогара-Варна, обществени сгради в Сливен, Каблешково, Кубрат, Бургас.
Денков работи усилено и в областта на книжното оформление, оформя поредиците "Приключения и научна фантастика", "Библиотека за морето", "Морета, брегове и хора", прави огромно количество научни рисунки, сътрудничи на списания и вестници. Той не е кабинетен художник. Животът и творчеството му са неделима сплав, пронизана от чистата обич към морето и смелите приключения, към научните познания и техническите изобретения на човешката раса и мечтите й за сияйния космос. Александър Денков е сред първите ентусиасти на пещерното дело и подводния спорт в България. В началото на 60-те помага при създаването на първата работилница за леководолазни съоръжения у нас (същевременно издава ръководства по леководолазен спорт и рисува проекти за леководолазни костюми), заедно с А. Беджев осъществява най-дълбокото дотогава спускане на 62 м, участва в морски експедиции и в първия български експеримент с подводна лаборатория "Шелф 1".
Дотук се опитах да маркирам само "страничните" проявления на този неуморен и щедър талант - доколкото още не е станало дума за книжните илюстрации на Александър Денков (над 150 илюстративни серии) и за тяхното значение за съвременното българско изобразително изкуство. Може да се каже обаче, че в живота му няма странични, периферни дейности, че всичко, на което тази пламенна личност посвещава време и енергия, въплъщава с различни средства поривите на един зрял и юношески чист, невероятно обаятелен и цялостен характер.
В българското изкуство обаче името му остава синоним за модерна книжна илюстрация.
Художникът споделя Ангелушевата концепция за изображението и неговата зависимост от текста, който онагледява. Самият той фанатично вярва в доминантата на текста, в приложния характер на илюстрацията и скромно подчинява всичките си изяви на диктата на словото. На фона на мнозинството художници, които се опитват да наложат свой личен стил и безконечно възпроизвеждат едни и същи пластически формули без оглед на спецификата на различните литературни жанрове (или на по-умните сред тях, които се ограничават само в един жанр - най-често в този на приказката или на забавната книжка за най-малките), прави впечатление пълното отсъствие на стилистични претенции у Александър Денков. Към всяка следваща книга пристъпва с уважение към нейния автор и особеностите на текста - без предразсъдък към измеренията на писателската дарба, без оглед на това дали става дума за шедьоври на световната литературна класика, многократно интерпретирани от значими художници, за непретенциозни опуси на писатели с локално значение или за откровено безпомощни текстове. Безпогрешно долавя съкровената идея на творбата, подтекста на моралния й патос или просто ритъма и мелодиката на текста - и ги оставя да диктуват движението на графичната линия, динамиката на обемите, емоционалната обагреност на образите. В резултат на това - работейки с текстове от десетки автори, покриващи целия диапазон от литературни жанрове: забавните детски стихчета и произведенията на световната лирика, приказките на далечни народи, древните легенди и митове, приключенските и научно-фантастичните повести, историческите романи и модерната проза и дори учебната и справочно-техническа литература - Денков предлага съвършено оригинални художествени решения, в които присъствието на всеки детайл и трактовката на всеки образ са мотивирани от текста. Каквито и да са естетическите параметри на текста, Александър Денков го разчита с неотслабващо напрежение, за да проникне отвъд него, през външните сюжетни пластове, до изначалното ядро на творбата - и да го представи на зрителя, оголено и изчистено от наслоения, звучащо с категоричността на графичния знак. Нито един мотив не украсява самоцелно книжната страница и няма дори един ефектен прийом, причините за чието присъствие да не са извлечени от текстуалния прототип.
Затова стотиците рисунки на художника поразяват със стабилността на изобразителната конструкция - и с безкрайната вариативност на решения, в които никой елемент не се повтаря. Мнозина ги повтаряха, обаче. Неизтощим, неудържим, подвластен на духа на приключенията и в радостна готовност за благородните приключения на духа, Денков вечно откриваше нови пътища - а подире му поемаха и онези, които бяха въвлечени в орбитата на мощното му творческо притегляне, и другите, които по принцип не споделяха неговите идейно-пластически възгледи. Така неговите открития и формални находки във всички сфери, до които се докосна, неизменно биваха подхващани и тиражирани от множество последователи, за да се споят неусетно в общата картина на съвременната българска илюстрация.
Такива амбициозни цели художникът никога не си бе поставял. Нито пък скромната му натура бе подозирала влиянието, което изкуството му ще окаже върху поколения творци на илюстрацията и приложната графика. Самият той дефинира задачата си ясно и кратко.
През 1964 Александър Денков споделя на страниците на сп. "Изкуство" (кн. 1, с. 22-25): "...продължителното служене с думите ни е отдалечило от самата действителност и затова ние постоянно търсим средства, чрез които да си припомним действителността, а не да изкривяваме нашите отношения към нея. И така, смисълът на илюстрацията е в подкрепа на словото - да получим информация за формата и емоционален коментар, които обобщават тенденциите в действията и състоянията, определени от самото слово."
Тази мисъл на художника звучи измамно просто. Ключовите понятия тук са слово, информация, действителност; "илюстрацията е в подкрепа на словото" и предоставя информация за действителността. Но нали тъкмо словото ни е отдалечило от тази действителност? Следователно илюстрацията следва да изпълнява две различни, наглед дори противоречащи си функции.
1. Тя предлага емоционален коментар на текста; всъщност тя извлича субективните, уникални обертонове на писателското слово и ги визуализира в образи, чиято организация върху книжната страница хармонира с мелодията на текста. В този аспект художникът трябва да е максимално обективен спрямо словото - което обаче субективизира действителността, доколкото призмата на авторовата индивидуалност деформира точните й параметри (и мащабите на тази деформация са пропорционални на креативната енергия на писателския талант).
2. Илюстрацията следва да преодолее субективизма на словото, за да върне фантазните образи към изходната им позиция, към изначалното им състояние в границите на реалността - към тяхната константна, познаваема форма отпреди манипулацията на креативното съзнание. Сиреч - илюстраторът следва да третира формата, съобразявайки се с нейното състоянието едновременно на две темпорални нива: с типологичните й особености "преди текста" - и с уникалните й параметри "в текста", за да ги синтезира в последна сметка на едно трето равнище, "след текста".
Колцина са художниците, успели да проникнат толкова дълбоко в същината на собственото си предназначение? Или тези, които изобщо се опитват?
В годините, когато Александър Денков започваше творческия си път, в изкуството на българската илюстрация доминираше "предтекстуалният" тип изображение; стремежът към "реализъм" прескачаше инстанцията на текста и субективизма на писателската интерпретация. Като резултат - и художническата намеса бе сведена до имперсонално онагледяване с форми и образи, крайно познаваеми и съвършено унифицирани. Към 60-те години акцентът се премести. Оформиха се определени типове илюстрации, чиято образност бе мотивирана от текста - но не от индивидуалните, а от жанровите му особености. Наложиха се няколко универсални графични формули: за илюстрирането на историческа проза (в тях ниският хоризонт бе от първостепенно значение, за да се извиси физическата и морална мощ на образи като Боримечката или поп Андрей) или стилизирани в духа на народната традиция изображения, подчертаващи националната принадлежност на героите, старателно деперсонализирани, двуизмерни и сходни като шарки на килим. После на този фон някак неусетно набра скорост една друга тенденция в илюстрацията - вече на "следтекстуално" ниво, в която обаче диктатът на текста за пореден път бе неутрализиран, този път в полза на илюстратора и представите му за оригинален творчески почерк. И ето, в последните 10-15 години масовата книжна продукция отново застава на изходни позиции, отново преобладават евтините (като продукция, а не пазарна цена) книжки с илюстрации от "предтекстуален" тип. Естествено, качествени изключения е имало и ще има. Все по-трудно се откриват, обаче.
Затова творческият пример на Александър Денков е по-нужен от всякога.
Изложбата в галерията на "Шипка" 6 вече е закрита, но винаги можем да прелистим старите книги. Например - изданието на "Илиада" от 1969 година.
Над 60 сложни композиции пресъздават събитията от последните дни на обсадата на Троя, възпяти от Омир в 24 песни. Всяка песен се открива с илюстрация на гърба на титула, маркираща завръзката в действието или героите, стоящи в основата на предстоящия конфликт. Към средата на същата част хоризонтална рисунка върху фолио интерпретира кулминационния сблъсък. В 10-те по-дълги песни е вмъкната върху лява страница допълнителна рисунка, повтаряща конструктивното решение на въвеждащата илюстрация - като кратка пауза, разреждаща за миг задъханата напрегнатост на словото. Този ритъм на разпределение едновременно облекчава възприемането на текста и тълкува с визуални средства епичните колизии в поемата.
Тези класически уравновесени и чисти рисунки се предхождат от десетки подготвителни скици с молив и перо. Вглеждането в материалния реквизит на епохата, от който да бъдат извлечени най-красноречивите елементи на веществената култура, както и проучването на образци от разни периоди и стилове на елинското изкуство, предшестват крайния избор на художника. Няма да открием механично пренасяне на архаични прийоми обаче, нито преки аналогии с артефакти. Елинският идеал "калокагатос" минава през архитектурните ордери и стиловете на вазописта, през скулптурната украса на Партенона, пластическото съвършенство на атическите бели лекити и през дактилния хекзаметър - отвсякъде художникът ще извлече онзи автентичен дух, който ще го доближи най-плътно до емоционалната атмосфера и философската уплътненост на Омировия стих.
Денков безусловно приема античния принцип за неиндивидуализация на човешкото изображение, съответстващ на Омировия прийом да обозначава героите с устойчиви епитети, неподлежащи на графична интерпретация. Те се отличават с помощта на атрибути - елементи от бойните им доспехи или характерни предмети-белези на индивидуалното им присъствие. Денков следва иконографията на героите, дарени от Омир с трайни съпътстващи белези. Така достоверното, познаваемо изображение на веществените компоненти се натоварва с допълнителна функция: освен че визуализира историческата рамка на събитията, то става персонален указател за самоличността на участниците. Въведен пестеливо, материалният инвентар на епохата доуточнява смисъла на изображенията, без да доминира над изразителната пластика на човешките тела.
Експресивните възможности на тези тела са безгранични. Лицата са в идеална хармония, незагрозявани от конвулсиите на страданието - негов изразител става тялото, превеждащо на пластичен език всяко отклонение от статичното душевно равновесие. Фигурите, изваяни с контур, се гърчат от болка, звънят като тетива от решимост и жажда за мъст, или се огъват под ударите на съдбата. Графичните параболи, които те описват в мигове на върховно напрежение, съставят йероглифната азбука на човешките страсти, подеми и падения.
За Денковата "Илиада" може още дълго да се разсъждава. Както и за всеки щрих от това невероятното изкуство, въплътило мъдростта на един млад дух.

Елена Попова

Елена Попова e завършила "Изкуствознание" в НХА. През 80-те активно работи в областта на художествената критика. Носител е на награди за оперативна критика. През 1991 г. защитава дисертация на тема "Барокът в българската иконопис от ХVII-ХVIII век". Оттогава се занимава с изследвания на балканската и българската църковна живопис от периода на Националното възраждане, изследва връзките между църковната култура на балканските православни народи и взаимодействията й с фолклора. Д-р Попова е автор на книгата "Зографът Христо Димитров от Самоков" (2001). Работи в Института за изкуствознание към БАН.