Експорт, импорт или транзит?
Изложбата "Експорт-Импорт", курирана от Мария Василева в Софийската градска художествена галерия, е първа ретроспектива на съвременното българско изкуство. Това автоматично я превръща в събитие, заслужаващо вниманието на всички, дори на отдалечено интересуващите се от националната ни култура през последното десетилетие, което с все по-малък ентусиазъм наричаме "Време на прехода".
Експозицията включва 32 работи на 24-ма автори, използващи най-различни медии или средства за изразяване - от живописни до дигитални, и дава доста широка представа не само за темите, от които художниците се интересуват, но и за географията на професионалната им реализация. Заедно с 63-те произведения, публикувани в каталога, изложбата се превръща в най-мащабното отразяване на работата на съвременните български художници.


Надежда Олег Ляхова, Маргарити, 2002

Ще си позволя да вмъкна едно историческо наблюдение. Откакто се занимавам със съвременно изкуство, в България върви дебат какво е съвременното изкуство с ударение върху думата съвременно. Преди 15 години, когато "всички" бяхме членове на СБХ, за съвременно се смяташе изкуството, създавано от всички живи художници. След това за малко се използваше думата "авангард", а по-късно придоби разпространение евфемизмът "n-форми", който след известно време бе заменен със съчетанието "нови технологии". Популярността на определенията очевидно е във взаимодействие с поколенческата активност в тази област. Характерно е, че днес като че ли отсъства дори частичен консенсус по въпроса. Макар някои, дори сред професионално образованите, да използват "модерно изкуство", за да примирят опонентите, повечето художници просто са се върнали към "изкуство", когато определят професионалната си активност. Те знаят достатъчно добре, че става дума за радикално различни неща. Различни дотолкова, че необходимостта от намиране на общ термин е почти отпаднала - никой никому не обръща внимание (с редки истерични изключения).
Идеята на куратора на "Експорт-Импорт" изглежда привидно проста - да се покажат-импортират в страната работи, заслужили признание в чужбина, а още повече такива, създадени директно за експозиции извън България, направени често на друга земя. В каталожното есе Мария Василева определя задачата си като "връщане", "възстановяване на картата на българското присъствие в чужбина", като "провокация" и "запълване на празнини в знанието". С оптимизма на културен активист и патриот тя твърди, че надежда за това още съществува. Кураторката обяснява, настоява, намеква за необходимите условия - от политическия и институционален интерес до финансова подкрепа от частни и държавни инициативи. Тя, а и директорът на уважаваната музейна единица Софийска градска художествена галерия Весела Христова-Радоева, разглеждат изложбата като първата стъпка по импорт (по-добре е да се каже ре-импорт - не изисква митнически такси) на съвременното българско изкуство. Така, с главни букви, е назовано то в увода на каталога.
Текстовата му част е посветена предимно на общата идея на изложбата и визира големите липси в знанието на публиката за динамиката, случваща се навън, и дори за самата фактология. Разнообразието на експозицията, макар и напълно защитено от концепцията, повдига обаче множество също така разнообразни въпроси, оформящи стегнатия възел на проблема за съществуването на изкуството в пост-държавната и прото-пазарната ни култура. Още от входа, например, зрителят е хипнотизиран от жълто петно с неправилна небрежна форма върху отсрещната стена. Към него има коментар, изписан на ръка от автора Недко Солаков, че след като е поръчал на асистента си (!) да боядиса стената в жълто, е забравил за какво му е било необходимо това. Имаме повторение/римейк на елемент от инсталацията "Разсеяният човек" (1997) от FRAC на областта Лангедок-Русийон в Монпелие.
Възможно ли е в родния контекст адекватно възприятие на тази прецизна (само)ирония? Имат ли нашите културни институции, имаме ли самите ние подобен респект към волята и желанието на автора, на твореца? А как ли се съотнасят не с религиозното ни чувство, а с грамотността ни, със знанието на библейските сюжети бодливите референции на Солаков в изящните рисунки от "Добре познати истории" (1992-95)?
Лъчезар Бояджиев представя проекта си "Artist(s) in Residence Program" (2000) чрез постери-документация. След като през 99-а е поканен да участва в престижна парижка изложба, той не може да не сподели това супер-събитие с колегите си от страните, пострадали от конфликта в Косово. Участието му се превръща в домакинстване на сърбин, косовар, македонка и албанец в залите на Jeu de Paume, които петимата не само физически споделят като изложбено пространство и ателие, но и където демонстрират нормалната човешка способност за приятелство и сътрудничество въпреки политически установки и идеологически догми. Има ли някой наистина горд от позицията на България по това време? И до каква степен обществото ни приема критиката на художника спрямо вярата в света на "далаверата и капитала", отразена в гигантските костюми от "Нео Голгота" (1994). Кой ли иска да си припомня ситуацията от 1995, предизвикала соц-артистката иконография на "Право на труд" на Сашо Стоицов?
За многогодишното нежелание да видим съществуващата си култура, а не да бленуваме антично-фолклорното й минало, натъртва забавният "National Style" на Кирил Прашков, започнат като серия работи през 1992 с войнишки каски в стил "троянска керамика". 10 години по-късно, при толкова сменени политически хора и ръченици, сардоничният му коментар с използване на трикольора все още се чете от мнозина не като метафора, а директно като обидно отражение в изкривено огледало. Особено обидно, когато се оказва, че идентификацията и самоидентификацията на България твърдо се разминават, за което свидетелстват неласкавите цитати от чужди филми, споменаващи страната ни, умело подбрани от Красимир Терзиев в "On the BG track" (2002).
Усет към същата тема проявява Даниела Костова в "I see" (2001). Кошмарният английски и провинциалните обсесии на официалния гид, разкарващ в "Мерцедес" чужденци из София, е сугестиран в плътната черна лента, блокираща погледа към града. Виждат се само жалките му маргиналии.
През 1996 "Липсващата категория" на Калин Серапионов в почти игрива форма зададе някои неудобни въпроси към мъжката общност, доминираща не само в изкуството. Тогава останахме с усещането, че или въпросите не са били разбрани, или че още езикът на отговора не се е изградил. Строгите черно-бели фотографии някак автоматично се превърнаха в архивни документи, без да предизвикат сериозна дискусия за половата идентичност, модите и реалните проблеми в тази област. И по-късно неразпознати и непризнати останаха драматичната работа на Аделина Попнеделева, тъчаща прясна коприва за ризи в "Мазохистичен пърформанс по Ханс Кристиян Андерсен", или тъжно-хумористичната серия "Alla's Secret" на Алла Георгиева (и двете работи от 2000). Тази серия залага на разпознаваемостта на знаците, извадени от различен контекст, и разиграва традиционната двойственост на женския образ. Темата за жената и насилието в привидно мирното ни всекидневие занимава и Боряна Драгоева. Нейните две фотосерии визуално се осланят на фрагментарния наратив, познат от телевизията. Но тук конфликтът му е не в самия сюжет, а в съзнанието на зрителите.
Като въпроси се явяват и "Корекции 1 и 2 " (респективно 1996-98 и 2002) на Расим(r). Преди повече от 5 години той осъзна, че в нашето общество е престижно да бъдеш или борец, или футболист, но в никакъв случай художник. След като отслабна, напомпа мускулите си, обряза се и запечата промените на прекрасното си тяло във фотография, видео, живопис, след като предизвика с това възторг по света и дори у най-близките ни съседи в Белград, забеляза ли го някой тук? Надали... Както надали оценихме и подигравката на Георги Тушев, превърнал политически символи в тежести за щангата си в "Душевен бодибилдинг" (1996). Опростено-тематично с тези работи е свързан и съществуващият само on-line проект "Метаболайзер" (1997) на Петко Дурмана. Всеки желаещ и имащ интернет-връзка може да манипулира мъжкото тяло с помощта на виртуални намеси, предизвикващи промени в метаболизма - от най-популярните витамини до най-забранените допинг-средства. Ето за тази работа думите експорт и импорт не са логични. Тя си е някъде там, във виртуалното пространство, ще съществува вечно (с малки технически ограничения) и ще принадлежи сякаш на всички. Сред проблемите на съвременното общество, в които България е въвлечена, остана незабелязан проблемът на правото на собственост в интернет, който навън разпалено се дискутира от години. И не толкова, за съжаление, заради он-лайн изкуството, колкото заради парите - важна сила и при виртуалните продукти.
Весела Христова-Радоева е очевидно права в предговора си към каталога, че не всичко е в парите. Повече от 10-годишното активно развитие на съвременното ни изкуство с неговите неприятни въпроси, с плътната му близост до самото "тяло" на сегашната реалност, енергичното му "впрягане" по всички болезнени поводи и злобните му коментари и разочаровани подмятания, го правят много трудно за смилане. За него трудно се намира място в държавните институции, в съзнанието на отскоро забогателите или обеднели хора. Не е учудващо, че нито един музей не си прави труда да включва такова изкуство в свои колекции. Щом това, непонятното и неприятното, го няма там, можем да се залъгваме, че го няма изобщо, че на българина са му достатъчни понятните икони и приятните натюрморти, особено ако вече има кола, компютър и машинка за подстригване на космите в носа. А щом това изкуство не се изучава нито като практика, нито като теория и история, скоро ще ни бъдат достатъчни ковьорчетата с елени и лебеди, за да спират за миг погледа между сериалите.
При всичките си/ни проблеми "Експорт-Импорт" не изглежда догматично, нито идеите - прекалено сухи, нито технологиите - особено сложни, постигнато е и относително равновесие между различни естетически възгледи и визуални становища. Към живата полифония от гласове се добавя и този на Правдолюб Иванов в "Никога повече песимизъм" (2002) и "Vehicle dreams" (1998), доказващи способността на автора да съчетава остра наблюдателност към реалния предмет с чувство за хумор. Независимо от използваните средства - тук той се представя с голямоформатна обработена фотография и инсталация, базирана върху готови промишлени обекти - авторът съумява да изгради поетична връзка между реалната история на предмета и неговата метафорична ре-инкарнация.
Фотографията е една от най-популярните медии в експозицията, но разнообразието в използването й запазва общия баланс в залите. Енергичният фото-дует Борис Мисирков и Георги Богданов участват с една от последните си работи "Розовый круг, небо вокруг" (2002), допълваща представата за документална плажна фотография - цветна, открита и демократична. Обикновените, не много красиви хора, позиращи с огромен, откровено розов надуваем пояс, излъчват оптимизъм и наивна радост от съществуването си. От своя страна ефектната серия на Иван Мудов "Still Life" (2000, заедно с Десислава Димова) предлага семейна драма в луксозен интериор, над всеки кадър от която освен участниците са работили фотограф, стилист, гримьор и фризьор. Животът като на кино е изричен. Фото-тапетоподобният дигитален отпечатък "Маргарити" (2002) на Надежда Ляхова искрено възхвалява способността на компютъра да естетизира обичайното, намиращото се в периферията на вниманието.
Най-стара в изложбата е дървената машина "Време" на Любен Костов (1989) или "Машина за разбиване на идоли", както тази работа беше някога позната. Тя е заета от музея в Плевен, откъдето пристигна полуразрушена и бе реставрирана за експозицията. Машините на Любен Костов притежават уникален статус в българското изкуство не само заради изключително индивидуалната си технология, красотата на особените си "питомни" конструкции или любопитните си идеи, но и защото някои от тях са притежание на български музеи. Самият автор ги е подарявал или оставял в тези сериозни и отговорни по условие институции ей така - с надеждата, че ще се запазят по-добре, отколкото в малкото му жилище. Без коментар.
Изобщо "изложба" е прекалено слабо название за "Експорт-Импорт", притежаваща толкова елементи, за да привлече внимание към пренебрегвани имена, постижения и събития, да спука невежеството по теми, средства и йерархии, да организира срещи с автори и дискусии между (не)заинтересовани страни, да бъде основа на колекция. Нейната цел е във времето. Тук повече подхожда думата "проект", която произхожда от латинското "хвърлям напред".

Яра Бубнова

Яра Бубнова е изкуствовед, критик и куратор. Има множество публикации по проблемите на съвременното изкуство в български и чуждестранни специализирани издания. Куратор е на "Умерен авангард в рамките на традицията" (в колектив), "В търсене на отражението си", "Място/Интерес", "Манифеста 4" (в колектив) и др.