Три орисници
Орисници, урешници, хоресници, вресници (у банатските българи), наречници, наръчници (Южна България), реченици (Зап. България), суденици, сугеници (Средна Зап. България) - митични персонажи, които определят съдбата на всеки човек от самото му раждане.
Българска митология. Енциклопедичен речник, съставител Анани Стойнев, С., 1994.

Отлично замислената поредица на издателство "Просвета" "Нова българска критика" направи така, че 2002 година да стане година на литературознанието, на критическото писмо и критическата реч: защото ако през 90-те българското беше поетически мистифицирано и демистифицирано, белетристично описвано и написвано в началото на хилядолетието, дойде (му) най-сетне ред критически да бъде обяснено и уяснено. Ето всъщност как:
"И ако Вазов е вечното сантиментално овчарче, което обитава света на българското 'когато бях', то това става възможно, защото овчарчето живее у всеки от нас" (Милена Кирова);
"Несъзнателно с посрещането на освободителите Вазов ни е показал изпращането на възрожденската родина. [...] Оттук нататък предаността към родината, произтичаща и от вината към нея, ще извика на бял свят дискурс на ненавист към държавата - тя е лоша, еснафска, подла, политическа, забравила е националните идеали" (Албена Хранова);
"Чужденецът - при това въпреки смеха си поизплашен, погнусен, чувстващ се застрашен от глад и агресия - това е дискурсивната роля, в която Алеко Константинов играе себе си, когато разказва за срещите си с България, каквато е отвъд столицата, отвъд кръга образовани приятели и "свои" политически сюжети" (Инна Пелева).
Три къса от три книги, безуговоръчно на-ричащи и об-ричащи българското такова, каквото е; и още по-безуговоръчно разгадаващи механизмите на неговата станалост - като същи съдбоносни и съдбодаряващи мойри. Разбира се, всяка от тях със своята си открояваща се спрямо другите работа: Лахесис - даващата жребия, Клото - изтъкаващата орисията, Атропос - предопределящата неотвратимото. Трите орисници казаха своята дума - писането и говоренето за литература по българските земи не може вече да бъде същото, невъзможно му е да бъде същото.

Лахесис

Прочее, то отдавна не е същото, сиреч онуй, което по(на)зна(й)ваме от читанки, уроци, учебници и речници. Моделът на неговата различност бе зададен именно от Милена Кирова през 1995 г. със знаменития й текст "Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература", когато внезапно Ботев, Вазов, Алеко Константинов, Захари Стоянов, Петко и Пенчо Славейкови, Яворов, Николай Лилиев, Кирил Христов, Дебелянов, Смирненски, Вапцаров (ни) проговориха с езика на безсъзнателното, с речите на изтласканите импулси от строгото и благоприлично Свръх-Его на канона. Така бе определена "съдбата на човека"/литературата, макар не от самото нейно раждане, но пък от времето, когато тя се почувства достатъчно самостоятелна и зряла, за да отърси от себе си налегналите я идеологеми, догми, митомании. Разбира се, всички тези промени из корен таяха в себе си опасността да се вдървим в една друга догматика - на понякога доста сляпата и натаманяваща фактите според теорията психоанализа, но "Проблематичният реализъм" категорично парира това безпокойство - той е книга не на догмата, схемата, на теоретичните предразсъдъци, а е внимателен към самия обговарян текст; степен на писмо, където интерпретацията е вярна на своя обект, не на самата себе си. Въпреки че второто също е вярно: тя е вярна и на себе си, доколкото отново жалонира търсачествата в полетата на българската литература, задава нови пространства, в които се крият бъдещите продуктивни изследвания не само на имената от канона, но въобще на тукашната художествена писмовност. Особено топо-лого-ургичен е началният текст, дал името на сборника, в който е открит бъдещ ключ за четене на предимно "реалистичната" българска литература:
"Реалистичната интерпретация е място, в което се разиграва едно смълчано съгласие със статуквото на типа мислене, характерно за дадена група от хора в конкретна историческа ситуация. Оттук идва и специфичното удоволствие в прочита на реалистичния текст: той е механизъм за връщане на познатото, вече наличното в рецептивната памет. Това удоволствие е в състояние да компенсира нерядко плитката (или посредствена, или популистка) идеология на текста, защото работи с психични потребности, по-дълбоки от всеки конкретен формат на социалната мисъл." Българското "реалистично" писане и четене се оказва (може би както всяко писане и четене) работа на Id (То), на подсъзнателните либидонозни енергии, на удоволствието в крайна сметка. Една идентификация, която, припознавайки се такава, каквато се познава, припознава заедно с това и естетическата ценност на едно или друго произведение. Което самата тя произвежда като "реалистично" и никакво друго, между впрочем...
Прибавяме към този иновационен текст "Сълзите и плаченето в поезията на Българското възраждане", "Овчарчето в българската литература", "Какво иска жената? Проблематичният хуманизъм (Алеко Константинов)", че и всички други неизброени и получаваме една книга, която трябва да се превърне в настолна за всеки, искащ да разбере българското и себе си в българското. Така началото е положено, дълбинните основания на писането на/по български вече са разтворени, оттук нататък ни остава единствено да се осмелим и спуснем в недрата им, без да се боим от кошмарите и тайните, които ще открием там.

Клото

Бойко Пенчев, цитирайки Йордан Ефтимов, назова Албена Хранова при словото си за "Български интертекстове" "литературоведска Шехерезада". Което е много вярно, но се нуждае от допълнение - също както арабската принцеса, и българската литературоведка разказва истории, но ако младата съпруга на шах Шахрияр създава приказките си, така да се каже, ex nihilo, то Албена Хранова ги тъче/текстува от вече готов, наличен материал, който обаче съчетава по най-неочакван, изненадващ начин. В този смисъл тя е наистина Клото - предящата, тъчещата: една (пре)създавачка на текстове благодарение на това, че снове между тях, като разбрида, забрида и набрида говоренето на класиката по начин, че и тя самата се изумява от звученето на гласа си. Само един пример: "[...] За да има мустаци и хъшовска адекватност, Вазов трябва палимпсестно да замаже любовта ("няма да пея вече любовни песни"), при което обаче се оказва, че, замазвайки любовта, е замазал и мустаците, понеже е попаднал ("остави таз песен любовна") в ролята на правилно възприемащото либе. А заедно със замазването на мустаците, оказва се, е бил замазан и самият Ботев, защото той е речевият генератор на двата противоположни импулса." Бликащата от този цитат ирония (впрочем, и от цялата книга) преобръща с хастара навън едно предубеждение за литературознанието и въобще за всяка наука, че трябва да бъдат сериозни, че не бива да се усмихват много често, камо ли пък да се смеят с гръмък глас. Нищо подобно! "Български интертекстове" изтъкава пред нас съвсем друга шарка на литературоведския килим: на едно весело, искрено забавляващо се аналитично писане, в което удоволствието от играта е на равна почит, че дори и на по-голяма от задължителната официалност и строгост на академичния текст. Всичко това обаче придружено с висока ерудиция, с огромен изследвачески труд преди реализирането на критическата работа: "Значи, за да има вяра, че интертекстуалните отношения между "Не пей ми ся" и "Жестокостта ми ся сломи" съществуват, трябва да бъдат забравени другите две стихотворения, едното от които казва, че плач и песен са много различни места, а другото, една книжка след като човекът е сломил жестокостта си и е заплакал, казва, че той няма да пее вече за в бъдеще, с което затваря един почти порочен кръг на междутекстовата комуникация. Неслучайно "Из отговорът към" и "Не кълни мя" са добре забравени, достатъчно заглушени и маргинализирани. Сложният неправилен четириъгълник със странно допиращи се точки прави непосилна за литературната история фигура, обърква я твърде много, и затова тя изтрива неясните участъци, за да я сведе до любимата си линия - между "Не пей ми ся" и "Жестокостта ми ся сломи", въвежда телеологизъм и няма никакви проблеми с това да каже, че точно тази линия доказва идейното развитие на Петко Славейков."
Ала въпреки този "огромен изследвачески труд", насъбрал внушителен корпус информация, усещането е за "леко писане" (нека използвам внедрения от Пламен Дойнов термин относно най-младата българска поезия), осигуряващо също такава лекота и "куфеене" при четенето на текста. Въобще Албена Хранова демонстрира с цялата си научна дейност нещо твърде рядко по нашите земи: че академията може (и трябва) да бъде забавна, че не единствено сериозността и намръщеността са типичните нейни състояния. Изтъкаването на живота/текста е и весело предприятие, не само строго. Едно "шутовство" на науката, една "весела наука", която знае как да се забавлява, но и да обучава...

Атропос

Поставяне точка над i-то - така можем да определим книгата на Инна Пелева "Алеко Константинов. Биография на четенето" (впрочем, такива са и други нейни книги, сещам се тук за "Ботев. Тялото на национализма"). Или - за да се съобразя с избраната метафора - прерязана е нишката на досегашния начин на четене на "текста-Алеко"; оттук насетне никоя интерпретация - било на "Бай Ганю", на "До Чикаго и назад" или на фейлетоните на свищовлията не може да бъде из-пълн(ен)о и истинско, без да се има предвид тази монография. Особено пък като знаем, че тя бърка право в най-българската рана, кървяща повече от век: е ли бая ти Ганя най-точното и истинско олицетворение на българското, или то е окарикатурено, изкривено, не е единствено и само такова? Отговорът на Инна Пелева е: "Превърналото се в идея фикс желание за махане, втвърдяващият се усет за пленничество, за невъзможно измъкване натягат неприязънта към лепливото място, което отказва да пусне копнеещия за другаде. [...] Именно непоносимото до болест напрежение между човека и неговата родина се разрешава в злословието, редящо историите в "Бай Ганю. Невероятни разкази за един съвременен българин".
Излиза тоест, че тая толкова одумвана българска книга е плод не на друго, а на една неприязън към своето, на едно неразбиране, при което "страната и индивидът се отхвърлят при всеки контакт, който им се наложи, от какъвто и порядък да е той". Изпъква, че "Бай Ганю" е една мистификация, но така добре извършена, че никой досега не я е заподозрял като такава (за разлика от "Островът на блажените" на Пенчо Славейков например). В началните години на само-конституирането на българското е застанал един шедьовър на хитро подхлъзваща към самобичуване конструкция, откъсваща ни от нашето милно и свидно Възраждане; текст, който е не обикновена художествена измислица, а е истинска Fata Morgana - обсесия на общността, фасцинирана от безпокойството, че не я бива много-много за цивилизования свят. Или, да го кажем с думите на самия Алеко Константинов:
"Европейци сме, ама не дотам!" Инна Пелева обрисува по по-друг начин тази наша фрустрация: "Никога преди и никога след Алековата книга в българската култура не се функционализира толкова абсолютно положителен образ на "Европа", толкова свръхидеализирана, лишена от каквито и да е петънца и пукнатини легенда за онова прекрасно място и прекрасните му хора. [...] При въдворяването на етно-ролите по отвеса, изтичащ от съвършената до божественост "Европа", конципирането на книгата от 1895 запраща невинния Възток - и българското, закътано в миризливите му уюти, - на дъното на пирамидата, класираща народите." Казано иначе, "невероятните разкази" са една "Криворазбрана цивилизация", само че с обратен знак. Очертава се следователно нещо изключително важно: от посочената 1895 (а защо не и преди нея) българинът живее като копнеж и като реалност в полетата на две култури -на цивилизованата Европа и на изостаналия Ориент (ако погледнем с очите на Щастливеца), или на подозрителната Европа и на жизнеутвърждаващия Балкан (ако погледнем с очите на бай Ганю); и сблъсъкът между тях непрекъснато е натоварвал общественото ни развитие с вини, нападки, ругатни, обиди; и може би точно този сблъсък (който, прочее, наблюдаваме и днес) е онова противоречие, което създава не само нашенската "въобразена общност", но е и движещата сила на историята й/ни: "Като се лута между интелигентския нарцисизъм и самобичуването, между зависимостта от общността и нетърпимостта към нея, между "професионализираната" техничност при боравенето с текста и изконната беззащитност пред агресиите на писаното слово, интерпретаторът българин, заловил се отново с "Алеко" и с "Бай Ганю", така или иначе се изправя пред необходимостта да обяснява (всъщност) отношението си към своята българскост. Подобно начинание може да има какви ли не последици. Една от евентуалните е приучаването да се живее без гняв и без чувство за вина сред пленничествата на принадлежността."
Само това прозрение да беше (макар да има още много като него), стига ни да заявим, че книгата "Алеко Константинов. Биография на четенето" е труд, съизмерим по достойнство с класическото изследване на Иван Хаджийски "Бит и душевност на нашия народ" - просто това, което той е направил някога за проучването на българската народопсихология в областта на социологията, Инна Пелева прави сега в областта на литературознанието. Предопределяйки оттук нататък четенето на българското, прекъсвайки без колебание нишката на патетиката и сантиментализма, за да даде път на скрупульозния до последния детайл фукоянски анализ - нещо, от което именно анализът на българското (и като литература, и като екзистенция) все още е "крайно нуждаещ" се.

Митко Новков



Милена Кирова - Проблематичният реализъм;
Албена Хранова - Български интертекстове;
Инна Пелева - Алеко Константинов. Биография на четенето
.
Издателство Просвета, 2002