Отговорност, История, Решение

Във втората половина на 90-те наред с набиращите скорост процеси на една всепомитаща глобализация се съживяват и различни националистични гласове. Някои от тях, за да могат да легитимират собствената си позиция, се обръщат към близкото минало и настояват за преоценка на възприетите след Втората световна война исторически разкази. В Германия така наречените негационисти отричат масовото избиване на евреи. Хора като Ернст Цундел настояват, че германците са били накарани да повярват в подобни разкази по политически причини, за да им бъде внушено чувство за вина и че в действителност от научна гледна точка холокостът е невъзможен, следователно той не се е случил.
Японският философ Такахаши Тецуя разглежда аналогичното случване на исторически ревизионизъм в Япония в края на ХХ век. За почти цялото творчество на Такахаши основен обект на изследване е връзката между паметта, етиката, отговорността, отнесени към проблемите на Втората световна война и следвоенната реалност. В последната си засега книга, "История/ Ревизионизъм", обаче анализите се съсредоточават не просто около тезите на историческия ревизионизъм, а и върху опитите на опонентите на ревизионизма да намерят слабите места във въпросните тези и причините опитите им да не са успешни.
Според Такахаши съществуват два вида ревизионизъм - есенциалистичен и конструктивистичен. Първият приема философията на кръвта и земята и следващата от нея безпроблемна континуалност на самата нация. За да не носят самите те отговорност, есенциалистите имат само един ход - да покажат, че и техните предци не са виновни, а оттук, че и нищо не се е случило. Но именно защото няма такава континуалност, отговорността, която те трябва да поемат, няма как да е същата като отговорността, която е трябвало да поемат техните предци. Такахаши постоянно настоява за разграничение на видовете отговорност и може да се прибави, че самото това разграничение е първата стъпка към отговорно действие. От една страна е правната, политико-икономическа отговорност, която трябва да накаже виновните според степента на вината им и да осигури репарации за потърпевшите. От друга страна е отговорността на паметта - отговорност да предадеш на бъдещите поколения разказ за случилото се. Това е отговорност на епистемологическо ниво. Има и още един тип отговорност - психологическа, и тя е свързана с поемане на отговорност за действие, с което по никакъв начин не си свързан. Тя трябва да бъде поета например в случаи на сменяне на собствената си националност, т.е. ако приемаш британско гражданство, въпреки че може да нямаш нищо общо с империализма, трябва да приемеш по импликация отговорността за последиците от империалистичната политика.
По-сложен е случаят с конструктивистите, които приемат, че няма субстанциално единство на нацията и са съгласни с Бенедикт Андерсън, че става въпрос за "въобразена общност". Те приемат наличието на много разкази и тяхното твърдение е, че "правилната история" е разказът, който формира нацията, защото той й дава идентичност. В този смисъл техният теоретик Сакамото Такао говори за фикционалност по-силна от разказите на отделните индивиди и настоява тя да конструира учебниците по история. Такахаши критикува критиците на Сакамото, защото те се опитват да покажат несъстоятелността на твърденията му въз основа на вътрешно наратологични моменти. За Такахаши наратологията не може да предложи реална критика. Със същия ход той се противопоставя и на постмодерното схващане за необходимото равноправие на всички разкази. Не са еднакви разказът на бивш войник за приятните моменти от войната, когато се е забавлявал с азиатски момичета, и разказът на самите момичета (корейки, тайванки, китайки) за масовите изнасилвания, на които са били подложени. За Такахаши в сърцевината на всяко събитие, което трябва да се помни, има нещо, което не може да се запомни и не може да се разкаже. Това е и което дава вътрешноетическия момент на паметта, но то остава вън от разказа. Характерът на онова, което не може да се разкаже, е на травматичен спомен и тук психоанализата идва само, за да подкрепи твърдението, че за онова, което не може да се разкаже, не бива да се мълчи. Тук се намесва и моментът на отсъждането, на решението на околните, което винаги е закъсняло, ненавременно, но тъкмо затова справедливостта трябва винаги да е отворена към идното и готова за преоценка. Само такова отсъждане може да покаже как нацията поема своята отговорност. Само такова отсъждане отваря възможността да не се мълчи за неизговоримото, което е единственият начин за справяне с травматичния спомен. Въпреки конкретиката, в която е вписана книгата на Такахаши, тя предлага една изключително сериозна програма за мислене на етическото действие в началото на ХХI век въобще. Защото след катаклизмите на ХХ век и пред заплахата от нови сътрсения, всички сме изправени пред необходимостта най-напред да се справим с травмите на миналото, което не е отминало.

Дарин Тенев

Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина






Хетерология


Такахаши Тецуя. Рекиши/
Шусеишуги
. Издателство Иванами Шотен.
2001.