Мартенски музикални дни 2003

Песен за земята - знак за музикално възкресение
В Русе за 43-и път започна Международният фестивал "Мартенски музикални дни". Това сухо информативно изречение фиксира финала на поредно целогодишно преодоляване на особената скала на приоритетите в "държавата на талантите". В тази държава все още не се стимулират спонсорите на културата. И по тази причина всяко търсене на пари (държавата обикновено казва, че няма) се превръща в мъчителен и дълбоко унизителен акт за всеки организатор на не-поп-събитие. Може би един ден, когато простотията, посредствеността и мегаломанията потърсят други географски ширини за агресивните си извержения, тъкмо на кураторите, организаторите и всички, които са направили възможен дори един фестивален ден, ще бъде отделено внимание и поставен ореолът на новия тип мъченици-будители по време на балканска демокрация. Ако този вид се е запазил, разбира се. И затова се чувствам повече от задължена да оповестя, че тази година генералният спонсор на ММД - Русе, е ОББ.
След това ведро и заредено с оптимизъм въведение се връщам към откриващия концерт на фестивала - запазен исторически по право за русенския оркестър и неговия шеф-диригент Георги Димитров. Юри Буков бе техен партньор в Петия клавирен концерт от Бетховен. Присъствието му на фестивала имаше значение по-скоро с емблематичността на името и със знака на респектиращата творческа биография. В края на своето осмо десетилетие именитият ни интерпретатор предложи изпълнение, в което няколко "острови на радостта" очертаха параметрите на изкуството му, на класата на артиста. Удивително психическо и физическо отстояване, което публиката оцени.
Ако първата част бе насочена по-скоро към интерпретаторски реминисценции, втората част ни върна към днешната, сега и в момента, артистична мощ на един най-голям български диригент - Георги Димитров. Тук обектът на неговото творческо желание бе колосалната Симфония-кантата "Песен за земята" от Густав Малер; творба, която поставя не по-малко колосални проблеми пред оркестъра - по отношение на звука, на артикулацията и жеста, на съвместното музициране, на осмисляне на собствения цвят в пространството и собствената реч във времето. Този Малеров Реквием (според определението на диригента) е в шест части, създаден по немския превод на Ханс Бетге на поетичния сборник "Китайската флейта", събрал творби на китайски поети, които композиторът е "раздал" на нисък женски и висок мъжки глас. Симфонията като че е поредното потвърждение на особената "симпатия към смъртта" на Малер, катарзисно и екстатично предчувствие за края. Мисля си, че днес музиката му звучи по-актуално от когато и да било. Тя по някакъв магически начин събира емоционалните вибрации, за да ги концентрира, сгъсти, да ги уплътни в определеното за това време и пространство. Това беше дълбоко почувствано и от оркестъра, страстно направляван и воден от своя шеф, постигнал от музикантите-съмишленици онзи значим, уникален Малеров звук, който е присъщ на състави, израснали с тази музика. При изключителното психологическо натоварване на оркестъра, както и високопределното инструментално майсторство, което трябва да притежават солистите-духачи в оркестъра (те са точно толкова ангажирани, колкото и певците), музиката просто разтърси залата; беше един от редките моменти, когато всички са обзети от енергията на посланието, на случващото се в мига, на музикалното ставане, така прекрасно, когато се реализира. Заедно с певците Юлия Йош (Германия) и Мартин Хощетлер (Швейцария) в симфонията музицираха брилянтно обоистката Светла Анчева, много известният солист-флейтист на оркестъра Петко Томанов, Пламен Тасев (кларинет), Иван Вълков (фагот), валдхорнистът Васил Влайков, както и виолончелистката Богдана Пенева. Естествена кулминация на изпълнението стана последната част "Сбогуване" - фантастично изстрадана от диригент и оркестър - с едно равнище на проникване в същността на драмата, от което те побиват тръпки. Финалът, в който музиката се слива с тишината, бе "изпълнен" от публиката със секунди мълчание - един резонанс, който увенча цялото.
Сега си давам сметка, че този музикантски акт не ме изненадва; но толкова рядко ми се случва напоследък. Разликата между диригенти като Георги Димитров и "плеядата млади лъвове на палката" е пропастна; явлението "диригент" у нас днес за съжаление се люшка между призванието и диагнозата. А това страхотно се отразява на оркестровата ни култура, на критериите и, в края на краищата, на авторитета и оценката на класическия музикант. Звездната болест и суетата продължават да се ширят и са добили размерите на епидемия. Имунитет срещу този своеобразен грип на повърхностната безотговорност се гради само с подобни концерти, в които музицирането изисква не само талант, но също изтощителна и целенасочена работа. Следователно тук става дума за морала в професията.

Екатерина Дочева