Завръщайки се, никога не идвал
Натам е невъзможно да се гледа. Денят, който винаги е там, който никога не отстъпва, който никога не се завръща, защото никога не си отива - този ден е стена пред погледа. Отвъд него няма нищо. Той е непрекосим, неговото отвъд е заличено. Светлината прониква навсякъде, слага край на всичко. Окото не се разтваря към нея, защото е непроницаема. Тя не заслепява, тя унищожава. Също и паметта. Денят обезпаметява. В него нищо не се случва, защото всичко вече се е случило. Той неуморно отнема връзките между нещата, разпада ги на факти. В тази земя няма накъде повече, тя е предел. Нейните факти са окончания, оставени сами на себе си. Единственото, което светлината може да направи с тях, е да ги превърне в образи. Едно безкрайно, непоносимо отделяне, отблъскващо докосване. Пронизваща видимост, която не означава нищо. Денят е, което остава. Денят вече е бил тук, денят дойде.
Тази смърт е негов факт. Тя му принадлежи, но той няма власт над нея. Той я погълна, защото тя не пожела да погълне него. Показа я така, че за нея да не може да се говори. Тя отклонява погледа, не дава и не взема, мълчи. Две неща, защото как другояче да бъдат наречени, освен тези две неща, които никога няма да се срещнат. Едно спрямо друго, те са завинаги извън. Отстоянието между тях е ненарушимата, очертана вън от всяко колебание дистанция между окото и хоризонта. Към тази смърт окото се насочва като към своя собствена: желае да я види, иска я винаги пред себе си, търси я в малкия фрагмент от света, който му е достъпен, но никога не я намира. Вместо нея се явява друго. Макар и лишено от памет, окото го разпознава като друго. Защото за такава смърт памет не му е нужна. То не я вижда, тя остава в тъмната страна на неговото зрително поле. В своето неуморно движение окото вечно се плъзга край нея, тя запълва бездънната сърцевина на всичките му траектории. Хладна, ужасна, безсъзнателна близост. За това няма език.
Усилието описва една тотална непреодолимост. Кръжи напрегнато около своя ад. Надеждата на предварително проваленото му начинание е сковаващата слабост да проговори сама за себе си. Разкривайки се, да разкрие повече. Вцепенението се простира до самото име. Тук, в този момент, аз не мога да напиша това име. И не заради смъртта, придобила формата на невъзможност. А заради невъзможността, която съзира себе си, чудовищна и кошмарно непристъпна, в тази смърт.
Но по-добре така. По-добре на това място да има стена, която окото да обхожда, без да прехвърля. По-добре този липсващ, отхвърлен, гърчещ се език, отколкото друг. Достигането с думи да бъде изпразнено от своята претенция за свобода. Нека светлината на деня отново се прелее в образ и той да бъде образ на отчайващо безсилие, на оглушителна непроизносимост. Смъртта няма нужда от защита, тя е неприкосновена в своя факт. Но по-добре да бъде укрепена и в лицето на една толкова маловажна уязвимост, отколкото, дори неволно, да приеме нейното лице.
Отклоненият поглед бавно се изпълва с подозрение за някакво познато усещане. Това не е спомен, то е отвъд спомена, преди и след. Той никога не е идвал, никога не се е явявал, не е преставал да се завръща, също като боговете, които, завръщайки се, никога не идват. Тази смазваща отдалеченост, съпровождаща появата на всяка близост, този влудяващ трепет, изгубването на всичко, затъването в нищета и другото, което не може да се нарече - не за да се воюва с непреодолимото, нито за да бъде понесено, а за да бъде спасено. Казваме "невъзможно", защото ни е отнета възможността да казваме каквото и да било. Безсловесността неизменно изригва в порой от думи. Запъването. После отново - денят.
Откровението винаги е било апокалиптичен жанр. То не умее да говори. Вместо това показва и крещи. Но неговото дъно е двойно. Отдолу е мълчанието, абсолютното мълчание.
Откровението е пълна безсмислица. И е ненужно. То не е нищо повече от хвърляне на един невъзможен поглед към една невъзможна смърт.

Eлена Алексиева