Историческият баланс на САЩ
От нищо не се боя повече, отколкото от собствената ни сила, нищо не ме плаши толкова, колкото да предизвикваме прекалено много страх.
Едмънд Бърк


"Омразата към северноамериканците ще бъде религията на кубинците", писа един журналист от острова през 1922 година. Същата тази религия сега обзема света, изповядват я в Сеул и Буенос Айрес, в Париж и Карачи, в Берлин и Мексико. Чернобяла като манихейството и лесна като учебникарския марксизъм, новата вяра има една единствена догма: всичко лошо на света идва от САЩ. Всяко отклонение от това кредо означава превръщане в "лакеи на янки-империализма". Приобщаването към новата религия спестява необходимостта от размисъл и се отплаща с чувство на блажено успокоение. Настоящата й популярност обаче не доказва нейната историческа меродавност, нито моралната й последователност. Да хвърлим око на фактите.
Единствената зона от планетата, системно ощетявана от САЩ, е била Латинска Америка. През 1847 г. Мексико преживя осакатяващо лишаване от половината си територия - акт на историческо пиратство, който до 1927 г. вися като Дамоклев меч над главите на мексиканските управници. "Банановите републики" в Централна Америка и карибските острови бяха следващите жертви на т. нар. "gunboat diplomacy", дипломация на военните кораби: анексия на Пуерто Рико, насилствен протекторат в Куба, десант в Хондурас, заемане на митниците в Санто Доминго, морски пехотинци във Веракрус, наказателна експедиция в Чихуахуа, война срещу Сандино и подкрепа за Сомоса в Никарагуа, събаряне на Арбенс в Гватемала. Последва серия от злоупотреби в Южна Америка, открита с преврата срещу Алиенде през 1973 година. Факт е, че САЩ много пъти са предавали либералите от южния континент, за които любовта към северноамериканците беше религия.
Това са даденостите в латиноамериканския случай. Без съмнение балансът е отрицателен, макар и с изключения. Най-неудобното от които е, че Южна Америка беше и си остава - заради подкупни и потиснически режими, бездейни елити и фанатизирани интелектуалци - основен виновник за своите неволи. Куба е най-поучителният пример, както рано или късно ще открият и собствените й обитатели - национализъм, изграден изключително в негативни термини, който неизбежно се изражда в диктат на омразата. Мексико прояви повече предпазливост и осъзна, че съседството на САЩ далеч не е най-безнадеждното. Има държави, които само биха могли да си пожелаят такова - Полша (разпната между Германия и Русия) и Ирландия (окупирана от Англия) примерно. Чувството към янките, което преобладава в Мексико и изобщо Централна Америка, е смесено. От една страна, пиетет към някои аспекти от културата им, от друга - многолетно недоверие, което полека-лека отстъпва пред факта, че десетки милиони "испаноамериканци" живеят "вътре в чудовището", както го наричаше Марти. Щатската дипломация продължава да нехае, но в ежедневния живот на двете Америки се възцари мълчаливо помирение.
Печалният латиноамерикански обзор контрастира с делата на САЩ в Западна и Източна Европа, където американците би следвало да са неоспорвани герои по няколко обективни причини:
1. Ключовата им роля в Първата световна война (50 000 загинали).
2. Решителната им намеса във Втората световна (десантът в Нормандия и неистовата защита на руснаците на Източния фронт бележат началото на края на Третия райх).
3. Планът Маршал, безпрецедентна проява в областта на икономическото сътрудничество, коствала на американците 12,5 билиона долара и покачила европейската промишлена продукция с 40% от 1938 до 1951 година.
4. Разкъсването на съветската блокада на Берлин през юни 1948 г. (въздушна операция, в която американци и британци спуснаха повече от 4 500 тона храни и вещи от първа необходимост на 2,1 милиона германци, обградени от съветските войски).
5. Структура като НАТО, благодарение на която Европа можа да съсредоточи енергията си в постигането на настоящето си благоденствие под постоянната закрила на щатския военен чадър.
6. Американската намеса на Балканите, която преустанови етническите чистки в бивша Югославия.
Това са даденостите, що се отнася до Европа. Положителен баланс. На фона на американските отзивчивост и себеотрицание, антиамериканските демонстрации в Париж или Берлин са срамна гледка: белег на невежество, късопаметност и, най-вече, неблагодарност. Или желание да се припишат на САЩ собствените ужасни вини - малодушна пасивност пред Хитлер във френския случай; брутална геноцидна машина в германския. В този смисъл поведението на страните от Източна Европа е по-последователно - те разбират, че американците са решаващият фактор в падането на съветската империя, която за половин век им беше похитила гражданския и национален живот. Не е нужно европейският исторически дълг да се изплаща със сляпо подчинение на Вашингтон. Но той при всички положения предполага и морално задължение без давност: признателност.
В драматичните африкански конфликти английският империализъм остави спомена за безчинства, които белгийци, французи и германци така имитираха, че стигнаха до геноциди. Обратно - без намесата на американците гражданската война в Руанда щеше да добие катастрофални размери. В Далечния Изток САЩ извършиха две абсолютно непростими престъпления - Хирошима и Виетнам. Обаче пак те проведоха възстановяването на Япония от нищото. Накрая, в главоблъсканицата на Средния изток тяхната намеса все закъсняваше и допусна няколко скъпи грешки, сред които и въоръжаването (съответно срещу СССР и Иран) на техните сегашни врагове Бин Ладен и Саддам Хюсеин.
Балансът за Африка и Изтока е смесен, но никой не може да пренебрегне ангажимента на САЩ в най-тежките ситуации: Картър постигна неоценимия мир между Израел и Египет, Клинтън бе на крачка от успеха между израелци и палестинци. Целият свят, така враждебно настроен към щатския интервенционизъм, всъщност вопие за интервенция в случая с Палестина. Това е и най-важната висяща задача на САЩ, но за съжаление Администрацията на Буш си е поставила други приоритети.
Щатите са притегателна сила за имигранти от цял свят. Странна империя, която никога не се е опитвала да си присвои териториите и ресурсите на победените страни, а е влизала в търговски отношения с тях (в своя полза) и ги е отваряла за либералните и демократични ценности на западния свят (често невероятно арогантно и нескопосано). До днес балансът й е по-положителен от този на предшествалите я империи, с изключение на испанската (в хуманитарен смисъл) и на британската, която все пак остави в бившите си колонии разработена инфраструктура, образователни институции и няколко демокрации. А могат ли да се мерят щатските грехове с десетките милиони жертви от имперските авантюри на Хитлер и Сталин?
От онзи 11 септември насам живеем в нова епоха. САЩ са подложени на огромно историческо изпитание.
Парадоксът на гиганската им мощ е в тяхната уязвимост. Терористичните малцинства в ислямския свят са глобализирана банда, чието неутрализиране ще трае с десетилетия. Притежаваните от Ирак оръжия за масово унищожение могат да блокират снабдяването с петрол и да предизвикат световна депресия. Какво да се прави? САЩ не можеха да стоят със скръстени ръце. Не биваше и да се хвърлят толкова прибързано. Най-доброто решение все още е засилването на натиска над Саддам и - на всяка цена - единството на международната общност в усилието за мирно разоръжаване на Ирак. Подобна политика на задържане (която не изключва напълно силата) би улеснила евентуалното въвеждане на демокрацията в арабските страни и постепенно би елиминирала огнищата на тероризма.
Думите на Бърк, прочутият английски трибун от XVIII век, днес звучат като пророчество. Вътрешната стабилност на САЩ се дължи на либерални традиции и демократични принципи, регулиращи властта, а в поведението си навън страната не е преставала да се съобразява с чуждия суверенитет - вместо да окупира Япония и Германия, помогна за подема им. Ако сега промени стратегията си, рискува непоправимо да урони своя спечелен през XX век авторитет на лидер и да изложи на опасност глобалния порядък на относителна свобода, за който има сериозна заслуга.

Енрике Краусе,
мексикански писател, главен редактор на сп. "Летрас либрес", "Ел Паис", 5 март 2003 г., (със съкращения)