Саддам, или изкуството на терора
Някога Саддам е бил храбрец. През 1959 г., по време на най-трескавото брожение в арабския национализъм, едва 22-годишен той участва в неуспешния опит за убийство на иракския министър-председател, генерал Абделкарим Касем. В спречкванията, последвали покушението, на улица Рашид, посред центъра на Багдад, куршум го ранява в крака. По този повод казионната му биография, разпространявана из иракските посолства, твърди, че пред сащисания поглед на другарите си младият революционер собственоръчно измъкнал с бръснарско ножче куршума от бедрото си. Но за онези, които за пръв път го видяха през февруари 1980 г. в столичното Президентство, обкръжен от бодигардове; за малцината журналисти, допускани до него след ред проверки от съображения за сигурност, както и за другите, обръгнали да го гледат по телевизията в антураж от неспокойни горили, Саддам от самото начало на управлението си е символ на наплашен човек.
Превръщането на безстрашния революционер в малодушен държавен глава е само аспект от цялото, твърде типичен за еволюцията на много други лидери от Третия свят. Намират се и доста по-впечатляващи, като например откровеното отхвърляне на идеологията на баасизма ("баас" - на арабски "възраждане" - друго име на Партията на арабското социалистическо възраждане, б. пр.) и подмяната й с угодна на режима гарнитура от сродници.
Национализмът на Саддам води началото си от Субна, неговата майка. Според официалната биография, в детството тя му разказвала "истории за съпротивата на неговото семейство срещу отоманската колонизация, за свидни жертви сред близките, дадени за националното освобождение". Чичо му, Каир Алах, и старейшината на рода, Ахмед ел Катаб, са се борили първо срещу турците, после срещу британците. Първият завършил дните си в изгнание в Индия, вторият - като затворник в Ирак в началото на 40-те. Бащата на Саддам, скромен селянин, е починал малко преди раждането на сина си през април 1937 г. в село Ахуа, близко до Тикрит, на 170 километра северно от Багдад, пак според официалните източници. Някои иракски бежанци обаче имат други версии - едни смятат, че бащата е убит от любовника на жена си, други - че я е напуснал бременна. Така или иначе, скоро след това Субна се омъжва за мъж на име Ибрахим (Саддам носи фамилните имена на баща си, Хюсеин ал Махид).
Малкият Саддам надали се разбира особено добре с втория съпруг на майка си, обяснява Сами Абдул Рахман, бивш кюрдски министър, минал в опозиция. Едва десетгодишен, бива пратен от Субна в Багдад при вуйчо си Кайрала Тулфа, учител, ангажиран в борбата срещу колониализма (от благодарност Саддам по-късно го назначава за губернатор на Багдад). Оттам в живота на момчето постъпва втора мощна доза национализъм. Третата идва с влизането му, на 18 години, в редовете на Баас. Същата година пропада на приемните изпити за Военната академия.
Истинската школа на Саддам са улиците и тъмните гаражи, където се събират активистите на неговата партия, проповядваща единството на арабския свят и често преминаваща от легалност в нелегалност. Тъкмо в дните на националистичния кипеж от края на 50-те Саддам извършва своето първо убийство в Тикрит - жертвата е привърженик на генерал Касем. Усилената му конспиративна дейност го праща зад решетките, но след кратък престой в затвора съдът го освобождава.
На следващата година, 1959-та, Саддам предприема покушение срещу самия генерал Касем. Неуспешният баасистки опит за преврат води след себе си ожесточени репресии и Саддам бяга към границата със Сирия. Оттам се отправя за Кайро, където се записва да учи право, а в Багдад го осъждат задочно на смърт. Престоят му в египетската столица е малко повече от три години - до февруари 1963 г., когато баасистите и техните съратници успяват най-сетне наистина да свалят Касем.
След връщането му в Багдад, Микел Афлак, христианинът-идеолог на Баас, го включва в ръководния корпус на партията. Първата му длъжност е на следовател в някогашния кралски дворец, известен сред народа като Дворец на сетния дъх, защото в него биват измъчвани и елиминирани физически хората на Касем и техните привърженици, комунистите. По-нататък продължава да упражнява своите умения във Фелахее и Мутакафее, два от лагерите за политически затворници. "При разпитите в тези лагери той прибягва до изтезания и, както всички, които се занимават с подобни неща, собственоръчно довършва хората", заявява в интервю за телевизионната верига PBS палестинецът Саид Абуриш, автор на книгата "Саддам Хюсеин: политика на отмъщението". През 1963 г., между две "следствени" акции, Саддам сключва брак с братовчедка си Сахида, която ще му роди пет деца - три момичета и две момчета.
Следващата година носи нов преврат. Баас е обявена извън закона и от палач Саддам се превръща в потърпевш. "Изолиран в подземна килия на Главно управление на сигурността, той устоя самоотвержено на всички мъчения", гласи биографията му. Преместват го в затвора в Таги, където продължава да учи право (през 1984 г., вече на върха, Саддам защитава cum laude докторат в Багдадския университет).
След две години затворничество Саддам получава чрез роднини пакет с пила, прерязва решетките и бяга. По онова време той вече е номер две в партията. През юли 1968 г. от нелегалност го изважда поредният преврат, осъществен от шепа баасистки военни, ръководени от вуйчо му Ахмед Хасан Ал Бакр. Именно в този момент за Саддам започва пътят към абсолютната власт. През 1969 г. президентът Ал Бакр го определя за генерален вицепремиер към Съвета на революционното командване, истинският център на властта. А през 1972 г. го натоварва с практически най-важната икономическа инициатива в историята на Ирак: национализацията на петролните компании. Вуйчото сигурно е бил доволен от свършеното, защото през 1973 г. настоява за избирането на племенника си за вицепрезидент на Ирак. През 1974 г. добавя още една длъжност към вече изпълняваните от Саддам - главнокомандващ държавните войски. Тогавашните дипломати в Багдад, като испанския посланик Мигел Анхел Фернандес Масасамброс, го описват като "силната личност" на режима.
Неговата сила са бруталните методи на Отделението за генерални отношения, евфемистично название на тайната полиция, лично управлявана от него. От годините на нелегалност Саддам си е извлякъл поуката, че не бива да допуска и помен от инакомислие, още повече в тъй разнородна по състав и нужди страна като Ирак. Мюсюлманите сунити като него са малцинствена група в сравнение с шиитите от Юга, кюрди и христиани допълват картината на малцинствата. За да откаже противниците си от идеята за реванш, Саддам е още по-краен от някогашните си мъчители. Не му стига само унищожението на опозиционерите - той елиминира и преките им родственици. В най-черните периоди на режима в някои градове се появяват "прокълнати къщи", както ги наричат ужасените хора - запустели домове, от които всички членове на семейството на поредния набеден дисидент са изчезнали след посещение на политическата полиция.
"Това е тоталитаризъм, който дължи съществуването си на вътрешния терор", отбелязва в друго интервю за PBS Франк Андерсън, началник през първата половина на 90-те на отдела на ЦРУ, отговорен за Близкия Изток. "Имаме си работа с преродения Хитлер", каза през 1990 г. Джордж Буш-баща.
Но не всичко се изчерпва с всяването на страх. Саддам притежава някои безспорни качества, заради които стремителният му възход изглежда по-понятен. "Две са чертите от личността му, които го отличаваха от другите", твърди Абуриш. "Неговата безгранична работоспособност, по 18 часа на ден, и тънкият му усет на организатор." На последното стъпало в стълбицата на властта Саддам се качва през 1979 г., измествайки по мирен път вуйчо си. Ал Бакр се отказва "по лични причини" от ръководството на партията и държавата на 16 юли и племенникът му поема всичко. По същото време голяма група офицери и баасистки предводители са екзекутирани без присъда. Това е един от най-мракобесните епизоди в историята на Ирак. Само 42-годишен, Саддам вече е заел непоклатимо най-високото място в държавната йерархия. Неговият план за действие е да модернизира Ирак и да го превърне във водеща арабска държава. Приходите от петрола допринасят за развитието на страната с ускорени темпове (средната класа наближава около 50% от населението), както и за въоръжаването й, подпомагано от Франция и СССР. Насърчен от положителното отношение на Запада и остатъка от арабския свят, през 1980 г. Саддам започва война срещу Иран. Тогава връзките на Ирак със САЩ са по-скоро радушни. "Вие, американците," шегува се Саддам на тайна среща с висши функционери на Държавния департамент през 1985 г. "се отнасяте към Третия свят, както иракските селяни към новите си булки. Три дни меден месец, след това - хайде на полето."
Сблъсъкът с Иран е първата голяма грешка на закъснелия имитатор на Гамал Абдел Насър ("Не се съмнявам, че внимателно е изучавал и Сталин", смята Абуриш). Заплануваното като лесен въоръжен поход нападение скоро се превръща в нескончаема окопна война. Не се случва нищо от очакваното - нито войската на Хомейни, съвкупност от наборници и доброволци-революционери, се деморализира, нито арабското малцинство в Иран се надига срещу Техеран. В стремежа си да надвие аятолаха, диктаторът не се поколебава да посегне и към химическо оръжие. Независимо от всичко, конфликтът се решава с патово положение през 1988 година. Убитите само от иракска страна са 250 000.
Това обаче не пречи на Саддам да се завърне на международната сцена с нашествието срещу Кувейт през 1990 г. Не че човекът от Тикрит толкова иска да разшири контрола си над петролните залежи - вълнува го по-скоро поредният опит да се наложи в регионален мащаб. Пак греши. Срещу него се изправя най-внушителната интернационална коалиция за всички времена начело с Джордж Буш-баща. Този път поражението е смазващо.
В опустошената страна, с разпокъсани от бомбардировките инфраструктури и армия в разпад, кюрдите и шиитите се вдигат на бунт. За пръв път режимът се разклаща. Редът е възстановен с терор. След Адолф Хитлер, Саддам е първият управник, използвал химически оръжия (иприт) срещу собствените си съграждани - кюрдите, в края и на двете подети от него войни, иранската и кувейтската.
Терорът спасява диктатурата през 1991 г. и дори успява да укрепи неясното всеобщо усещане, че стабилността никога не е била нарушавана. Подобно на германците след Първата световна, иракчаните почти не са видели чужди войски в страната си. Така че пропагандата спокойно продължава да разхвалва Саддам като "победител в майката на всички сражения". Изолиран и неуверен след преживените неблагополучия, той до последно търси начини да нажежи страстите в солидарния с палестинската кауза арабски свят. По тази причина от края на 2001 г. отпуска по 25 000 долара на семейството на всеки камикадзе, загинал в опит да унищожи израелци. В страната, която заедно с Тунис винаги се е отличавала със светския си мироглед, ислямските призиви зачестяват. Дори самият Саддам, който в младостта си не е стъпвал в джамия, тържествено заявява пред CNN през 1991 г.: "Онзи, на чиято страна е Бог, никога няма да бъде сломен." "Аллах е със Саддам", гласят многобройните плакати, разлепени по улиците. Повече от всякога в Ирак религията става опиумът, с който властта се опитва да приспи съсипания и разочарован от баасизма народ (средната класа е критично оредяла). Ислямът служи и за стръв спрямо така нужната на режима всеарабска солидарност.
Междувременно баасизмът се е превърнал в чиста проба идеологическа декорация за Ирак, а партията е престанала да бъде гръбнак на режима, отстъпвайки място на тикритския клан - роднини и приятели, същинското ядро на властта в момента. Гибелните последици от войните карат Саддам да се доверява изключително и само на онези, които биха загубили всичко, ако той загуби позиции. Макар и с разминавания в детайлите, западните разузнавателни служби са на мнение, че тримата природени братя на диктатора държат муджабаратите (политическата полиция), докато другото разклонение на рода, Хюсеин ал Махид, е на ключови позиции в армията и Баас. Най-високопоставен е 39-годишният Удай, първороден син и дясна ръка на Саддам, известен със смъртоносния побой, който нанесе през 1988 г. на един от прислужниците си. Негово основно задължение е пропагандата, натоварен е и с управлението на подразделения на милицията. По-малкият, Кусай, на 36 години, командва най-елитната армейска част, Републиканската гвардия.
"Рожденият ден на нашия водач бележи възраждането на нация, поела пътя към победата." Възможно е на следващия 28 април, денят на идването на бял свят на Саддам, багдадският вестник "Ал Хумуйрия" да не може да излезе с обичайното за последните години заглавие на първа страница. Дотогава Саддам сигурно ще е паднал. Но когато загуби властта, а току-виж и живота си, най-жилавият диктатор на Близкия Изток едва ли ще влезе в пантеона на историческите лидери от Третия свят, сред които винаги се е надявал да попадне - Насър, Мао Дзе Дун, Хо Ши Мин, Тито. Те всички, в една или друга степен, са употребявали насилие, за да се издигнат и задържат на върха. За разлика от тях обаче, от управлението на Саддам историята ще запомни единствено терора.

Ел Паис, 23 февруари 2003 г.

Игнасио Сембреро
От испански Нева Мичева