Между участието и наблюдението

Книгата на Филип Димитров "Митовете на българския преход" е обърната към най-новата българска история, към времето, за което историците все още не се осмеляват да говорят и за което твърдят, че е рано да се говори - заради близостта, неяснотите, незавършилия преход... Докато книгата на Филип Димитров залага точно на близостта, а следователно - на ясната памет, на гледната точка на участника в събитията, на достоверността на преживяванията; залага и на възможността (ако приемем, че преходът в България все още не е завършил) опитът от миналото да се проектира в случващото се днес и да се избягнат поредица от грешки. В този смисъл книгата си е поставила амбициозната задача да формулира основните, според автора, митове на 13-годишния преход и да ги проблематизира и разчупи.

Като човек, който вярва на думите, Филип Димитров полага в основата на неслучващия се диалог между политици и граждани тъкмо тези митове, които задълбочават заблудите и оставят и двете страни в позиция на неудовлетвореност и усещане за неразбраност и излъганост. И пак от позицията на човека на словото Димитров формулира и целта на книгата си, която се заключава в желанието ясно да се назоват проблемите и съпътстващите ги митове, защото веднъж назовани, те позволяват по-лесно да се проникне в смисъла им и да се намерят адекватните решения.
Безспорно е, че книгата на Филип Димитров е едно амбициозно начинание, което в малкото си страници събира изключително разнородна тематика. Тя е разказ за мястото на България в контекста на останалите източноевропейски страни и се старае да отговори на въпроса защо не сме като поляците, чехите или унгарците и защо българското винаги е белязано най-вече от липсата на противостоене и изграждане поне на "наченки на дневен ред за обществена промяна". Тя е и разказ за дисидентското движение в България, което той определя като преобладаващо "тромав отклик на Горбачовите промени", в който антикомунистите са единици. С което и обяснява двусмисленостите, свързаността с БКП, забавила промяната в България. И най-сетне е разказ за комплексите ни, за провинциализма, за възможните национализми...
Една от митичните български дати в най-новата история - 14 декември, когато многохиляден митинг в София поиска отмяната на чл. 1 от комунистическата конституция (за ръководната роля на БКП), Филип Димитров обговаря чрез паралел с аналогични събития в Прага. Паралел, който идва да покаже, че докато в Прага опозицията е знаела какво и как да поиска, в София не е било така. И заключава, че липсата на единна воля в българската опозиция, половинчатостта и нерешителността, станали емблема на по-късното политическо поведение на много от нейните първи лидери, също обясняват проточването на българския преход.
В "Митовете на българския преход" Филип Димитров представя гледната си точка и за Кръглата маса, и за идеята да се съставят коалиционни правителства, и за начина, по който СДС е станал партия; очертава и визията си за това каква точно трябва да бъде една партия по принцип, какви гледища съществуват по въпроса в развитите демокрации, какво е мястото на лидера и какви функции е нужно да изпълнява той.
Говоренето за партията Филип Димитров вплита в твърдението си, че това е един от наложилите се митове за спасението и го поставя в същия ред, в който разглежда и мита за царя - като спасител и обединител, като средоточие на морал и почтеност. Като акцентът е поставен изцяло върху публичните фантазии, изкривените възприятия и утвърдените клишета, а не върху говоренето за конкретната персона на Сакскобургготски.
Но може би най-дискусионни и проблематични в книгата са моментите, в които Филип Димитров говори за собствения си кабинет и за мита за "простия български народ". В случая с оглавяваното от него правителство като че ли е най-интересно да се проследи как говоренето на Димитров пулсира между желанието за обективност и субективизма, как среща гледната точка на наблюдаващия и на участника, как прави опити да се деперсонализира, което само по себе си е любопитен експеримент. Колкото до мита за простия народ, Филип Димитров се спира на любимото на всички ни обяснение, че като българи "не сме както трябва", че за всичките ни беди е виновен недостойният български народ, неговата тъпотия и простотия, и прави опит да обърне гледната точка. Той се спира конкретно на управлението по времето на Иван Костов и на изборната загуба и дава своя отговор на въпроса на какви очаквания не отговори СДС и защо се стигна до "наказателен вот" след едно определено успешно управление. Иначе казано, без да морализаторства, Димитров поставя въпросите за морала и отговорността и пледира политическите избори да се уважават, каквито и да са те и колкото и да не ни харесват.

Не е за подминаване и начинът, по който е структурирана самата книга, която сякаш се разполовява - едната половина е основният текст, другата - бележките, които са изключително подробни и точни. Това разцепване създава усещане за вътрешна диалогичност, дори полифоничност, то среща по-фриволното писане и тълкуване с фактите и строгата информация, събира споменатите позиции на участника и наблюдаващия и прави книгата много жива и напрегната.

Амелия Личева







Думи
с/у думи