Денят, в който...
Не можем да измерим нито значимостта, нито смисъла на новината за смъртта на Морис Бланшо.
Но вестта за чия смърт може да бъде измерена? Как може изобщо да бъде измерена смъртта? Смъртта е винаги неизмерима, без мяра; и всяка смърт - несъизмерима с никоя друга, абсолютно единична, неповторима.
Неповторимото в новината за смъртта на Морис Бланшо е в парадоксалното отсъствие на новина. Не защото няма нищо по-"обикновено", "нормално" и очаквано от смъртта на един деветдесет и пет годишен мъж - доколкото изобщо очаквано, нормално, закономерно може да бъде самото неизмеримо, винаги несвоевременното, единствено универсално правило, суспендиращо всяка универсалност: смъртта. А защото в нея няма нищо ново от гледната точка на определението на Бланшо, формулирано от един от големите му последователи, Филип Лаку-Лабарт, по повод на тази новина: Морис Бланшо е този, който вече е бил мъртъв - и именно с това представлява "абсолютно митичната фигура на съвременния писател". Всеки читател на тези редове закономерно ще си постави въпроса: какво означават думите "той вече е бил мъртъв"? Подобно "абсурдно" твърдение (абсурдно доколкото, разбира се, няма за цел да отмени неотменимия факт: на 20 февруари тази година на деветдесет и пет годишна възраст е починал не някой друг, а авторът, носещ името Морис Бланшо) се превръща в логично, когато се отнася до автора на "абсурдната" фраза: "'Аз'" умирам още преди да се родя." Но защо именно този, който е мъртъв отпреди да се роди и в този смисъл новината за чиято смърт е абсолютно предизвестена и чието "аз" дори е невъзможно вън от кавичките (защото, отново по думите на самия Бланшо, приближаването към смъртта е приближаване към Безликото, към пространството, в което всяко лице, личност, "аз" се заличават - и следователно мъртвият-преди-да-се-роди е абсолютно лишен от лице, оттеглил се, невидим - каквито са и отправните определения на "профанния" биографичен мит за Бланшо) - защо именно той е "абсолютно митичната фигура на съвременния писател"?
За да бъде един въпрос на висотата на мисълта на Морис Бланшо, трябва да му се отговори на тази висота. Най-сигурният, всъщност единственият сигурен начин за това е да му отговорим, изхождайки от тази мисъл. В своя програмен текст "Литературата и правото на смърт" Бланшо говори за особеното място на литературата като област на най-"чиста" изява на човешкия опит. Тя е такава, доколкото писмеността или литературата представлява на първо място опит за смъртността. В какъв смисъл? Наименовайки едно нещо, ние го наименоваме като смъртно, откъсвайки го от (или показвайки отсъствието на) неназовимата му същност, ние отваряме празнота в него и само чрез тази празнота можем да го наименоваме, защото, всъщност, тази празнота е неговото име. Ето защо езикът е едно "отложено убийство". Затова литературното произведение, произведението на езика, не е творба, а без-делие, раз-творяване (desoeuvrement). Или по-скоро, то е творба само в своето разтворяване, представляващо парадоксално споделяне на опита за несподелимото - смъртта. В този смисъл литературата наименова съществуването като постоянно умиране: тя е невъзможността на творба, както умирането е невъзможността на смъртта.
Затова и новината за смъртта на Морис Бланшо - именно защото не е и не може да бъде новина в собствената му логика - е в някакъв смисъл главозамайваща. И тя е такава, доколкото Бланшо се е превърнал в олицетворение на собствената си философия. Дори в нещо повече: Бланшо е не само олицетворение, той е своята философия. Неговата философия е неотделима от (и може би невъзможна без) неговия опит. Да се говори за връзката между творчество и "личен" опит в десетилетията, когато във въздуха се носеха заклинателните формули за "смъртта на автора", се смяташе за проява на лош вкус. Затова, за да не оставям място за излишни подозрения във връзка с горното твърдение, трябва веднага да кажа, че за никой сериозен френски философ не е тайна в каква степен тезите на Мишел Фуко и Ролан Барт, двама извънредни глашатаи на смъртта на автора, са повлияни от мисълта на Бланшо (достатъчен знак за това е ключовият текст на Фуко върху Бланшо от 1966 "Мисълта за външното"). Затова, когато говоря за връзката между "личния" опит на твореца и неговата творба, аз я мисля именно следвайки Бланшо: опитът никога не е и не може да бъде личен. Това, което наричаме опит, е досегът до безликото и неутрално "вън", срещата с това, на чието постоянно и необратимо връхлитане сме винаги изложени. В този смисъл Бланшо е представлявал парадоксално о-лице-творение - "лице" на безликото (неслучайно неговото лице оставаше невидимо и в буквалния смисъл по протежението на няколко десетилетия). Бланшо е фигура от Вън - фигура на това Външно пространство, което именно във философията на Бланшо е пространството на Безликото и което е свързано с неотменимото приближаване на онова, което е (винаги) вече тук - смъртта.
Но доколкото е винаги вече тук, смъртта всъщност е невъзможна - защото пред Безликото на смъртта човекът губи лицето си на смъртен и така умирането му става невъзможно: "смъртта е невъзможността на умирането", пише Бланшо. Ето в този смисъл смъртта на Морис Бланшо - като "олицетворение" на мисълта на Морис Бланшо - засяга всеки един като смъртно същество. Като възможност на невъзможното.
Особен ден. Денят на смъртта на мислителя, чийто живот стана опит на невъзможната мисъл; който, пишейки за невъзможността на смъртта и за нейното постоянно разтворяване в несвършващата агония на умирането, на приближаването към безличното външно пространство, се оттегли, безлик, за да умира сам, отвън.
Но именно в своя самотен опит за смъртта, чието друго име е писмеността, Морис Бланшо, безликият автор, успя да достигне, като радикално откъснат, до радикално откъснатите, до другите смъртни - и така в отсъствието на общност да открие общността, а в радикалната откъснатост от другия - единствената възможност за споделяне: споделянето на несподелимостта на смъртта, в което именно гнезди възможността на невъзможната общност, на невъзможното заедно - на приятелството и любовта.
Преди няколко месеца, в разгара на свързаната с два университетски семинара работа върху мисълта на Бланшо, в черновите, сякаш против самия себе си, из-писах следните думи:
"Бланшо е посредник между световете в техния разрив, разривът на свещеното. Бидейки на този свят, той отсъства от него. Един ден, в който светлината ще бъде поглед в сърцето на нощта, ден, в който Бланшо ще отсъства от света, той ще бъде тук. Белотата на името ще бъде свещената разделяща бразда в сърцето на нощта, скрила всеки знак в безмълвното очакване и забрава на своето виждащо спокойствие."
Днес този ден е настъпил. Това е денят.

Боян Манчев