Как се обрисува обликът на писател, който винаги е крил своя лик? През целия си съзнателен живот творецът и критик Морис Бланшо, може би най-великият жив класик на универсалната литература (допреди седем дни, когато ни напусна на 95-годишна възраст в дома си в Ивлин, недалеч от Париж), толкова ревниво е държал в тайна своето лице, че сега разполагаме с броени свидетелства за външността му. Тези дни пресата можа да излезе само с две негови фотографии. Първата е от 1929 година, когато е учел философия и немски в Университета в Страсбург: слабо, високо русо момче с изискани дрехи и колосана яка в кола с петима приятели, сред които и Еманюел Левинас. Другата е много по-неясна, чак от 1995-та, от паркинга на някакъв супермаркет, направена от случайно минаващ фотограф и по-късно разпространена в Интернет.
Според Бланшо както литературата отрича реалността, която представя, така авторът също следва да изчезне зад собственото си писане. И това е само началото, защото накрая дори въпросното писане трябва да се изличи в посока към външното, неутралното. В този смисъл неговото оттегляне от света - в това число и почти несъществуващите му отношения със средствата за масова информация - добива допълнителен смисъл, сравнено с отшелничеството на други големи автори, отказали да общуват чрез лицето си.
Съвсем различно е в началото, през 30-те, когато Бланшо, потомък на знатен католически и промонархически род, триумфира като журналист, есеист, литератор и политик в пресата на младата "консерваторска революция" на френската десница. Избухването на Втората световна война го тласва към по-прогресивни позиции, главно след разкритията за Холокоста (Левинас, с когото поддържа близко приятелство и чието семейство защитава от нацистките преследвания, е евреин от литовски произход), а участието в Съпротивата и приятелството му първо с Жорж Батай, после с Маргьорит Дюрас, Дионис Масколо и Робер Антелм го отвеждат до радикални левичарски възгледи, най-пламенно изразени в написването на Манифеста на 121-ната срещу колониалната война на Франция в Алжир и в подкрепата за младите бунтари от май 1968 година.
По време на войната започва да публикува своите първи литературни произведения: романите "Тома Тъмния" (1941), "Аминадаб" (1942) и "Всевишния" (1948); следват разкази като "Смъртна присъда" (1948), "Очакването, забравата" (1962) и "Последният човек" (1957); критически изследвания като "Литературното пространство" (1955), "Книгата, която предстои" (1959), "Безкрайният разговор" (1969) и "Писмеността на бедствието" (1980). Неговите анализи на Ницше, Кафка, Сад, Батай, Хьолдерлин и Маларме завинаги белязаха литературната критика на века.
Четенето на Бланшо е като доброволно изпадане в словесен шемет. Читателят бива погълнат от черна дупка, материя, която едновременно отрича и налага себе си, захласва се пред нищото и смъртта, пред тоталното отхвърляне. То е като перманентна литота, благодарение на която се пишем, зачерквайки се. Мишел Фуко каза за Бланшо, че е "Хегел на френската литература". Бланшо пък заявил на приятеля си Батай: "Онзи, който пише, налага авторитета си, а всеки авторитет се изкупва". Бланшо изкупи до най-малка подробност своята влиятелност с пълното опровержение на авторитета на собственото си писане.

Ел Паис, 28 февруари 2003 г., със съкращения

Рафаел Конте
Превела Нева Мичева