Как Илия Павлов
уби Илия Павлов
Едно събитие потресе България преди няколко дни: убийството на Илия Павлов, така наречения най-богат бизнесмен в България. Твърди се, че полицията работи по няколко, поне 7-8, различни версии. Най-малко вероятната от тях изглежда да е убийство по лични мотиви, особено като се има предвид професионалното изпълнение на публичната екзекуция. Но дори тази невероятна версия да се окаже вярната, по определен начин тя не би отговаряла на цялата истина. Ако Илия Павлов е бил убит по лични причини, да речем от ревност, ревнивият любовник не би бил реалният убиец. Подобна фактологична истина не би отговаряла на една по-обща действителност, където убиецът на Павлов е много по-различен. Така че дори ако реалният повод се окаже банално всекидневен, може би един по-абстрактен подход би дал по-подходящ ключ към разкриването на действителния екзекутор, защото символната стойност на това убийство надхвърля индивидуалните му мащаби (където смъртта на всеки един е трагедия сама по себе си).

Убийството на Павлов демонстрира освен всичко друго и това, че една страница от историята на България все още не е затворена. По парадоксален начин това убийство функционира почти като нелепите опити преди време да се взриви Мавзолеят на Георги Димитров: по силата на една почти перверзна историческа ирония, Мавзолеят устоя на не един и два опита за унищожение, символизирайки по неподражаем начин невъзможността да се изтрие едно минало, от което мнозина и днес се срамуват (нека си спомним само днешните низкопоклонни реакции към политиката на САЩ спрямо Ирак - те едва ли са само въпрос на прагматична политика...). По определен начин убийството на Илия Павлов сякаш също действа като "завръщане на изтласканото". И то не само по силата на старата народна поговорка, че "който нож вади, от нож умира". Историята на Мултигруп, или на прекръстената "MG корпорация", далеч не е история без бели петна, въпреки външното си лустро. Финансовите източници на нейните създатели не са напълно ясни, така както и едва ли са напълно чисти. Естествената и най-вероятна хипотеза за убийството по този начин нормално гравитира около възможността за разчистване на терени, за решаване на икономически конфликти. От такава гледна точка прострелването на Павлов далеч не изглежда случайно, макар да изненада мнозина. То следва логиката на своето развитие, която надхвърля фигурата на самата жертва.
Не би било погрешно, струва ми се, да се каже, че убийството на Илия Павлов е българският еквивалент на фалита на Енрон в Съединените щати. Нека припомня: фалиралият икономически гигант Енрон остави преди година десетки хиляди акционери без техните спестявания, тоест направо на улицата; както се оказа, става въпрос за корупция на най-висшите етажи на властта в Америка. И ако в българския случай става въпрос за физическо убийство извън рамките на закона, в другия, отвъд океана, се реализира определена форма на икономическо убийство (или ако щете, планирано самоубийство) вътре в рамките на самия закон. В българската ситуация, въпреки засилващата се конкуренция и натиск от страна на държавата, наличието и функционирането на сенчестата икономика (в "по-тъмните" й цветове) е реален факт. Именно тук се крие една от големите разлики на "провинциалния" тип капитализъм, който все още укрепва в България, и "столичния" капитализъм на САЩ и Западна Европа. С цената на малко грубо опростяване бихме могли да кажем, че, за разлика от ситуацията в България (или в голяма част от пост-социалистическия блок), сенчестата икономика в развитите индустриални държави отдавна вече е част от самата държавна структура, от функционирането на пазарните отношения. Срещу "легализираните форми на незаконност" в страни като САЩ и до известна степен Западна Европа, съществуват извън-законовите форми на насилствена незаконност на Втория и Третия Свят, към които според различни оценки България принадлежи. Или с други думи, докато в по-напредналия капитализъм основната и доминираща форма на икономическа престъпност е легализираната1 (което далеч не елиминира други форми на повече или по-малко контролирана незаконна престъпност), в страните от нашата черга голяма част от тази престъпност остава под равнището на закона. Законът, или по-скоро неговите предпоставки (развитието на нови пазарни, политически, социални и други властови отношения) в места като България все още не са станали достатъчно гъвкави, държавата все още не е онова неустоимо чудовище, което единствено би позволило узаконяването на този вид престъпност и би започнало да ражда снайперисти като този от Вашингтон, който обаче стреля по редови американци, а не по Бил Гейтс например.
Или, ако, от едната страна, става въпрос за реално субсумиране на капитала (ако мога да си позволя цитат от един немски философ, чието име е по-добре да пропуснем в съвременните "политически коректни" времена), то от другата ние все още се намираме в ситуация на първоначално натрупване и преразпределяне на капитала. Това натрупване и преразпределяне обаче вече има нови нюанси. Посттоталитарният пазар, не само в икономическата му форма, но и като афекти, символни ценности, социални кодове и т.н., вече не е това, което беше преди десетина години. В определена степен би могло да се каже, че първоначалната и най-насилствена фаза на нахлуването на пазарния капитализъм в България вече е зад гърба ни. Вестниците наистина все още документират случаи на рекет, подвизи на борчески формирования или магистрални обири, но тяхната честота е далеч от това, с което бяхме свикнали не толкова отдавна. България очевидно се е променила. И това се дължи не на последно място на променящите се функции на държавата.
Съвременната българска държава вече не може да си позволи да търпи конкуренция (според сполучливата формулировка на Макс Вебер) върху "монопола над насилието". Засилването на капиталистическите механизми на функциониране е неизбежно придружено от засилване на формите на надзор и контрол, на канализиране и нормализация. И това едва ли се дължи на факта, че сме станали по-цивилизовани, още по-малко на по-добрата ефективност на полицията. Тоест, бихме могли да кажем, че пазарните механизми изискват легализирането на определени форми на нарушаване на законността, на диференциация на допустимата и недопустимата престъпност. България отдавна вече прави успешни стъпки в това отношение, макар че е далеч от недостижимите модели на "другия свят".
Следователно може да се каже, че втората фаза на това първоначално натрупване/преразпределяне на капитали вече е започнала. Това преразпределяне обаче не трябва да се свежда до вулгарността на базовите процеси. В случая става въпрос за ретериториализация на желания, символи и ценности, които не са просто отражение на новите икономически реалности. Нека си спомним само една емблематична и полу-митична фигура от близкото минало: тази на вездесъщия и неустоим "борец", на този, когото неподражаемият колективен сарказъм наричаше "двукрил гардероб". От поне няколко години борците вече не са всенародните кумири и идоли, за които се говореше със странна смесица от хаплива ирония и възхищение. Съвременният идол в България вече не е борецът с дебел врат; той побира в себе си доста по-различни социални образи: футболни звезди, манекенки, политици, бизнесмени с дебели портфейли и т.н. Ако старите идоли се възправяха срещу една импотентна и хаотична държава (в противовес на моралните норми и законовите порядки), сегашните колективни модели се явяват под широката сянка на Закона, в подкрепа на нормализиращите функции на Държавата. Не са ли Слави Трифонов и Бойко Борисов идеалните примери за такива двусмислени фигури: комбинация от старата слава на расовите жребци (сексисткият образ на Слави, спортното минало и импозантна физика на Бойко) и новите социални императиви (популярното лице в телевизията на Мърдок и идеалният служител на Държавната Идея)? Ако в първоначалната си фаза моделът за социална идентификация неизбежно се очертаваше като съперник на Държавата и Закона, като създател на свой собствен закон и пара-държавна власт, то съвременните модели проявяват повече от явни симпатии към институционалните отношения и държавната нормативност. Лесно е да проумеем, че не става въпрос за "свобода на избора".

Илия Павлов по парадоксален начин маркира прехода от едната фаза към другата: белязан от собственото си "борческо" минало, до преди дни той вече празнуваше статута си на уважаван бизнесмен, който осигурява работа на хиляди хора и чийто псевдо-героични дни в стил Рамбо сякаш са зад гърба му. Преминал не без "шумна слава" през бурните първи години на постсоциализма, той даваше вид на човек, намерил твърда почва под краката си. Ако вече наистина не живеем в 1993, ако си мислим, че сме част от новото време, смъртта на Илия Павлов сякаш се яви, за да ни напомни, че не сме загърбили изцяло миналото. Напуснала ерата на посттоталитарния преход, България все още не е навлязла в епохата на развития постиндустриален капитализъм. Убийството на Павлов свидетелства за факта, че вече не сме в "Дивия Запад", но още не сме в "Питомния Изток". А и дали разликата между единия и другия е толкова голяма?
И накрая бих искал да напомня, че в подобна ситуация трябва да се пазим от поне две лесни "заключения".
Първото е изкушението да натурализираме историята, да търсим корените на неотдавнашните събития в типичните стереотипи за "народопсихологията на българина" и за балканския субект като цяло. Това, предполагам, е най-честата реакция на мнозина в чужбина, сред които и на много българи. Вместо това е по-добре да не се забравя общата рамка, в която се включва както историята на Илия Павлов и свързаните с нея социални процеси, така и несводимият антагонизъм, който тези процеси съдържат в себе си. (В този смисъл би могло да се каже, че Илия Павлов е истинският убиец на Илия Павлов, че миналото на Павлов е ключът към трагично прекъснатото му настояще.) Но не по-малко важно е да се пазим от прибързани, недообмислени препратки към ролята на полицията и закона в такава ситуация ("въже и бесило за такива хора", "само диктатура ще ни оправи"...). Една прибързана реакция би могла да се изкуши и да поиска засилване на полицейския контрол, на наблюдението над обществото по начин, не много различен от горещата готовност на мнозина американци след 11 септември да се откажат от гражданските си свободи в името на по-голямата сигурност (а за микро-фашистките инвестиции в тази реакция би могло да се каже много). Подобно предложение обаче, освен неизбежните опасности, които води след себе си, трудно може да прикрие собственото си двусмислие при по-внимателен анализ. Да очакваме от полицията, идеалният инструмент на държавната политика и на новата държавна форма, да реши един проблем, интимно свързан с появата и трансформирането именно на тази държавна форма - това не издава нищо друго, освен липса на политическа култура и елементарна логика. Убийството на Павлов се явява като част от една глобална картина, в която "съвпаденията с реални лица и събития са случайни и непредумишлени". Сам по себе си "белият" капитализъм е невъзможен: неговото съществуване почива на наличието на "сиви" и дори "черни" зони, които са жизнено важни за функционирането му. Ако миналото на Павлов е неразривно свързано с бурната начална епоха на прехода на България от държавен към пазарен капитализъм и неизбежното в такива случай "ловене на риба в мътна вода", неговият насилствен завършек ярко осветява зоните на легализирано и нелегализирано насилие в системата на "интегрирания световен капитализъм", без което тази система не може да съществува. Ако пост-тоталитаризмът създаде Павлов, то "неравното развитие" на съвременния капитализъм доведе до неговото унищожение.
Така че окончателният убиец е толкова ясен, колкото и недостижим за съдебната система. Енрон уби Илия Павлов.

11 март 2003

Николай Кърков


Николай Кърков е студент по философия в Нюйоркския държавен университет в Бингамтън, САЩ





































































































1 Формулировката на това заключение дължа на телефонния разговор с Борис Кърков, студент в САЩ.