Гръмоотвод

Представлението на Боил Банов "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" от Яворов е спокойно и сдържано. Дори твърде спокойно. И по един неокласицистичен начин - коректно към единството на време, място и действие.
Връщането на Данаил, узнаването за връзката на майка му с Витанов и това, че е негов син, съобщаването на истината на Попович, напускането на дома се случва в камерна близост до зрителя, в една беседка.
Изображението е черно-бяло, актьорската игра - пестелива като за пред камера. Сякаш в черно-бяло е разказана историята, без излишни нюанси. От Яворовата пиеса е изведена графично-чисто структурата на действието. А тя, при цялата митология около нейния автор и сценичното й минало, не е с особена драматургична плътност.
При подобно "графично" четене се вижда ясно, че поведението на персонажите е мотивирано повече от абстрактните им характери (генетична предопределеност, възрастови характеристики, темперамент и пр.) и авторовата склонност да ги използва за резоньори, отколкото от ситуацията или логиката на драматургичния наратив. С други думи, Ибсеновият тип сюжет (нахлуването на миналото в настоящето) е само общата събитийна рамка на едно твърде резоньорско драматургично действие. Фактът, че спектакълът проявява драматургичната проблематичност на "Когато гръм...", е достойнство, като се има предвид, че пиесата носи сериозни митологични наслоения. Дори при най-неочаквани (късни) нейни интерпретации (от втората половина на XX в.) недостатъците на представленията са минавали за сметка главно на режисьорите и никой не се е осмелявал да "погледне" към собствено драматургичните качества на пиесата. Вероятно небходимостта от набавянето на класически драматургичен канон, както и извъннаративният прочит през фигурата на поета Яворов е табуизирал подобен "поглед". Това е, разбира се, друга, сериозна тема, на чието разглеждане не е тук мястото. Но поне нейното споменаване беше важно, за да поясня защо интерпретацията на Боил Банов от тази гледна точка е интересна. Впрочем, желанието му да прочете българската класика без сантименти и в другите си представления за мен е качество.
Оттук нататък обаче в представлението все пак не става ясно защо е разказана тази история, ако тя не е достатъчно емоционално наситена, за да увлече гледащия, и не е достатъчно коментирана, за да го въвлече в друг тип сценичен сюжет, в който режисьорът го води. Може да изглежда парадоксално, но добрите актьорски изпълнения (особено на Илия Раев) повече показват тази недостатъчност, вече на сценичния сюжет, отколкото да я компенсират.
Данаил (Калоян Ленков) разбира, че е син на Витанов (Красимир Доков). Обиден и разстроен, той напуска. Както с облекчение го прави и майка му. Няма гръм, няма емоции. Но няма и обяснения, сложни разноречиви гледни точки към случилото се. Някой нервно тича, пуши или разговаря, взимат се решения, но в този инак психологически тип водене на действието е нужно да се подхвърлят някакви мотивации - без значение доколко те изглеждат логични или нелогични от гледна точка на зрителя. Накратко, липсва друг разказ за взаимоотношенията в това семейство, който да държи вниманието.
Спокойното изложение на режисурата "отвежда гърма", но не го заменя с друго. Действието остава без основен сценично-драматургичен мотив. Така показана, случката е скучна, защото остава немотивирана. Ако тя е трябвало да насочи вниманието към проблема за хармонията, постигана с цената на лъжата, или към подобен (безспорно важен) морален казус, който да я зареди с драматизъм, представлението се нуждае от сериозно режисьорско "дописване". Ако Яворовата пиеса не предлага възможности за това, тогава защо именно тя? Ако пък е повод за нещо друго, то за какво? При подобен тип театър не може да се допусне, че става дума просто за режисьорска акция "антикласиката". Въпросите от този тип могат да продължат. Едно е ясно. На въпроса: "А къде е "Как ехото заглъхва"?", отговорът е: "Където няма гръм, няма и ехо".

Виолета Дечева













Реплика
от ложата